Късчета памет, спасени от бульона на забраватa

Отдавна се каня да разкажа за пътищата, които предците ми изминават, за да я има срещата между мама и татко. Вече повече от 30 години събирам късчета памет и грижливо ги пазя от разтваряне в бульона на забравата, за да мога един ден да подредя с тях невидимата част на моето дърво – корените… В историите на родовете на моите баби и дядовци има втъкани събития от българската и световната история. Събития, които променят неочаквано битието на предците ми.

Балканската война (1912–1913 г.) е венец на десетилетните усилия на българската държава да отхвърли веригите на Берлинския договор от 1878 г. Значителни територии, населени с българи, остават извън пределите на родината и обединението им с Княжество България (от 1908 г. Царство България) и Македония се превръща в основна задача от дневния ред както на политическите партии, така и на цялото общество. Източник: www.archives.bg

Един от моите пра-дядовци идва в България от Гръцка Македония през Америка. Друг емигрира във Франция, за да се върне в България през Швейцария. Една от пра-бабите ми пък започва живота си в Париж, за да се озове в България отново през Швейцария. Семейството на друга пра-баба бяга от Лозенград (днешна Турция) в пределите на България, за да се спаси от смъртна заплаха. Родът на друг пра-дядо слиза от Балкана, за да основе едно от най-големите села днес в района на Габрово…

Пандемията от COVID-19 и сравняването й по размери с тази от испанския грип през 1918 година, ме накара да извадя на бял свят една от историите, които се разказват в рода ми. Твърди се, че вирусът в началото на 20 век убива 50 милиона души. Една от жертвите на този грип е дядото на моята баба Жаклин. По-важното в случая, обаче, е че тази смърт променя изцяло житието на майката на баба. Мисля, че това е истинската драма, скрита във всяка пандемия – обратите, които предизвиква в живота на хората.

Но ако за поколението, което преживява изпитанието смъртта е трагедия, с която то е принудено да се справи, често пъти дори с цената на емоционални и понякога неразумни избори, за поколенията след това тази промяна в посоката на пътя може да се окаже причина за голямо щастие :) Затова е казано – и това ще мине! Смирение е нужно и вяра! И всичко ще бъде наред…

През 1918 година в Париж от испански грип умира един от моите пра-дядовци – Жак и това преобръща живота на пра-баба ми Мария, която се оказва принудена да се прибере при семейството си в Женева. Там нейната дъщеря – моята пра-баба Луиза след години ще срещне пра-дядо ми Кънчо, който пък през 1923 г. е принуден да избяга от България, защото осъмва с издадена смъртна присъда за близки връзки с участници в септемврийските бунтове. Всъщност той отива първо във Франция, от скука завършва там медицина, а после решава да специализира гинекология в Женева и така пътят му се пресича с този на баба Луиза – по това време вече медицинска сестра, която като дете се спасява от испанския грип в Париж… И сега внимавайте – по време на Втората световна война дядо ми решава "да скрие" семейството си в България, защото му се струва, че Швейцария е твърде близо до Германия… И така моята баба Жаклин, се озовава в България, без да разбира езика на баща си… Семейството се установява първо в София, след това в Ямбол, където баба среща дядо Тодор и на бял свят се появява моята майка Раймонда :) тя случайно след години ще се озове в Габрово на студентска бригада, която е трябвало да продължи месец, а след това майка ми е била приета да замине да учи в Ленинград, но среща баща ми Паско…

Животът на един от неговите дядовци пък е свързан с Титаник.

През нощта на 14 срещу 15 април 1912 година лайнера Титаник се сблъсква с айсберг и потъва за по-малко от три часа, след като се разцепва на две части. Загиват повече от 1500 пасажери.

Никой мой роднина за щастие не е потънал с Титаник, но знаете ли защо – защото пра-дадото на баща ми е закъснял с няколко дни и го е изпуснал :) Бил е на 14-15 години когато решава да емигрира в Америка. Много мъже от родното му село Шестеово (днес Сидирохори, Гърция) намират спасение, именно в Америка, от непрестанния терор на гръцките власти над българското население в региона след 1908 година. Ето защо той решава да ги последва. Дядо ми Петър не се отказва от пътуването след като изпуска Титаник и успява да стъпи на американска земя с друг кораб, не успява да сбъдне, обаче, американската мечта… може би защото е имал дълбоки корени и земята го е повикала… година след като пристига в Съединените щати се разболява тежко и тамошен лекар му казва, че за да оживее трябва да се прибере там където е роден, да диша буков въздух и да яде много грозде – местен сорт. Между живота и смъртта дядо ми решава да предприеме тежкото презокеанско пътуване. После винаги е казвал, че е жив благодарение на две италианки, които са се грижели за него на кораба… Прибира се в Шестеово, успява да привлече вниманието на едно от най-заможните и красиви момичета в околността и се жени за него, въпреки волята на родителите й, а няколко месеца по-късно му се налага да я остави бременна и да премине гръцко-българската граница, за да спаси отново живота си, защото се оказва, че всички българи от мъжки пол в района на Шестеово са заплашени със смърт от гръцките власти през 1917 година… И така дядо ми се озовава в Ловеч, където по всяка вероятност е бил и когато дядо ми Жак е починал в Париж от „испански грип“… после се заселва в Горна Росица и чак тогава – 4 години след като се е родил сина му, успява да прибере при себе си моята пра-баба Екатерина и да види рожбата си… много години по-късно, когато си купихме къща в Гъбене научих, че една от съседките ни – баба Виолета, ми е рода :) оказа се, че нейният баща е втори братовчед на моя пра-дядо Петър, с когото заедно са минали първо българо-гръдската граница, а после и Балкана… неведоми са пътищата Божии…

Следва продължение…