26 август
Косара се събуди плачейки за баща си. За първи път. Каза, че много й липсва и че се страхува една люлка във Фермата да не го удари… Попитах я какво има предвид, а тя ми разказа как в съня си видяла люлка да удря Кико… (към 26 август Фермата все още не се излъчва по телевизията, а Косара не е виждала и чувала баща си повече от месец)
През деня продължи да ме разпитва как баща й е стигнал до Фермата… пеша ли?... защото колата му е в двора… аз ли съм го закарала? защо съм го завела там?... и защо ако е в нашата държава не може да го чуем?... той тръгна ли си е от нас?... Мисля, че започва да ме подозира в някаква голяма „измама” и ме проверява с въпроси-капани… ако отговорът ми не й се стори достоверен веднага контрира с нов въпрос… Стигна до там да ме попита:
– Колко точно далеко е тати, колкото дядо Паско ли – в сърчицата ни?
Този въпрос вече сериозно ме разтревожи.
Вечерта преди да заспим, с малко повече доверие към мен и историята, която й поднасям ми споделя тихо:
– Мамо, аз знам как да помогна на тати в сбъдването на неговата мечта…
Поглеждам я въпросително, а тя се прекръства… Оставам безмълвна, а на следващия ден тя започна да пише писма до баща си. Всеки ден по едно писмо.
27 август
Денят започна все по-бавно да се измъква от ложето на нощта… и на мен сутрин ми е все по-трудно да напускам прегръдката на съня… Гледам Косара как спокойно спи до мен и ми става още по-сгушено… Лятното слънце, морският бриз и планинският въздух са оставили върху лицето й диря на волност и някаква особена щурост… Дори със затворени очи тя излъчва сила, дързост и свобода. Напоследък непокорството й ме гневи и радва в едно… С Кико много пъти сме си говорили, че ни се иска да я възпитаваме така, че да не гасим огъня й и да не я опитомяваме… харесваме свободния й дух и нейния сочен, сладък смях…
29 август
Цяла нощ валя. Събудих се от звука на стъпки някъде в къщата… Сърцето ми прескочи. В следващия миг се сетих, че това е Зара, която трайно се пренесе да спи на чардака.
Снощи Косара пак плака за баща си. Каза, че се чувства тъжна, че той й липсва. Каза, че й е мъчно за времето когато цялото семейство сме били заедно:
– Тогава бях щастлива, защото се гушкахме и имах радост в сърцето…
Моето сърце се сви от тези думи, но в действителност знам, че Косара умее да приютява тъгата в себе си по един дълбок, топъл и обичлив начин... така, че да я опитоми… и реших нищо да не казвам, просто я гушнах…
Днес пак плака няколко пъти за Кико умолявайки ме да отидем да го видим… Все още измислям начини да я разсея, но усещам, че започвам да се изчерпвам и че нейната тъга ме превзема отвътре. Преди малко излиза от къщата гушнала една снимка на нас тримата. Като дойде до мен я сложи между моето и нейното лице сякаш за да се скрие зад нея, а когато я отмества виждам две големи сълзи да се стичат по бузите й… плаче без звук… опитвам се да я ободря, но тогава тя започва да реве неудържимо… сякаш дълго затлачвана река се отприщва и руква от очите й в опит да изкара болката навън и да пречисти всичко по пътя си… отказвам да търся правилните думи да я успокоя, започвам трескаво да търся в ума си с какво да я дръпна към настоящия миг огрян от топло слънце… сещам се за едно захарно петле в чантата ми, поръчано от нея миналия ден и просто й го давам… надявам се тя сама да намери своята утеха и да подари на сърцето си чаяние (надежда)…
30 август
Вечерно време започнах да чета на Косара по една глава от романа „Глина” на Виктория Бешлийска. Приятно съм изненадана от вниманието, с което тя слуша и от апетита й към думите. Задава правилните въпроси, а като свърша ми позволява да се приютя в дълбокото на очите й, за да посрещнем заедно съня… Тези моменти изтриват всички кахъри влезли в сърцето ми през деня.
Днес ме попита какво означава „молитва”. Обясних й, а тя каза, че иска да напише една молитва към Господ за баща си. После ме помоли да изпиша думата „молитва”, за да я повтори буква по буква под нейната молитва вместо „амин”. Когато поисках да науча молитвата й ми я прочете:
– Искам да ми се сбъдне скоро да видя тати на живо, дай Боже да ми се позволи.
Изненадах се да чуя последните думи. Попитах я кой е чувала да казва така, а тя ми отговори, че това е от нея. И после добави:
– Имам още една молитва. На лято искам да ми се роди малко бебе.
2 септември
На път за детската градина:
– Мамо, много рязко натисна спирачката! Изплаших се!
– Извинявай, нещо се разсеях.
– Добре, че Господ те дръпна и не паднахме от пътя.
– ?!?
– Той Господ ти помага и като изпреварваш другите коли, нали? Ти натискаш газта, но Господ те бута напред...
Не успявам да се включа адекватно в разговора. Наистина съм разсеяна.
На връщане към вкъщи:
– Облаците се отвориха…
– За да позволят на Слънчо да надникне през тях още веднъж в днешния ден и да ни пожелае „спокойна вечер” – добавям плахо аз, но Косара явно има свое продължение.
– Не разбираш… облаците се махнаха от пътя на тати…
Казва ми това почти без емоция, но усещам, че думите идват от дълбокото на душата й, а по пътя си към нашия свят са обрали всичките й страхове… Усмихвам се, а през „отворените” облаци Слънцето намира пролука да влезе в мен и да приобщи душата ми към магията на този миг.
