Среднощен гост

Тази нощ гората бе разсечена от страховит рев.

Когато преди шест години и половина се заселихме тук, за първи път чух лай на сръндак. С времето Кико ме научи да различавам звуците на дивите обитатели. Най-често в дерето под нас ни навестяват порове, сърни и сръндаци, чакали, по-рядко диви прасета и елени с кошути.

Звукът от тази нощ не приличаше на нищо, което съм чувала. Със сигурност не беше рев на елен, в който има достолепие и самоувереност. Беше вик на изплашено животно, може би дори ранено. Около 10 минути стоеше на едно място и изпълваше с болката си цялото пространство околовръст. В началото просто реших да затворя прозореца и да се опитам да заспя отново, но тогава се случи нещо, което ме изненада и уплаши. Беше съвсем близък шум от падане на предмет. В следващия момент си дадох сметка, че има някой на чардака… Сърцето ми започна на блъска в гърдите… Миг по-късно различих четири лапи по ламината и осъзнах, че това е Зара, която явно си е отворила сама вратата към чардака, събаряйки по пътя си една от саксиите… Тя усети, че съм будна и започна да драска по врата, за да я пусна вътре. Това ми се стори странно, но станах и й отворих, а тя се стрелна в къщата като куршум и не можеше място да си намери от собствената си превъзбуда. За пръв път виждах кучето така изплашено. Дадох си сметка, че не съм я чула да лае, а обикновено това прави като усети животно от другата страна на оградата. Опитах се да я успокоя. Сърцето й щеше да се пръсне. Скимтеше и се щураше из стаята като обезумяла… Животното в гората започна да се отдалечава, макар че още дълго чувахме пронизителния му рев…

Зачудих се дали да не оставя Зара да пренощува вътре, но се отказах и й отворих да излезе, което тя направи с известна неохота… Легнах си в леглото до Косара, тя спеше толкова дълбоко… Придърпах одеялото върху нея и се опитах да заспя отново, но сънят не идваше… Сърцето ми продължаваше да бие учестено… в главата ми се щураха уплашени мисли… а Зара продължаваше да драска по вратата… нейната уплаха бе онова, което истински ме обезпокои… какво животно ни навести тази нощ? Ранена кошута?! Или?! Възможно ли е това да е било мечка? Кико в началото на лятото каза, че е видял следа от неголяма лапа на мечка в дерето… Със сигурност беше голямо животно, защото на дребните Зара не им придиря…

Горски човек и окумуш жена – неочаквано добра комбинация

На кастинга за предаването „Фермата" питали Кико като градски или като селски човек се определя. Той им отговорил: горски човек съм! Аз сега се питам гражданка ли съм или селянка (провокирана от днешния епизод на предаването, снимано на 22 август)? Селският живот ми харесва, но на моменти ми тежи. Въпреки това той храни сетивата ми и дава сила на духа ми. Градът ме изморява и отегчава, но неговата динамика стимулира ума ми и носи свобода на устрема ми. Ето защо бих определила себе си като окумуш жена :) ако питате Косара тя би ви казала, че съм чевръста и спретната :)

22 август

Денят бавно се събужда. Тихо и свежо е. Неделно. На двора ме чака една спукана тръба, но днес този проблем ми се струва по-малко драматичен от вчера. С наслада изпивам последните глътки от кафето си. Утрото наистина е по-мъдро от вечерта… Давам си сметка, че ако Кико беше тук щях да съм му много ядосана, че не е намерил решение на проблема още миналия ден и това е довело до нарушаване на неделния ми комфорт… когато, обаче, всичко беше в моите ръце, почувствах, че не бива да натискам ситуацията. Дадох време и на себе си и на хората, на които разчитах да ми помогнат и нещата се подредиха. Решението е временно, но ми осигурява спокойствие за следващите два месеца.

***

Днес научих и че мога сама да измия колата си на автомивка, а допреди месец настоявах, че това няма как да стане :) Участието на Кико във Фермата ми осигури времето и условията да премина някои граници, които сама си бях поставила и да разбера, че съм окумуш жена :) както е казал мъдро народът ни – неВОЛЯта УЧИ! Стига ВОЛЯ да имаш да устояваш на несгодите ;)

Когато има кой да усмихне деня ти, несгодите са просто шум

…опитвам се да не мисля за спуканата тръба в двора… обещала съм деня на Косара…

Включвам хидрофора само при необходимост, за да минимализирам загубите на вода… въпреки това при всяко включване мокрото петно на плочника се превръща в локва за по-малко от половин час… Вечерта успявам да намеря двама мъже, които да изкопаят малък ров пред къщата и да локализират проблема… през цялото време се надявам да стигнат до пластмасови тръби, но уви оказва се, че тръбите са метални, изгнили и ръждиви… Започват да ми обясняват как трябва да се разкопае целия двор и да се сменят всички тръби… Завива ми се свят… Смотолевям нещо от сорта на това, че трябва да намеря временно решение на проблема, за да изчакам завръщането на мъжа ми, който е на гурбет…

Косара все пак успя да усмихне деня ми :)

– Когато Слънчо е зад облаците и не го виждаме, той ражда ли други малки слънца?

p.s. От две години Кико се кани да пренареди плочника и пътеката до портата. Сега разбирам защо не му е падала сгода за това начинание – Бог се е грижел да не отива зян труда му

И селската идилия се пропуква...

Сутрините вече са по-хладни. Днес се събуждам към 5:30 от небивала гюрултия, идваща откъм дерето… Въздухът е наситен с безпокойство. Сутрешната крамола сред дивите животни леко ме напряга... Миг след това пространството се изпълва с онази дълбока тишина, която предхожда раждането на всеки нов ден… и в която бродят същества от други светове… Изкукурига петел и всичко си дойде на мястото :) Мракът просветна.

***

Днес не съм на работа, но решавам да закарам Косара на детска градина и да се поглезя. Имам час за масаж и свободно време за нищоправене :) А дали!? Изненада! Едно голямо мокро петно ме посреща на плочника пред къщата… Поемам дълбоко въздух… Няма да променя плановете си за деня!

Чудех се какво ли ще ме сполети докато Кико е във Фермата, за което ще се наложи да търся майстор… Ей на – сполетя ме СПУКАНА ТРЪБА… Изключвам хидрофора и потеглям към Габрово.

„Не е важно ние да сме интересни, а да се опитаме по най-добрия начин да случим пробуждането на това свято място – Шумския манастир… и случвайки промяната да бъдем интересни (за зрителите)...“ Това споделя Кико в предаването „Фермата: време за пробуждане" на днешния ден.

***

В най-протяжния час от деня сядам на стълбите пред къщата с чаша кафе, за да реша какво да предприема за отстраняване на теча… Сега виждам, че тревата между плочите е тучна и свежа, за разлика от тази на поляната, която е изгоряла от липсата на дъжд вече повече от месец… явно проблемът е отдавна… бях чула да се включва хидрофора няколко пъти без да има отворена чешма някъде, стори ми се странно, но предпочетох да не търся причината… днес тя ме намери сама  Поемам си дълбоко въздух и отпускам мисълта си в тишината ширнала се из двора в този час… представям си, че съм на морето и отпускам тялото си по гръб във водата…усещам с кожата си жуженето на пчелите и заблудените пориви на вятъра носещ прохлада от дерето… Отивам на масаж! Тръбата ще почака.

Доволството равно ли е на щастие?

Някъде през август... някъде в България вали, но не и в гъбенската мера… Тук вече и храстите имат нужда от поливане…

Докато шетам из двора моля Косара да ми нарисува една картина с цветна градина, а тя след кратък размисъл казва:

– Не искам да рисувам, но мога да ти предложа нещо, за да бъдем доволни и двете, защото доволните хора са щастливи, нали… 😃😃😃 Ти си нарисувай картина с цветя, за да си доволна, а аз ще бъда доволна, че не ме караш да рисувам… Какво ще кажеш? Така добре ли е?

Да устоиш на липсата... с финес

С Косара сме сами вкъщи. Цяло лято се подготвям психически за този момент… знам, че тук в Гъбене тя ще усети много остро отсъствието на баща си, а липсата му със сигурност ще повдигне несгодни въпроси… и уж бях репетирала разни отговори, и се бях заредила с търпение, и се опитвах да бъда непринудена и весела… но истината е, че се спънах в собствената си уязвимост още в началото… а Косара се оказа, че даяни повече от мен на напрежение…

ДАЯ̀НЯ – Устоявам на въздействието, на натиска на нещо, обикн. неприятно; издържам, изтрайвам, понасям.

Днес превърна един от магнитите на хладилника в телефон, обади се на тати, говори с него около 10 минути и после ми каза, че той е добре.

Носталгично

Снощи до късно разглеждах стари снимки. Прочетох и няколко стари писма… Сега се чувствам неустановена… сякаш в мен влезе и приседна една неочаквана гостенка… Носталгия… Името й означава болка (алгос) по дома (ностос)… Днес, обаче, Носталгия дойде при мен с букет от споделени спомени, ухаещи на уют… и разбрах, че в този момент изпитвам болка по уюта, който Кико и Косара ми осигуряват с присъствието си…

И отидох до Карнобат да си прибера и гушна част от уюта :) а като си влязохме у дома Косара каза: мамо, най ми е щастливо в Гъбене!

Човек не е създаден да празнува сам

Празник е. Успение на Пресвета Богородица. Сама съм, а човек не е създаден да празнува сам...

Утрото е хладно, но слънчево. Преди 29 години на този ден в Осеновлашкият манастир „Седемте престола“ бе моето свето кръщене. Моето и това на мама, сестрите ми, вуйчо и неговите деца. Седем бяхме около купела! На Седемте престола! Една кръстница!

Днес съм на празнична литургия в Севлиево. Не познавам никого в храма. Последните години сякаш предпочитам да паля свещ в празни църкви... тихо е и мога да постоя сама в някой ъгъл, да попия малко от святостта на мястото, да отправя молитва към Бог в тишина и уединение… За моя изненада, обаче, жуженето днес на десетки хора в храма не ме дразни. Напротив имам чувството, че се намирам в един добре организиран кошер… усещам се като малка, но важна част от здрава общност… и разбирам със сетивата си, че не съм сама… семействата и на двете ми сестри, майка ми, а може би и Кико точно в този момент слушат същите богослужебни слова… и празникът ми вече е споделен :) аз се чувствам споделена!

Гъбенски неволи

За първи път от седмици в стаята тази сутрин е прохладно – 22`С :)

Снощи пак опитах да обера крушите във високото на дървото, но безуспешно… десетки сочни, медно-жълти и ароматни плодове останаха да светят като празнични лампички в короната на дървото… Отдолу изглеждат съвършени и така апетитни…

Ако Кико беше тук щеше да намери начин да ги свали, но за съжаление или радост (зависи от гледната точка) е на стотици километри от тук и сега крушата е като луксозен курорт предлагащ пиршество на стършели, големи тлъсти мухи и птици. Вечерно време е истински гуляй, сутрин чувам предимно птиците, които явно носят повече на пируване :)

Зара е в ролята на полицейска патрулка и току се спуска в акция да озапти някоя по-шумна компания. Довечера пак ще атакувам... Всяка свалена от мен круша ще съкрати сезона на пира поне с ден.

Следобедът на годината

Жегите продължават… Усилно време.

И ако август е следобедът на годината, очертава се убийствено горещ следобед тази година…

А моят ден се лъкатуши между тук, сега – звуците на гората сутрин, работните ангажименти в музея, непосилния следобеден мор, изтощителното поливане на градината вечер…

и там, някога – манастир, паяжина във въздуха, аромат на старо дърво…

Опитвам се да провидя живота си след месец, но признавам това сноване между август и септември вече ме изтощава…

За семейният сговор

Август. Следобедът на годината.

Чета „Всички наши тела“ на Георги Господинов.

Неговите свръхкратки истории влизат в мен като игли, за да съшият света на реалността към моя свят на самота и трепетно очакване…

Тялото ми и изпълнената със звуци тишина на гората сутрин имат недовършен разговор, който подхващат с много плам всеки ден, но изгревът го прекъсва… аз невинаги разбирам какво си казват, но ми е достатъчно да ги слушам, за да усетя пулса на събуждащия се живот…

Косара днес е по-добре. И аз съм по-добре. С Кико имаме празник – 9 години заедно!

Семейният сговор е чудна плетеница от любов, грижа, разпри, споделени блянове, вяра, пътуване, доверие, търпение, крамоли, тишина, уют, щение… Семейният сговор е като платно, което пришива хората по магичен начин към Бог и благодатта Му…

За радостта от БИТИЕТО

Косара е с температура и повръща. Аз съм на 180 км от нея и нищо не мога да направя. Тя се разплака по телефона и каза, че иска да отида да я взема… Това ме извади от равновесие. Сега имам нужда Кико да ми каже, че всичко е наред… да ме заземи както само той умее… да ме успокои… но не е до мен... не мога да го чуя по телефона...

...и решавам да усмиря тревожността си като се захвана с неотложните задачи – поливане на градината, обиране на зеления боб и доматите, стъкмяване на някаква вечеря…

...и за сетен път се убеждавам, че в моменти на изпитания най-важно ми е да мога да се сбера върху насъщността… щото чрез обгрижване на БИТИЕТО с любов и отношение, успявам да изцеря с лекота развълнуваната си до кахърност понякога душа… В такива моменти се радвам, че преди години отделих няколко месеца от живота си да се науча да присъствам в НАСТОЯЩЕТО с цялото си същество :)

„Като позволявате на нещата да бъдат такива, каквито са, пред вас се разкрива едно по-дълбоко измерение отвъд играта на противоположности - трайно присъствие, неизменно дълбоко спокойствие, радост отвъд доброто и злото. Това е радостта от Битието, Божият мир... Когато присъствате, когато вниманието ви е изцяло съсредоточено в Настоящето, БИТИЕТО може да се усети, но никога да се разбере с ума. Да си възвърнем съзнанието за БИТИЕТО и да пребиваваме в това състояние на „чувстване и съзнаване“ – това е ПРОСВЕТЛЕНИЕ!“

„Силата на настоящето“, Екхарт Толе

Tъгата почва да гнезди в мен като птица

У дома… цветно и дъхаво ми е… сутрин от гората влиза хлад… някъде в далечината се чуват петли и лай на кучета… и се чудя какви ли звуци чува Кико на ранина във Фермата?

Тази нощ отново го сънувах… странно, но едва сега, точно в този момент осъзнавам, че на него му се случва едно приключение, в което мен ме няма и ми става малко тъжно… и самотно… малко по-самотно от вчера…

…след края на работния ден и задължителното поливане на градината, си сипвам чаша вино и потъвам в един от пуфовете на чардака… и в мислите си… усещам как тъгата почва да гнезди в мен като птица… вечерно време чувствам най-остро липсата му… мисля, че през последната година и половина връзката ни навлезе в нов етап от развитието си… сега най-ценното и за двама ни сякаш е, че когато гневен огън кипне кръвта на единия, той може да подири спасение в очите на другия и там като в тих, дълбок кладенец да потопи подивелите си страсти…

p.s. Дори денят се умори от моето униние и се зави със сумрака да поспи…

Чудни неща прави раздялата

Сънувах Кико… Чух гласа му и се развълнувах като ученичка на първа среща с момче, което харесва… прималях сякаш от огъня, който влезе в мен… Чудни неща прави раздялата…

p.s. Прибирах се в Гъбене сама. Оставих Косара за една седмица при баба й и дядо й в Карнобат.

За тишината на брега на морето и в планината

Събудих се рано и излязох на терасата на апартамента, който се намира точно над морето… Тихо е. Няма вълни. Слънцето е ниско, но огнено и вече е разстлало златната си пътека до близкия бряг… Тишината тук е различна от тази в Гъбене… някак по-крехка е и неуверена в собствения си потенциал… в планината тишината е дълбока и многопластова :)

Залезът на 8 август в Поморие.

Разходка във времето

Поморие – място, което пази много наши спомени. Пристигнах снощи.

Отново е жега. Или може би по-правилно е да кажа, че в Поморие днес е жега. Какво ли е времето в село Шума?

С децата и майка привечер решаваме да си направим разходка по крайбрежната улица. Бях забравила колко много споделени емоции с Кико обитават това място… разминавам се с непознати хора, а между тях надничат познати мигове от други времена… и сякаш ме викат и прегръщат нежно… виждам как Кико ме снима на брега на морето, само двамата сме и е зима – някъде между Коледа и Нова година… небрежно, палаво и празнично ни е…

...при Яворовите скали нахлува един ветровит април отпреди седем или осем години… когато Поморие се оказа между две спирки от наше работно пътуване из североизточна България и решихме да пренощуваме тук…

...при сцената на брега на морето изплуват най-древните спомени – от едно лято преди 16 години… лек бриз поклаща ефирни, бели завеси… аз съм Лора, Кико е Яворов… мисля, че това беше последното ми качване на сцена като актриса… а с Кико все още бяхме само приятели и колеги… Интересна разходка във времето си спретнах, неочаквана за мен самата…

Неочаквано от зида в стената на крайбрежната ни поздрави и един цъфнал домат :)

На колко невероятни места някои семенца могат да открият своята подходяща почва, за да покълнат, цъфнат и вържат… Велико нещо е силата за живот! Някак естествено ми дойде аналогията за нашата любов с Кико... тя прави опити да покълне на няколко пъти през годините на нашето познанство (което сега начева своята 25 година)… но времето, обстоятелствата, понякога и местата се оказваха неподходящи… всеки от нас явно е имал свой личен път за извървяване, и уроци за научаване, и грешки за изправяне, и нужда да преживее красиви моменти с други хора… за да се срещнем преди 9 години отново и да усетим със сърцата си, че за нас вече 1+1=3 (аз, ти и ние).

Времето днес се преобрази пред очите ми... три пъти

Средата на лятото е според Слънчевия календар на древните българи… и казват настъпва трайно преобразяване в природата… Слънцето обръща гръб на лятото, за да отправи своя взор към зимата…

Изображение: Списание 8

...идва най-усилното време за стопанисване на нивите и градините… отпочва събирането на реколтата…

Преображение Господне е според Българската православна църква – един от големите летни празници, който се отбелязва в края на църковната година и се свързва с измолването на промяна и нова надежда…

Днес температурите навън не надвишават 22` С. Сякаш нещо преобърна времето, за да даде знак, че лятото преваля… а аз планирам след работа да премина превала на Балкана, за да гушна Косара за лека нощ… там някъде край морето… Гледам я на снимките, които ми праща майка и ми се струва малко тъжна…

В Хаимбоаза съм. Вали проливен студен дъжд… Няма и помен от жегите само преди ден. На юг от Балкана поривите на вятъра пък са толкова силни, че имам чувството, че ще отнесат колата, която тежи повече от два тона… Заболяват ме ръцете да завръщам волана…

Времето днес наистина се преобрази пред очите ми три пъти.

За безвремието вътре в мен

Тази сутрин ме събуди звука от тупването на голяма зряла круша под прозореца на спалнята… и в просъница се запитах: какви ли шумове в двора на манастира будят Кико…

За днес прогнозата отново е „жега“. Снощи почти до здрач поливах зеленчуците и цветята в градината. Дори зелениката ми се стори омърлушена и я черпих няколко лейки вода от герана.

***
23:00 ч. е, а навън е 32` С. Духа горещ вятър и във въздуха има някаква особена тревожност. Аз се опитвам да се хвана за безвремието вътре в мен, за да успокоя ритъма на сърцето си и да обуздая бъбривостта на ума си… не мога да заспя и решавам да се захвана със затварянето на бурканите с кисели краставички, с чистенето и попарването на зеления боб, който набрах сутринта, за да прибера във фризера за зимата… после се сещам, че трябва да изроня снопчето чубрица, което виси вече една седмица пред вратата на къщата… приключвам и с таз шетня, а часовникът ми подсказа, че е вече утре :) не е лошо малко да поспя…

p.s. Кико отново е предизвикан на дуел... Това е тренана му битка за първата седмица...

За жегата и нюансите в любовта

Жегата вече е малко по-приемлива. Предходните дни дори естественият климатик вкъщи започна да се задъхва и трудно успяваше да поддържа температурата под 25` С… което май не се е случвало досега.

Дойде ред за обиране на първия зелен боб, който в моя случай е лилав :) През лятото той е на трапезата ни почти през ден в различни комбинации. Тази година Кико ще пропусне да се наслади на невероятния ми и много вкусен зелен боб в сезона му… но планирам да сложа няколко кутии във фризера, за да го нагостя като се повърне у дома :) защото МОЯТ зелен боб е много по-добър от НЕГОВИЯ зелен боб!

p.s. Понеже нюансите в любовта са въпрос на разстояние... когато любимият човек е на една ръка от теб се случва и да не се докосвате, а когато е на половин Балкан от теб ти се иска да е на трапезата до теб…

защото една хубава манджичка никога не е истински вкусна ако не е споделена… като любовта :)

Зареяна в миналото

Последните години разчитам за много неща на Кико. Той е земния елемент в нашата връзка, грижи се за битуването на семейството… докато аз се рея из небитието в търсене на някаква изключителна сила, която да внесе небесен ред в бита ни, облагородявайки го… Дори Косара веднъж ми каза, че съм изглеждала „зареяна“ :) Истината е, че разни „битовизми“ от сорта на това колата да се мине на преглед, винаги са ми се стрували досадни и несъществени… Но ето, че днес ми се налага да мина колата на преглед… защото в противен случай утре вече ще подлежа на глоба и може да се окажа пленник на представата си за „независима от битовизмите жена“ :)

И все пак Кундера твърди, че „не необходимостта, а тъкмо случайността е пълна с вълшебства“ (из „Непосилната лекота на битието“)… Звучи примамливо, ама май не ми се рискува… в този случай :) Преди девет години, обаче, точно на днешната дата позволих на случайността да ме отведе там където съм днес…

…бях част от екип реализиращ младежки лагер с Еко академия. Базата беше разположена на място където нямаше стабилен обхват на телефоните. По това време с Кико се чувахме два, три пъти в годината, видях, че ме е търсил, това ме изненада, но реших да му върна обаждане когато сляза в града на покупки. И го направих, а той ми сподели някакъв свой странен сън – двамата сме заедно, на самотен остров, вървим хванати за ръце… на моменти той дори ме оставя да го водя… после добави, че обикновено не се доверява на жена да го води, но в този случай решил да последва емоцията от съня си и да ми се обади… не знаех какво да отговоря… и той зададе простичкия въпрос, на който имах отговор: Имаш ли с кого да отидеш на море? Казах не. Нямах никакви планове за август… и се уговорихме да отидем заедно на море след 10 дни… В онзи момент когато се уговаряхме за това наше съвместно „бягство“, дори не се замислих за битовата страна на това „заедно на море“. Мисля, че чак след няколко дни осъзнах, че трябва да реша в една стая ли ще бъдем или в две… отделни легла ли трябва да има в стаята или можем да спи на спалня… Избягвах да си задавам въпроса: какво очаквам от това „море“. .. Просто се оставих на течението и реших да се наслаждавам на плаването и вълшебствата по пътя…

„Без дори да съзнава, човек и в мигове на най-черна безнадеждност композира своя живот по законите на красотата“. (из „Непосилната лекота на битието“, Милан Кундера)

Вече ми липса...

Кико вече ми липса. Не, това не е поза… просто преди малко докато стоях под рамката на вратата между света на моя сън и този на кипящата от звуци гора, си спомних колко е приятно когато през лятото той се събуди преди мен и отвори вратата към чардака, за да покани Прохладата у дома… Най-свежото време от деня, точно преди дискът на Слънцето да се появи на хоризонта…

Тази година урожаят на корнишоните съвпадна със семейната ни почивка на море през юли и пропуснах възможността да заредя „артелната“ с кисели краставички.

Но ето, че през следващите дни се очертава да съм сама и защото няма да има кой да „унищожава“ малките зелени крокодилчета, решавам да ги събирам, за да затворя в края на седмицата няколко буркана кисели краставички. Кико и Косара ги обожават. Двамата успешно се справят сами със съдържанието на един средно голям буркан… и ми замирисва на зима и огън в камината…

За вечеря си спретвам булгур със зеленчуци :) Кико щеше да хареса таз моя манджичка. Допреди няколко години той подхождаше с леко недоверие към моите импровизации в кухнята, но истината е, че щипката магия, която слагам в гозбите си го промени и от заклет месар той вече много често е във възторг (за ужас на баща си и някои приятели) от моите вегетариански „бъркочи“. А какво ли е менюто на фермерите днес?

На раздумка с Жегата и Тишината

Навън е над 40`С. Днес може би е най-топлия ден за това лято. Правя сладко от круши с канела. В къщата е приятно хладно и тихо… необичайно тихо за неделя…

Странно се чувствам… в хармония със себе си и в хармония с ритъма на ПриРодата… сама съм, Косара е на море с майка, не съм на работа… разполагам с „цялото време на света“, което разбира се може да се побере в този ден :) „цялото време на света“ само за мен… и моето сладкото от круши :) все пак е средата на лятото – най-усилното време за стопанките, които искат да оползотворят всеки зрял плод в градините си… та като една от тях няма как да не почета моите сочни и вкусни круши… следвам ритъма на ПриРодата :)

Свършвам с почистването на крушите, слагам ги да се пекат във фурната и си правя следобедно кафе. Решавам да му се насладя на чардака. Тук тишината е различна. Не е плътна като в къщата, а сякаш е перфорирана и през дупките й се провира и жуженето на пчелите, и мързеливото преминаване на вятъра през клоните на дърветата, и няколко припряно изпуснати птичи фрази… Самотно и развълнувано ми е едновременно. Насочвам вниманието си към уморената раздумка между Жегата и Тишината… Една кокошка снася яйце някъде надолу по улицата и неочаквано променя посоката на разговора… Няколко мухи също решават да се включат и става говорилня… А на повече от 200 километра от тук Кико начева своето фермерско приключение… Сила! Вяра! Кураж!

Когато преди 4 месеца му попълних анкетата към заявката за кандидатстване в предаването (с негова помощ, разбира се), не вярвах, че ще го изберат. Направих го, за да не ми мърмори половин година след това, че аз съм виновна, че е изпуснал срока… Когато му се обадиха за първия кастинг, сърцето ми заби лудо и разбрах, че съм предизвикала съдбата…

Вчера, като го изпращах, му казах, че имам план за следващите три месеца и да не е посмял да се върне по-рано :) а той ми отговори, че ще се опита да сбъдне плана ми :)

p.s. В бурканите наедно със сладкото от круши затварям и по лъч лятно слънце… топлината му ще се омеси с аромата на крушите и зимъска ще ми спомнят за уюта на днешния ден… Докато редя думите, то станало ракиено време, та ето кой дойде на гости да ми посвири :)