ПЪТешествия

Да поДправим вкуса на Живота с ПЪТешествия.
"Когато човек е на ПЪТ е без минало и без бъдеще, в хармония единствено със своя ИЗБОР!"
Всеки ПЪТ е ИЗБОР! Всеки ИЗБОР е ПЪТ!
В тази глава от моя виртуален дневник ще трупам своите ОПИТНОСТИ. От изминатите пътища, от избродените житейски поляни, от срещите предопределили приоритетите ми, от знаците на синхроничност променили посоката ми, от красивите гледки спряли дъха ми... Тук възнамерявам да пиша само за своя избран ПЪТ и за своето ПЪТуването през Живота като ИЗБОР и философия. Но, разбира се, ще се радвам да повървиш с мен или да ме поканиш аз да повървя с теб :) ще се радвам да споделиш с мен част от своя ПЪТ :) защото за случването на голямата промяна в света е нужно сътрудничество и защото сътрудничеството е най-естествения ред в Природата и защото всяка ОПИТНОСТ, за да бъде плодотворна е нужно да бъде оплодена от друга ОПИТНОСТ.

17.07.2015, Карадере
Пристигнахме вчера. Но още не съм си намокрила краката в морето. Харесва ми да чувам вълните. Ритъмът им ме успокоява. Тръпка ми е. И леко ми е. Шарено и морско синьо. Усещам как лятото нахлува в мен. В тялото ми. И морето създава вълнения, и водата приижда блага и животворна, и полива напуканите спомени... влага е... земята започва да възстановява плодородната си същност.
18.07.2015
Това е третият ми опит да се намеря разтваряйки се в шума на вълните. Всъщност по-коректно би било да кажа, че идването ми на Карадере е опит да разтворя в морето полепналата по душата ми болка... или да изоставя на брега собствената си изоставеност... Първият път дойдох на непознато и диво място и се отдадох на течението... Вторият път дойдох на познато и жадувано място, за да го изпразня от съдържание... или за да изпразня себе си от тежките спомени... Сега съм тук, за да усетя мястото...Това място е портал към друг свят или към мен в друго измерение... но разбрах, че не е моето "тук и сега"... въпреки, че е пълно с познати миризми и неизбродени пътеки, които ме зоват...
19.07.2015
Разваляме бивака, а аз се опитвам да измеря същността на тези няколко дни на брега на морето. Опитвам се да им дам измеримост... за да съм сигурна, че идентичността им ще се разположи удобно в познатите граници и няма да ми избяга... Чета "Физика на тъгата" на Георги Господинов и един въпрос от страниците прескочи в моята реалност:"...ако за момент преобърнем цялата система и вместо трайното, постоянното, вечното и мъртвото решим, че ще почитаме онова, което е нетрайно, променливо, тленно, но живо?" ...защото тленното се възпроизвежда и е по-трайно тъкмо поради смъртта си... строим къщи, които на надживяват и поради това ни се струва, че животът ни се изплъзва, изтича между пръстите ни, изтича от нас...
"Какво е било усещането за време и вечност на онези преди нас, в нощта на първобитното, живеели в нетрайни колиби, надживявали колибите си, сменяли места, измервали в дни и нощи, в запалени и загасени огньове живота си... Тези са живели вечно, ако и да са умирали на тридесет."
Построяваш си къща на брега на морето, обитаваш я няколко дни, седмица или месец, след това я разваляш, за да я построиш отново след година... и тя всеки път е различна... и спомените ти от всяко лято са като спомени от друг живот или друго измерение... струва ми се, че къмпингуването е опитът на съвременния човек да усети вечността.