Обход на мерата без маски

Вчера направихме една традиционна семейна разходка по пътя към Батошевския манастир. Мисля, че първата такава коледна разходка направихме с Кико през 2013 година.

Тогава все още живеехме в София и бяхме „избягали“ за празниците от лудницата на големия град. Имаше сняг и слънце в онзи ден и двамата с Кико се влюбихме в невероятните гледки, които ни се разкриваха след всеки следващ завой на пътя… Изоставени къщи на по 200 години, високи хребети, полянки с пасящи овце, пушещи коминчета скътани зад дърветата… Това беше НАШИЯ СВЯТ – непретенциозен, някак обикновено подреден, но уютен и дъхав, спокоен и тих…

След като се преместихме да живеем в Гъбене започнахме да навестяваме мястото през различните сезони, понякога споделяхме разходките и с наши гости… показвахме им НАШАТА МЕРА…

За съжаление вчера установихме, че една от старите къщи вече е развалина, а на друга покривът е сериозно повреден от паднало дърво… хубавото е, че по полянките все още могат да се видят овце, а това е знак, че животът не е напуснал това място…

Вчера срещнахме и две жени, които пасяха „трудните“ си овце. Те си хортуваха облегнали се на две стари сливи, на разстояние два метра една от друга. И ние, и те бяхме без маски – дадох си сметка за това чак тази сутрин – в онзи момент този факт не занимаваше нито тях, нито нас. Разменихме няколко изречения, Косара се опита да нахрани овцете, а аз разбрах, че НАШИЯТ СВЯТ си е същия като през 2013 година с една разлика – сега го обитаваме трима :)

Гледайки новините тази сутрин се почувствах като богоизбрана, защото на повечето от моите близки хора и приятели сега им се налага да живеят в един „недружелюбен и различен“ свят, ограничаващ свободата им (не че на мен не ми се налага да отскачам до този свят поне два пъти в седмицата), а аз е достатъчно да се кача само малко по-високо в планината, за да се окажа в света преди пандемията от COVID-19 и там да видя в очите на две жени спокойствие, а не страх. Имаше толкова много обикновена красота в нашата среща, че породи в мен необикновено блаженство, а най-жизнеутвърждаващото беше да разбера от думите на тези жени, че не пандемията е в центъра на битието им, а грижата за техните „трудни“ овце. Споделиха ни, че вече им се налага да ги „обикалят“ по няколко пъти и денем и нощем, за да не изпуснат „появата на новия живот“… „Колко вълнуващо!“ – би заключила Косара!

Зимното слънцестоене – мигът преди раждането на Новото слънце

Според Слънчевия календар на древните българи в деня на зимното слънцестоене е Нулевия ден, разположен между края на старата година и началото на новата. ЕднажДен – еднаж път в годината е бил този ден и наричали го още „Идинак“, защото стоял самотен, отделен от останалите дни, без календарна дата и седмичен ден, сякаш извън времето и пространството. Всъщност Нулевият ден не се е броял за ден, а само за празник. Той бележи момента преди началото, когато Слънцето сякаш спира своя ход, а цялата Природата затаява дъх в очакване на трансформацията или в очакване на раждането на Новото Слънце.

Като астрономическо явление зимното слънцестоене (на латински „Sol stat“) настъпва най-често на 21 или на 22 декември. Но реално за около 3 дни Слънцето в този период от годината наистина сякаш спира своя ход, защото изгрява все в една точка. Много изследователи на Слънчевия календар приемат, че Нулевият ден кореспондира с датата 22 декември според летоброенето по Григорианския календар. Аз съм по-склонна да смятам, че Нулевият ден е бил на днешната дата – 21 декември, непосредствено след 20 декември Игнажден. Тук е важно да се отбележи, че в различните краища на България празникът има различни названия – Идинажден, Инажден, Еднажден, Идинак, Поляз и др.

В народната памет е останало поверието, че „Слънцето завършва своя път към зимата на Игнажден и се „обръща“ към пролетта“. Игнажден е наричан още „Старата българска Нова година“. Днес ние отбелязваме Нова година на 31 декември, т.е. празнуваме навечерието на новото начало, а на 1 януари чрез обичая „сурваки“ наричаме с добри благопожелания новата година. Така е било и в миналото. Имало е редица обредни действия, които са се правели в последния ден от годината според Слънчевия календар на древните българи – 30-ия ден от 12 месец и с тях се е подготвяло раждането на Новото слънце. Тези действия са продължавали и на следващия ден – Нулевия. След приемането на християнството традициите, понятията и празниците на народа ни се смесват. Старата вяра се преплита с християнската религия. В продължение на стотици години българите си напасват празниците и обредите към новото летоброене и новата религия. И понеже в тях не е съществувал Нулев ден по всяка вероятност се е наложило обредните действия, които са се извършвали в този специален ден да се приобщят към някой от съседните нему. Така с времето последният ден от годината предците ни припознават като Еднажден, Идинак, Поляз… и започват да извършват на него всички обредни действия, които са се правели в Нулевия ден. Един от най-типичните обичаи на този ден е така наречения „полазник“ или „полезник“, в който е заложена идеята за магията на началото – мигът преди раждането на Новото слънце, мигът преди всичко да поеме отново по колелото на възраждащите се живот и светлина…

Названието идва от корена на „полза“ и означава човек, който носи полза и щастие на дома. Така от госта, който пръв прекрачи прага на дома в този ден зависи благополучието на цялото домочадие. Народът ни казва още, че от Игнажден започват Коледните празници. А какъв празник е Коледа? Днес празнуваме Коледа след Рождество Христово, но ако се замислим за смисъла на обичая коледуване, който е в центъра на празничната обредност на Коледа, ще разберем, че по-право е да се смята, че той е бил изпълняван преди „раждането на Млада Бога“. Смята се, че ако коледарите не изпълнят своите обредни действия в определеното от традицията време, годината и земята остават ялови и безплодни.

Защото нищо не може да се роди без да бъде заченато, защото безплодно е това, което не е оплодено. Това идва да ни подскаже, че коледуването се е извършвало в Нулевия ден. И може би много често полазници в домовете на хората са били именно коледарите… Народът ни казва, че с коледарите в домовете на хората влизат плодородието и благосъстоянието. Коледарският благослов е обредния дар, от който зависи благополучието на всяко едно семейство и на целия народ като цяло. Ако не минат коледари „ялова ще е годината“, всичко ще върви не както трябва. Затова всяко семейство се подготвя да ги посрещне, като най-чакани гости. Всъщност със своя магически обред коледарската дружина „опложда“ символично Земята, за да има берекет, и да са здрави посевите, и да се множи добитъка. Има различни хипотези за това откъде идва названието на празника „Коледа“, но в народната памет е останала следата, че от думата „кол“ идва, а „кол“ пък на коледарската гега се казва, защото тя е подострена в единия край и може в земята да се забива… Ще попитате къде е мястото на Бъдни вечер в Слънчевия календар на древните българи. Ако се доверим на традицията, която казва, че коледуването е най-важния момент, изпълняван след полунощ на Бъдни вечер, то тогава следва, че Бъдни вечер е била вечерта преди Нулевия ден, но в действителност това е била и вечерта пред раждането на Новото слънце, защото Нулевият ден не се е броял за ден, а само за празник на невидимото…