четвъртък, 22 декември 2016 г.

За празничната обредност на Еднажден

На 20 декември според Християнската източноправославна църква е Игнажден или деня, в който се почита паметта на свети Игнатий Богоносец. Според народната традиция от Игнажден започват коледните празници, а денят в различните краища на България има и различни названия – Идинажден, Инажден, Еднажден, Идинак, Поляз и др. Според Слънчевия календар на древните българи в деня на зимното слънцестоене е Нулевия ден или момента на невидимия край на старата година и неуловимото начало на новата - еднаж път в годината е бил тоз ден, и наричали са го още „Идинак“, защото е стоял самотен, отделен от останалите дни в годината, без седмичен ден и календарна дата. Всъщност Нулевият ден не се е броял за ден, а само за празник, непосредствено, след който е започвала Новата година с отдаване на почит към Слънцето – Младия бог, а празникът се е наричал Сурва.

От първия ден на първия месец на годината, според календарната система на древните българи, светлата част от денонощието логично започва да нараства, или началото на годината е съвпадало с началото на годишния цикъл на движението на Слънцето. По време на зимното слънцестоене (на латински „Sol stat“) за около 3 дни Слънцето наистина сякаш спира своя ход, изгрява все в една точка, а цялата Природата затаява дъх в очакване на трансформацията или в очакване на раждането на Новото Слънце. Според днешния календар – григорианския – става дума за дните от 21 до 23 декември, според Слънчевия календар на предците ни това са последния ден от старата година (или 30 ден от 12 месец), който винаги се е падал в събота, Нулевия ден, който не присъства в календара като ден и точно затова е празник на невидимото – Бог, абсолюта, великият предел, великата празнота - и първия ден от новата година, който винаги е бил в неделя.

Снимка: Списание 8
Днес казваме, че от деня на зимното слънцестоене започва астрономическата зима. Миналата година тя започна на 22 декември, тази година за територията на България тя настъпи на 21 декември, а понякога зимното слънцестоене се е падало и на 23 декември. Така е било и в древността, затова предците ни избират деня по средата да бъде Нулевия ден и според него подреждат календарната си система и създават своя уникален Слънчев календар.


А целият този дълъг увод ми беше нужен, за да ви споделя, че според древните българи днес е Нулевия ден. Днес е празник. И ако се чудите каква е била празничната обредност на днешния ден ще ви доверя, че преди няколко дни имах странно просветление в тази връзка…

Преди да ви го доверя, обаче, ще се върна за малко на Игнажден и неговата празничната обредност. Най-характерен за Игнажден е общобългарският обичай ПОЛЯЗВАНЕ, в който е заложена идеята за магията на първия ден и доброто наричане на началото, което обещава благополучие през цялата година. Празничната обредност е свързана с посещението в дома на първия за този ден човек, наречен полезник или полязник. Народът ни отдава голямо значение на първата среща в началото на годината и вярва, че от нея зависи какъв ще бъде животът в къщата и семейството през цялата година. „Ако полезът на първия гостенин е добър, добра ще бъде и годината, т.е. плодовита и плодородна.“ Винаги ми се е струвало странно това, че част от празничната обредност на Игнажден е свързана с едно имагинерно начало.

Какво започва на 20 декември?!

От друга страна на този ден се извършват и обреди насочени към стимулиране на приплода от домашните животни, раждането и умножаването на челядта… от този ден започва и най-често подготовката за обичая коледуване… Ей това твърдение не ми даваше мира! Имаме три големи народни празника по това време на годината – Игнажден, Коледа и Сурва и аз миналата година доста се главоблъсках да ги подредя логично… но не ми излизаше от ума това, че в традицията на народа ни е останало вярването, че от Игнажден започват коледните празници…

И тук идва другият голям въпрос: Какъв празник е Коледа? Какво са празнували предците ни в този ден? Що за обичай е коледуването?

Днес казват коледарите за здраве обикалят по къщите. Ама друго прочетох аз скоро и то по ми прилегна… Коледа от думата „кол“ идва, а „кол“ на коледарската гега казват, че тя е подострена в единия край и може в земята да се забива… затуй коледарите обикалят из селото, за да оплождат Земята, живот да й дават…
„Коледарят е мъжка сила и с кола си боде и опложда земята. Да зачене и на пролет да даде плод. Едно време коледарската дружина беше само от момци, дето почват да са ергени и им идва мъжката сила. Само тоя дето ги води е женен. И трябва да има поне една рожба, да е доказал силата си.“ Из „Стопанката на Господ“, Розмари Де Мео (всички цитати по-долу са все от там)
Казват, че мъж, който не е бил коледар не може да се ожени. „Щото баш с коледуването момчето се превръща в мъж.“ След Еднажден денят започва да нараства, а с него и силата на Слънцето – мъжката сила. Така, че тази празнична обредност е съвсем като отражение на жизнените процесите в природата…

И още малко ми се иска да напиша за коледуването преди да ви издумам прозрението си :)

„…И накрая като я рече Манол мандата (а манда е наричане, благословия), всички викваме „Да бъде!“ И тогаз бодваме земята с коловете. Бай Манол викаше, че така засяваме семето в земята, щото сме вече мъже. Затуй и ходехме по къщите. За да започне на хората да им ражда земята. И челяд да им се роди… Краваите пък са на жената женското. И за да стане оплодяването, стопанката трябва да наниже кравай на кола на коледаря. Ей туй е то цялата магия. И тогаз хваща.“

„А на такваз магия само тъй можеш й взе силата – като й усучеш истината, като я преиначиш…“ и речеш „за здраве“ обикалят коледарите…
Докато четях написаното от Розмари едно семенце в мен започна да набъбва… от влагата на правите думи… и прозрението скоро покълна: на Еднажден коледари са полязвали къщите…



Според доц. Александър Илиев, доктор на изкуствознанието, след покръстването на българите княз Борис успява да съхрани и "миропомаже" цели 36 празника, които са били свързани с бита и календара на древните българи. „Те станали християнски и такива се считат у нас и до днес. Византия е била принудена да приеме това условие. Така народният календар на българите продължил да живее паралелно с неточното християнско летоброене.“

…Но някак във времето докато народът се е нагаждал към новите празници, опитвайки се да си запази старите обреди, на коледуването по започнало да му приляга да се случва след края на постите, когато хората празнували вече Рождество Христово, когато на трапезата им можело да има месо и те можели да заколят животно… и хората започнали да наричат този ден Коледа… а за коледуването се подготвяли от Игнажден… така някак естествено бил направен мост между двата дена, а от единия празник – два станали и обредността между двата нови празника се поделила…


вторник, 22 ноември 2016 г.

„Слънчевият календар“ и петте СТИХИИ (метал)

Дърветата вече са голи… но за разлика от други години, тази есен разсъбличането им беше по-скоро като бавен стрийптиз, отколкото като вулгарно оголване… може би затова сега не ми изглеждат неприлично голи, а някак примамващо разсъблечени…

Според Слънчевия календар на древните българи, днес е първия ден от 12тия месец на годината. Или от днес начева последния месец на есента – сезонът, чийто елемент е МЕТАЛА. Още когато, преди години, попаднах на статия, в която се описваха петте елемента / стихии, характерни за източните мистични традиции, в мен се породи един основен въпрос: що за стихия е металът?
Думата СТИХИЯ е с гръцки корен и означава: първоначало, елемент. Ето защо под "елемент" в този контекст днес не се разбира физическа характеристика, а определен принцип или символно значение. В повечето философски учения и мистични школи от древността работата със „елементите“ заема централно място. Конкретните начини за това, обаче, често се различават значително един от друг. Има разлика и в идентифицирането на първоелементите в западната и в източната традиции, но всеки един от тях притежава определени качества и характеристики, които отразяват начина, по който, според различните народи, е изграден светът.

В зората на Йонийската школа в Древна Гърция философската мисъл е повлияна от египетската наука и се опитва да определи първичното начало или стихията, присъстваща в цялостното разнообразие на света. Талес предполага, че това е водата, Анаксимен – въздухът, Хераклит – огънят, а Анаксимандър – апейронът (безкрайния хаос, съдържащ всички стихии).

Философите от Елейската школа се стремят да достигнат до действителността отвъд очевидното. Според Емпедокъл светът се основава на връзката между четирите първични стихии – вода, въздух, огън и земя, които са неизменни. Според него различието на формите на материята се обуславя от различните количествени съотношения между тези стихии, като при процесите на съединяване и разлагане вземат участие две начала – любов и вражда, имащи абстрактен характер. За разлика от него, Платон допуска, че четирите стихии могат да се превръщат една в друга.
Аристотел въвежда и пета стихия с духовна природа – същност или етер, която прониква в нещата. Той счита етера за съвършен, вечен, нетленен и абсолютно отличим от четирите несъвършени земни стихии.

В основата на източната традиция се приема, че е теорията за Петте стихии, която се заражда в Китай преди около 5 хиляди години. Приема се, че взаимодействието между Ин и Ян води до появата на пет стихии, които са в основата на всичко материално и на природните явления. За китайците стихиите са: вода, дърво, огън, земя и метал.

Водата кореспондира с всичко, което овлажнява, охлажда и тече надолу. Тя символизира обикновено чувствителност, интуитивност, възприемчивост.
Огънят е символ на всичко, което е горещо, а също и на нетърпеливост, жизненост, разрушителност.
Дървото се свързва с всичко, което расте и се развива свободно. То излъчва дружелюбност, непринуденост, логичност.
Земята се приема като майка на всички неща, в нея се засява, тя е основата за растеж. Тя символизира реализъм, практичност, разумност, афинитет към материалните неща.
Металът има способността да бъде претопяван и затова символизира изчистване. Символно той се свързва и с активност, независимост, бляскавост и уникалност.

Редът на изграждането им е Металът дава живот на Водата, Водата дава живот на Дървото, Дървото дава живот на Огъня, Огънят дава живот на Земята, Земята дава живот на Метала, Металът дава живот на Водата, и т.н. циклично.
Редът на разрушението им е Огънят оформя Метала, Водата надвива Огъня, Земята задържа Водата, Дървото ограничава Земята, Металът разделя Дървото, и т.н. в цикъл.

А сега да се върна към моя си въпрос: що за стихия е металът?

От позицията на философската си мисъл днес мога да кажа, че най-логично ми се струва твърдението, че МЕТАЛЪТ символизира изчистване и затова е стихията на есента. Тази негова характеристика най-добре се свързва и със състоянието на природата през есента – листата на дърветата окапват, голяма част от животните сменят козината си по това време на годината, а енергията на растежа – най-спонтанният импулс в природата сякаш замира… за да се случат едни други процеси в живата природа и да се подготви почвата за една различна активност… тази на Духа и неговия стремеж към Небето… или тази на Слънцето и неговата трансформацията… защото само след месец цялата природа ще притихне, за да посрещне раждането на Новото Слънце...

Докато пишех тази статия и един друг въпрос се породи в мен: защо в Слънчевия календар на древните българи годишните сезони са подчинени на петте стихии, които са в основата на светоусещането на един народ, чиято култура е толкова далеч от нас? И всъщност като се порових малко из разни книги, разбрах, че преди години в един от градовете на Шумер е намерена каменна плоча, на която редом с типичните за онова време изображения на фигури стои една отлично изработена хексаграма – от онези, чиято самобитност се приписва уж на „Книгата на промените“… Да, ама шумерската плоча е с около 1000 години по-стара… От кога датира Слънчевия календар на древните българи се пита в задачката? :) Ето на каква информация попаднах: Начало на българското летоброене е 5504 г. пр. Хр.

(следва продължение)

четвъртък, 22 септември 2016 г.

И замириса на есен…

Днес е първия ден от десетия месец на годината според Слънчевия календар на древните българи. От днес започва есента и начеват дните отредени на метала. Днес денят и нощта изравняват силите си. Равноденствуват :) От днес е съвсем в реда на нещата слънцето да грее по-слабо, а нощните температури да са по-ниски… короните на дърветата да сменят премените си, соковете им да започнат да се движат по-бавно, а земята да замирише на влага… Тази година времето сякаш се „обърна“ само за няколко часа в навечерието именно на днешния ден. Есента нахлу като неканена, но очаквана гостенка в деня ми… Засега се държим предпазливо една към друга, липсва ни навика да споделяме заедно едно пространство… неспокойно ми е, несвойско ми е…
Обичам есента. Обичам ароматите й. Обичам емоциите, който ми създава…

...но странно вместо да прегърна днешния ден и да му се отдам изцяло, като позволя на цветовете му да изпълнят с радост сетивата ми, аз просто скитах из деня с парещото желание да си позволя да му се отдам, мислех си как искам да го направя, но някак бях твърде предпазлива… а причината за тази моя тревожност е, че не успях да се сбогувам с лятото…

Преди две години на този ден взех решението да напусна София и да посадя живота си наново в Гъбене… и си подстригах косата, и я боядисах в шоколадово кафяво, и тръгнах из града да се сбогувам с лятото и с живота си в София… Денят тогава беше много динамичен. Небето над столицата също беше динамично, сякаш в унисон с моето душевно състояние… а есента настъпи без преход… сутринта беше все още лято, вечерта вече беше есен… сезоните, тогава, преди две години, се смениха като шофьорите в градския транспорт – по средата на курса :)

Днес ми се стори, че по-скоро лятото и есента изиграха един танц заедно, някъде по обяд, преди да си предадат символите на властта…

Помня и друго отпреди две години… разочарованието, което беше свило гнездо в душата ми…

...и „този път не прихванах“… може би не беше време за зачеване…

...може би не бях готова за чудото… но аз избрах тогава да отдам почит към Чудото на Живота… вече почти година „не бях тук“… Не успявах да се потопя в настоящето и да се насладя на неговите богати аромати и на неговата сочност, защото бях престанала да харесвам живота си. Разбрах, че е дошло време да си тръгна от привидно подредения си свят, за да се върна към изпълненото с живот настояще. Време беше да отвоювам царството си, което тогава беше съсипано от рутината. Време беше да разруша и съградя отново своя ден. Със силата на волята си. С търпение и отдаденост.

Така и се случи…
Казват, че Господ ни позволява да виждаме в бъдещето, когато иска нещо да бъде променено. Преди две години в първия ден от есента аз сякаш видях като на кино живота си през последната една година… бях престанала да общувам истински с хората около мен – роднини, приятели и колеги… дадох си сметка, че когато човек не харесва своя свят, той не кани там обичните си хора и не го споделя с тях… и пожелах това да се промени! Възнамерих през следващите 6 месеца да се науча да сътворявам деня си по свойта си мяра, да създавам пространство за истински срещи и да отглеждам време за плодотворни разговори. Възнамерих да променя живота си, сменяйки посоката на пътя си. Всичко това, обаче, в крайна сметка е резултата от една среща – между мен и моят настоящ дом…

Преди малко повече от две години тази къща ме плени още с първите стъпки, които направих в двора й. Уютът й завладя сърцето ми, а малките й несъвършенства възбудиха въображението ми. Разбрах, че съм уморена от дългото търсене на смисъла. Разбрах, че се намирах в епохата на намирането. Бях в началото на едно ново пътуване… което ухаеше на приключение…

Наслаждавах се на есените аромати, а мисълта ми се рееше някъде по гънките на пътят, който предстоеше…
Успявам да разговарям с душата си само когато с нея сме на път. А най-добре я разбирам в момента на заминаването. В момента на тръгването въздухът винаги е изпълнен с истински възможности и не мисля какво оставям зад гърба си, а какво ще срещна зад първия завой… В крайна сметка да живееш означава да експериментираш, а не да разсъждаваш върху смисъла на живота. Той обикновено започва когато напуснем зоната си на комфорт… а първото от поредицата напускания е това на майчината утроба…
Пътуването винаги започва с прекрачване на някаква граница…


…сънувах отново къщата в Гъбене. Винаги е различна и винаги е мой дом. Пристан. И пътуване едновременно… Животът е влак, а не гара. Но спирките бележат маршрута. И превръщат пътуването в Път…


Днес Бог мина през душата ми. А Слънцето премина през точката на есенното равноденствие. Днес е първия есенен ден. Навлизаме в сезона на мъдростта и изобилието. Преди две години на същата дата пак празнувах началото на есента… но няма две еднакви пътувания по един Път.

сряда, 13 юли 2016 г.

„Да поДправиш вкуса на Живота“ стана на 1 година!

Една година бродене из гората на моите емоции. Една година плаване по реката на неукротимите ми мисли. Една година ровене в плодородната почва на паметта… за най-точните, и най-подходящите и най-въздействащите думи… Една година – преосмисляне на Пътя!
За да се събудя тази сутрин с въпроса: Кое е по-трудно? Да откриеш своя път? Или да избереш верния път? Или на извървиш със смирение пътя, който съдбата ти е отредила?
Една приятелка ми даде може би най-мъдрия отговор: Да извървиш Пътя със смирение и вяра, че това е твоя път и е верния път! Благодаря ти, Петя.
През последната една година аз търсех и откриват всеки ден и след всеки завой своя път. А на всеки кръстопът ми се налагаше да правя избор, доверявайки се най-вече на интуицията си, за вярната посока. През последната една година всяко изпитание по пътя ми приемах със смирение и благодарност за възможността, която ми се дава да научавам уроците си докато се наслаждавам на картините по пътя.
Днес знам, че най-големия дар, който получих през тази една година е вълнението, което ме спохожда при всяко споделено пътуване с вас. Този блог е моя автомобил, с който пътувам през най-потайните пътеки на Живота. Вие сте моите спътници и аз ви благодаря за доверието и за компанията!
Днес знам и още нещо – всеки от нас разполага с продукт за продан… или за споделяне… продукт, който съдържа в себе си най-добрата информация за нас самите и за онова, което умеем да правим… продукт, който изразява нас самите… аз избрах да опаковам моя „продукт“ в думи и да го украся с букет свежи подправки… просто така ми се стори, че ще му придам определена индивидуалност, а и в крайна сметка винаги е по-добре да предлагаш активно и привлекателно това, което имаш и можеш да дадеш… нали :)

„Да поДправим вкуса на Живота“ е едно пътуване в дебрите на моята емоционална интелигентност. Тук развивам способността си да разбирам и приемам емоциите и чувствата си, както и скритите механизми, които ме карат да реагирам по един или друг начин. Казват, че е важно човек да може да въведе ред в себе си и около себе си. Този блог ми помогна именно в поставянето на важното пред маловажното, неговото списване ме научи да бъда търпелива в исканията си и да давам предимство на значимите пред дребните неща… И мисля, че вече не съм просто къртица, която рови в себе си и прави купчини от думи, а една година по-късно съм къртица с емпатия :) която умее да превърне купчината думи в благотворно общуване и съпреживяване на общ градеж :)
Хорхе Букай казва: „Никой не стига много далече без любовта на другите. Никой не стига никъде, когато забрави онези, които обича.“
Истинското удоволствие е в споделянето на Пътя с приятели, а не в преследването на моментната наслада и консумирането на твърде пикантни емоции. Надпреварата с изобилието от възможности е опасна, защото често в желанието си да не пропуснем нещо, всъщност пропускаме себе си, пропускаме другите, пропускаме Живота си.
А Животът – това е изследването на нови територии в хоризонталата и смисълът му за всички е в израстването по вертикалата. Аз ще продължа и занапред да споделям с вас пътуването си във всички посоки ;)

сряда, 22 юни 2016 г.

Еньовден или Яньовден

Тази година в нощта на 20 срещу 21 юни бяхме свидетели на събитие, което не сe е случвало от 1967 година – пълнолуние едновременно с лятното слънцестоене.
В първите часове на 21 юни Слънцето достигна най-високата си точка в Северното полукълбо, отбелязвайки началото на северното лято и най-ниската точка в Южното полукълбо, където даде старта на южната зима.
12 часа преди това Луната достигна пълна фаза и същата нощ се търкулна кръгла на небето. За последен път двете астрономически събития са съвпаднали преди 49 години на 22 юни 1967 година. Следващия път това ще се повтори след 46 години – на 21 юни 2062 година.

Според някои изследователи на „Слънчевия календар“ на древните българи през високосна година денят на лятното слънцестоене е всъщност летния Еднажден или втория за годината Нулев ден. И той е точно 6 месеца след първия. Еквивалент на този ден в празничния календар на българите днес е Еньовден… Или не? Защото всички знаем, че Еньовден се отбелязва на 24 юни!? Кога всъщност е Еньовден? Какъв празник е Еньовден?

Според етнолозите Еньовден или Яньовден е празник на билките, слънцето и водата. Затова преди изгрев слънце на 24 юни по традиция много хора излизат из полята да берат билки, защото според народното поверие силата им тогава е най-голяма. А тя е най-голяма именно в този ден, защото това е денят на лятното слънцестоене, пак според народното поверие.

Снимка: Росина Пенчева
Да, ама не! Защото лятното слънцестоене, в действителност, според хода на Слънцето е на 21 юни. Откъде идва това объркване и какъв празник всъщност се празнува на 24 юни? Ето този въпрос си задавах аз още като дете. Днес мисля, че знам отговора…

Еньовден е един от големите празници според „Слънчевия календар“ на древните българи. Той се е отбелязвал в 1 ден от 7 месец на годината, съвпадал е с лятното слънцестоене и е ознаменувал началото на лятото. На всеки 4 години празникът е бил по-специален, защото тогава се е отбелязвал по време на втория за годината Нулев ден… може би… Безспорен, обаче, е факта, че Еньовден е стар, езически празник в чест на слънцето и неговата сила!

От друга страна на 24 юни християните почитат Рождество на Свети Йоан Кръстител.
„И народът български, уж приел християнството, всъщност от край време празнува стария празник Ени вместо Свети Йоан, именува си го Еньовен, бере си билките, не се замисля много кога е слънцестоенето, но пък си пази сърцато обичая.“ Из фейсбук пост на Розмари Де Мео.

А ето какво пише в „Етнография на България“, том III, стр. 128: „Общобългарска е представата, че срещу Яньовден различните треви и билки добиват най-голяма лечебна сила, която губят след него. Вярва се, че от този ден, слънцето, тревата и птиците „инясуват“, т.е слънцето престава да грее силно, тревата да расте, а птиците да пеят.“

„Инясува“… чувала съм баба да използва тази думаи едновременно тя ми звучеше познато и далечно…
разбирах какво ми казва, но не можех да го изкажа с думи… Тези дни в „Народния календар и неговите празници“ на Георги Велев открих едно простичко обяснение на този вехт български глагол… „инясува“ означава дословно „превръща се в ин“, което отнесено към времето на празника Яньовден, си е самата истина. След своя апогей положителната сила ян започва да намалява своята активност за сметка на възходящата си жизненост и възходящата активност на отрицателната ин, успоредно със спада на нейната жизненост.“

Снимка: Център "Калей"

В 1 ден на 7 месец се отбелязва и средата на дела на Човека според „Слънчевия календар“ на древните българи.

вторник, 24 май 2016 г.

За глаголицата като разказ за зараждането и развитието на Живота на Земята / За Елбетицата като космически символ на Живота


Чували ли сте за Елбетицата?

Тя е най-популярния мотив в българските шевици. По своята същност тя представлява едно от най-древните изображения на „Слънчевия календар“. Двойният кръст показва осемте най-важни слънчеви позиции - слънцестоенията, равноденствията и четирите позиции между тях.
А чували ли сте за “фигурата-модул“, която е „майката“ на глаголическите букви? Проф. д-р Васил Йончев вижда в нея графичния символ едновременно на Вселената и на планетата Земя. „Тя е основата, върху която се разделят и определят формите на всички букви на глаголицата. Тя е мястото и границата за извеждане на всички знаци. На нейната акватория и територия се развиват всички събития, лаконично посочени само чрез първата буква на думите, свързани със зараждането и развитието на живота на Земята“, пише професора.

Преди около година за пръв път попаднах на статия за трите български графични системи – азбуката от Плиска, кирилицата и глаголицата. В началото прочетеното предизвика по-скоро хаос в собствената ми мисловна система. Наложи ми се да ревизирам всичките си познания в тази област и да дам нова посока на търсенията си, но след като направих първите осъзнати крачки по избрания от мен път, знаците не закъсняха. Изведнъж започнах да попадам уж „случайно“ на най-различни писания – научни разработки, любителски проучвания и чисто интуитивни прозрения, описващи връзката между символите от „Розетата от Плиска“, глаголическите

букви, слънчевият двоен български кръст, наречен още Елбетица, който много прилича на съвременната буква Ж в кирилицата (виж как е изписана буквата Ж в името на този блог) и може би не случайно именно с тази буква започват думите: живот, жито, жена… започнах да приемам „знаците“ като парченца от един и същ пъзел… в бижутата си намерих „Розетата от Плиска“, която някога си съм си купила, привлечена от мистичните символи изписани на нея, без да подозирам за дълбоката им съдържателност… после в един кашон със спомени от детството изрових първото си избродирано каренце с традиционна българска везба и за моя изненада се оказа, че още преди 30 години съм се докоснала до символиката на Елбетицата несъзнателно, разбира се… спомних си, че тогава много харесах точно този графичен елемент и пожелах да го „изрисувам“ с цветен конец…

Днес от страниците на дневника ми се изтърколи още едно парченце от пъзела – 24 май кореспондира с първия ден от шестия месец според „Слънчевия календар“ на древните българи и тяхното летоброене (когато годината е високосна „първият ден от шестия месец“ се пада на 23 май)… това може би наистина е случайно съвпадение, защото в крайна сметка празникът на Светите братя Кирил и Методий – създатели на глаголицата, за първи път е отбелязан на 11 май 1851 г. в епархийското училище „Св. св. Кирил и Методий“ в гр. Пловдив по инициатива на Найден Геров, а след въвеждането на Григорианския календар през 1916 г. празникът започва да се чества на 24 май по официалния държавен календар. Но аз обичам да отбелязвам като празник началото на всеки месец, т.е. по специален начин да празнувам неговия първи ден и макар да знам, че според повечето изследователите на „Слънчевия календар“ на древните българи и свързаната с него обредност, нашите предци са отбелязвали като празници съвпаденията между дните и месеците, а именно празнували са 1.1., 2.2., 3.3., 4.4. и т.н. като „официалните празници се падат в соларните, „мъжките“, нечетни месеци, а празниците посветени на жената, дома и семейството, се падат на лунарните, „женските“, нечетните месеци“, из „Календар и слово“ на Йордан Вълчев, аз реших все пак, че именно днес е най-подходящият ден да ви „почерпя“ с настоящата статия :)

И нека задълбаем още малко по темата…
Една от най-древните религии е т.нар. тангризъм, чието начало изследователи отнасят към потъналия мистичен континент Лемурия (Му).
С древната тангрическа религия са свързани старите източни учения като Йога, ученията в Древен Египет, в Тибет и на Балканския полуостров – Дионисиевите и Орфическите мистерии.
Древни византийски автори пък разказват за лечителското изкуство на българските жреци – колобри, служещи на върховния бог Тангра.
Повелите на колобърската традиция в миналото се разпространявали устно след царуването на цар Борис Първи. Тя била предавана под формата на народно творчество. А един от символите на Вселената, възприет от древните българи – колобри е т.нар. ЕЛБЕТИЦА.
Елбетицата символизира хармонията в света и връзката на човешките дейности с годишното движение на Слънцето, което пък определя кръговрата на сезоните и свързания с него земеделски цикъл. В елбетицата е заложен календарен смисъл. Двойният кръст показва Закона за отчитане на времето - познат на древните българи и запазен като свещен символ. Това са и осемте главни празника в обредния календар на предците ни, съвпадащи с 8-те най-важни слънчеви позиции - слънцестоенията, равноденствията и четирите позиции между тях.

„В българската везбена и килимарска традиция елбéтицата съществува в два основни варианта – като равнораменен кръст с „рогати“ или триъгълни завършеци, който се появява по времето на неолита, и като двоен кръст, съставен от наслояване на прав и наклонен кръст, чието начало може да бъде търсено през бронзовата епоха.“ (Из „ЕЛБЕТИЦА, КРЪСТАТО ПИЛЕ И СУР ЕЛЕН“ от Юлия Боева).
В шопските бродерии елбетицата е наричана още ”роджета”, което аз пък чета като „родови Жета“ :) Избродиран върху кърпите за лице и ръце и покривките(месалите), символът е имал магична защитна функция и е бил предназначен да запази хармонията, любовта, благоденствието и умножаването на семейството и рода.
Смята се, че названието идва от елем-бехт, т.е. първи-осем или основните осем посоки на света.
От всичко написано по-горе става ясно, че Елбетицата е предхристиянски символ олицетворяващ Живота и неговата цикличност, но същото графично изображение аз виждам и във „фигурата-модул“, която проф. д-р Васил Йончев разглежда като отправна точка за

изграждането на старобългарските азбуки. Според него, за да не си спечели името на еретик, самият създател на глаголицата Константин – Кирил Философ дава ново измерение на Елбетицата като влага в нея теологично-философско и научно съдържание. „Според „Битие“ сътворението на света станало в шест дни. Константин Философ при създаването на глаголическата азбука спазвал точно хода на деянията, извършени от Твореца, и съобразно текста оформял буквите. Той е използвал за всеки ден по една пълна, цяла фигура модул и така е определял формите на буквите, с които започват названията на символите, понятията и събитията, ставали през съответния ден така, че като ги постави една към друга, да запълнят всички линии на „фигурата модул“, обяснява професорът. Пак според него има само две букви в глаголицата, които излизат извън очертанията на „фигурата-модул“ и те носят названията на астрономическите тела – Земя и Слънце. За себе си все още не съм намерила логичното обяснение защо това е така, но тук ми се иска да отделя място и на още един символ свързан някак логично с култа на нашите деди към Слънцето, „фигурата-модул“ и може би най-ранния графичен вариант на елбетицата – Свастиката.
Изображение: "Списание 8"
Смята се, че думата Свастика произлиза от санскрит където су асти означава буквално „да бъде добро”. А аз имам и едно друго предположение: думата „Су асти КА“ би могла да означава и „да бъде добра КА (енегрия)“, т.е. графичния символ може би е бил своеобразно пожелание за благополучие, благосъстояние и щастие.
„От ранния Неолит през каменно-медната, Бронзовата и Желязната епохи, Античността и Средновековието, през османското владичество и до наши дни, във времена на възход и упадък дедите ни са изобразявали Свастиката навсякъде в бита и ритуалите си в търсене на небесно покровителство и енергия за живот и съзидание. През последните 10 000 години прадедите ни са изобразявали великия слънчев символ върху всички възможни материали – камък, глина, дърво, тъкан и т. н. Правили са го с постоянство, творчество и въображение, създавали са нови и нови типове свастики, предавали са познанието на поколенията, за да достигне то и до наши дни, извезано върху традиционните български носии от всички етнографски области… Различаваме свастики, които се въртят по посока на часовниковата стрелка (надясно) и такива, въртящи се обратно на посоката на часовника. Съществуват различни интерпретации за символиката им, но най-общо първата символизира съзиданието и обновлението, а втората – разрушителните сили, които унищожават старото, за да дадат път на Новото. Или двете заедно изобразяват пълния кръговрат на живота и енергията във Вселената… Само единството между двата символа ни дава пълната картина за противоположностите, от които се ражда Животът. Нищо във Вселената не е статично, динамиката и развитието са вечни, а промяната винаги предстои. Съзиданието следва разрухата и унищожението е обещание за ново творение.“ (Източник: http://www.bgnow.eu/ из „КОСМИЧЕСКАТА СВАСТИКА НА БЪЛГАРИТЕ“)
Други използвани източници за написване на статията:
http://www.spiralata.net/
http://prarodinata.blog.bg/
http://bulgaria-is-alive.com/
http://tengrianstvo.blogspot.bg/

Бележки:
С името Танг РА (Тангра) в Българската устна колобърска традиция се илюстрира Универсалният Животворен Принцип на нашата Вселена,Централното Слънце в нея, което е Алфа звездата от съзвездие „Квачката с пиленцата” или „Плеяди”, както е известно днес в астрономията. То има следните фрактални значения:
ТАН– Небе. Но не нашето небе над планетата, а космосът - вселената.
Г- буквата Г илюстрира понятието Глаголя = говоря, изричам слово.Вибрация на мисълта.
РА– Енергия. Творческата Сила на вселената.
Източник: http://tengrianstvo.blogspot.bg/

петък, 29 април 2016 г.

Дървото – символ на вечния живот

Няма нищо, което така да свързва култури и континенти както дървото като символ на вечния живот. Един и същи символ се повтаря отново и отново в удивително разнородни традиции. Като медиатор между световете дървото участва във всички ритуали на преход, прекрачване, пътуване между тях. Зеленото дърво е знак за живот, сухото – за болест и смърт. Плодните дървчета винаги носят благословия за изобилие, здраве, многолюдна челяд. Затова в българската празнична традиция под техните клони всеки обред има магично действие – бръсненето на младоженеца, сплитането и отбулването на невестата; сватовниците носят сливови или от друго плодно дърво пръчки. Своеобразен символ на световното дърво, на вселенската връзка между световете е т.нар кумово дърво. Приготвя се от сурово чаталесто дърво – ябълка или слива и се свързва с украсата на сватбените хлябове. Магията на дърветата, според предците ни, действа и когато те са само материал за обредните вещи – сватбено знаме, сурвачка, дръвце на царя на коледарите и др.

Днес, според Православната църква, е Велики петък или Разпети петък – денят, в който Иисус претърпял безброй поругания, мъки, неимоверни страдания; денят, в който разпънали на дървен кръст невинния Агнец - "изтезаван за нашите беззакония и мъчен за нашите грехове", принесен в жертва за греховете на цялото човечество. Раздрало се небето и земята, слънцето скрило лика си, тъмнина надвиснала над Голгота…

От друга страна 29 април, от използваното днес летоброене, кореспондира с шестия ден от 5 месец на „Слънчевият календар“ на древните българи и се явява средата на дните отредени на ДЪРВОТО – стихията, която управлява процесите в природата през пролетта (през високосна година, каквато е настоящата, този ден се пада на 28 април). За предците ни всеки сезон има по 91 дни, а според същността си е подвластен на една от стихиите: зимата – на водата, пролетта – на дървото, лятото – на огъня, есента – на метала. А Земята, като център на всички елементи е разпределена по равно между сезоните и обема последните 18 дни на всеки от тях. (Снимка: Списание 8)

Преди няколко месеца публикувах статия посветена на „Слънчевия календар“ и петте СТИХИИ, като акцентът в нея беше ВОДАТА, защото тогава беше зима и природата се управляваше от стихията ВОДА. Пролетта отдавна избухна в гората, избуя по полето и трайно се настани в цветните лехи, но аз някак все не намирах подходящата провокация, за да отдам почит на стихията – ДЪРВО. Тази сутрин сихроничността сама ме побутна и ме накара да видя Дървото в един различен контекст- като символ на вечния живот и Възкресението, което в Християнската традиция се чества през пролетта, когато дърветата се възраждат след своеобразната смърт, която са преживяли през зимата.

Много култури са съхранили вярвания за Дървото на живота, за което се смята, че се намира в центъра на света и представлява ос, около която се изгражда всичко земно.

Например мировото дърво Игдрасил у северните народи или свещеното Яхче у маите на Юкатан.

Дървото на живота е и най-важният символ на мистичното учение Кабала. Буда намира просветление под Дървото на мъдростта. Коранът възхвалява важната роля на Дървото на благодатта, символ на божествени дарове и духовно просветление. Индуистката „Таитирия Брахмана” също изобразява Бог Брахма като „дърво, от което са създадени небето и земята”. Даоистите почитат прасковата като Дърво на безсмъртието, чиито преплетени клони напомнят за равновесието между ин и ян. В ритуални церемонии аборигените засаждат дърво наопаки, като корените му са обърнати към небето – символ на правилото, че от там произхожда всичко живо…

Дървото е абсолютния мост между духа горе и материята долу. Корените му се простират дълбоко в Земята, а клоните се разгръщат неспирно към Слънцето. Ако корените не са здрави, листата ще повехнат. Ако отрежете короната на дървото, корените ще изгният и ще умрат. А стволът на всяко дърво е като магистрала, докато има движение по нея има и живот. Не е случайна метафората, че животът е едно пътуване – движение навътре към себе си, движение навън към другите, завръщане към корените и стремеж към единение с всемирния дух.
Учените твърдят, че преди около 350 милиона години растенията са започнали постепенно да еволюират - адаптирали се към промените, като започнали да израстват все по-нависоко и с по-дълги стъбла, за да уловят допълнителна слънчева светлина. Появява се и дървесината, която им помогнат да станат по-устойчиви и стабилни при увеличения си ръст. Първите дървета в света били високи близо 9 метра, приличали на днешните палми и се размножавали чрез спори. Появили се около 140 млн. години преди динозаврите. Според американски учени, тези папратоподобни дървета са погълнали голяма част от въглерода в атмосферата и са създали условия за развитието на живот на Земята… и може би вече не ви се струва странно, че древните българи са припознали в ДЪРВОТО една от петте стихии, управляващи живота.

Дървото олицетворява цикличния характер на Космическата еволюция – живот, смърт и възпроизвеждане в образността на раззеленяването и окапването на листата всяка година. То е и символ на многообразието в единството със своите многобройни клони, които излизат от един корен и отново се връщат в едното – семето от плода на клоните, от което ще се роди ново дърво. В него се проявява цялото, защото корените му са в земята, а клоните му се протягат към небето и така в едно се свързват двата свята – също като в човека.

Съществува и друга аналогия: „всеки човек е едно странно дърво, с клони - ръце протегнати към бъдещето и корени - спомени далече назад“
… а обществото ни днес е като опустошена гора…
и все пак…
Отделността е илюзия!
Дълбоко в своята същност всичко е Едно!
Самотното дърво винаги ще се опитва да създаде гора, а гората ще умира с всяко повалено дърво. Някои от вас може и да не се съгласят с това, но сигурна съм, че всички вие сте отделили поне няколко часа от живота си да разсъждавате върху теорията за „големия взрив”. Това означава, че идеята за единоначалието на света, такъв какъвто го познаваме, е посята в умовете на всички ни. Право на всеки е да я отгледа според своите разбирания, нужди и търсения.
Нашето общество днес търси единство в многообразието. Опитваме се всячески да го постигнем като учим на толерантност децата си. Ако, обаче, всичко е Едно и смисълът на всяко съществуване е в следване пътя на спиралата - кога обърнахме посоката? и вместо от единността да вървим уверено към срещата с многообразието, започнахме да търсим в многообразието – единство – нещо, което винаги е било там? Защо обърнахме посоката? Загубихме ли се в многообразието? Или просто продължаваме да следваме посоката, защото смисълът е в кръговрата?
Според последните научни изследвания целият човешки геном има едва 20-30 хиляди гена. Имайки предвид, че броят на гените не е показателен за сложността на организма, защото водната бълха, например, има повече гени от човека и взимайки под внимание това, че в генетично отношение различията между нас и мишките не са особено големи, а с шимпанзетата – направо нищожни, ние, хората, помежду си сме направо еднакви! Разликата помежду ни се вмества в десета от процента. Невероятно, нали  тук попадат всички човешки варианти, колкото и различни да изглеждат. Това се отнася и за такива очевидни особености като расите. „Генът на расите е просто лек „акцент” в общия човешки език”, казва доц. Георги Милошев – ръководител на Лабораторията по молекулярна генетика към БАН.
И какво се оказва, че според генетиката различията между хората са нищожно малки. От къде идва тогава това разделящо ни многообразие? Което едновременно прави живота ни пъстър и жесток… Защото векове наред, а и днес, другостта е в основата на всички войни, тя поражда нетърпимостта… Нетърпимостта към какво? Към различният ген, който е направил човека до мен различен, за да ми даде възможност да осъзная себе си като индивидуалност? Има ли нещо по-безсмислено от това да лиша от уважение друг човек само защото не е като мен? Нали ако беше като мен, абсолютно същия като мен, мен нямаше да ме има и всичко щеше да е Едно… Ама то не е ли Едно?

А ако сега допуснем, че многообразието е в короната на дървото и е резултат от желанието на всяка душа да намери своя единствен и неповторим път към Светлината сред многото други дървета в гората, то за да постигнем единство в многообразието е нужно да се завърнем към корените си… навътре във времето и пространството докато стигнем до безкрайно малката и безкрайно плътна точка, която е избухнала създавайки познатия ни свят… защото ми се струва налудничаво да забием един ствол в короната на многообразието от култури, раси, религии… и да чакаме този ствол да пусне корени…