Армията на трите С-та (случайност, спонтанност и синхроничност) срещу армията на трите С-та (сигурност, съмнение, страх)

В главата ми се води война…
Защото
Мозъкът ми се оказа много подходящо бойно поле –
Труден пресечен терен, осеян с тучни плодородни поляни и влажни дерета –
перфектни условия за отглеждане на ВСЯКАКВИ мисли…
И сега от ляво е строена армията на трите С-та:
Сигурност
Съмнение
Страх
А от дясно тази на трите С-та:
Случайност
Спонтанност
Синхроничност
Ако трябва да докладвам за проведените бойни действия и изхода от битките до този момент, статистиката, облечена все пак непринудено в игрословици, за да не бъде твърде скучна, би била следната:
- Най-сигурното нещо на този свят е несигурността. Ето защо човек не бива да се стреми към СИГУРНОСТ, а към умението да съжителства без СТРАХ с несигурността.
- Истинските неща се откриват спонтанно в гората от СЛУЧАЙНОСТИ, които винаги объркват плановете ни, за да създадат нови възможности за отстрелване… стига пушката на рамото ни да не е заредена със СЪМНЕНИЕ.
- Осъзнаването на несигурността на живота пробужда сетивата ни и започваме да откриваме смисъла, който се крие зад уж СЛУЧАЙНИТЕ „съвпадения“ – изпитана бойна тактика на мистичната синхраничност, която има за цел да тласне съзнанието на човек към изпълнение на неговата мисия ТУК и СЕГА.
ПАУЗА.
В която се водят мирни преговори…
…постигнато е временно споразумение за ненападение…
Сега мога да почукам на небето и да се вслушам в звука…
Сега мога да затворя очи и да поспя…
Сега мога да ти разкажа една приказка… за плеядата С-та в моя живот

Вселената ни разкрива правилния път за нас чрез синхроничностите. От степента ни на осъзнатост зависи дали ще ги забележим, а от силата на духа ни – дали ще ги зачетем и последваме.
Преди малко повече от три години Вселената ми организира среща със стар приятел в един негов сън. Той от своя страна прояви дързост като последва емоцията си от съня и направи крачка към мен в реалността. Аз се доверих на интуицията си и го поканих на танц… Мисля, че все още не съм благодарила на Вселената за тази нейна инициатива. Може би сега е момента… БЛАГОДАРЯ! Благодаря и на душата си за куража да променя посоката на пътя ми. Вече се бях отегчила да следвам сигурния и познат, но чужд път. Исках да открия своята пътека и да изживея приключението, но изпитвах страх. Отъпканият от другите път, наглед е безопасен, не крие рискове и изненади и води до убежище на мнима сигурност и илюзорно спокойствие, които бягащото от предизвикателства его толкова усилено търси и преследва… това е пътят утвърден като „главен“, той е трасиран от поколения преди нас и ако си на него не можеш да се изгубиш, само трябва да приемеш рутината като спътник… Това е път на уеднаквяване, на задушаване на спонтанността и заличаване на каквато и да е оригиналност, която би нарушила сигурността на пътя… всяка тревичка, пукнатина или камък, старателно са били отстранявани, за да не се нарушат посоката и общия изглед на пътя… Да, това си е сигурна магистрала за пътуване, но… не е пътека, която да извървиш… „Главният“ път е гладък и равен, но скучен и еднообразен. Той е сигурен, но не осигурява развитие. Дава посока, но не и възможности за избор. Задава ти някаква обща и банална цел, до която да достигнеш, но не води до непознати земи, които да откриеш…

Аз май имах други планове за себе си. Той също се оказа, че е бил отегчен от еднообразието на тази магистрала… и двамата почти по едно и също време бяхме осъзнали безсмислието на живота, който водехме. Всеки от нас вече беше чул гласа на сърцето си и беше предприел първата стъпка в процеса на промяната – отказа от удобната сигурност на магистралата „така трябва“… която ни беше направила приемливи за другите, но не и за нас самите. Беше ни помирила със средата, но беше създава дълбока бездна между истинската ни същност – нашите изконни потребности, ценности, копнежи – и самоличността, която поддържахме, за да следваме зададеното темпо на движение по магистралата… По едно и също време, паралелно, но независимо един от друг, и двамата бяхме изживели, всеки своята, криза на идентичността и бяхме разбрали, че магистралата не е нашия път, че, за да изживеем приключението ЖИВОТ е нужно спешно да свърнем по някоя горска пътека… която да ни отведе до непознати земи… Вселената ни срещна преди три години на ничия земя, защото е знаела, че имаме общ път за извървяване… общ градеж за съграждане… и любов за споделяне… А в споделеността винаги има и романтичен уют ;)

…за моя изненада примирието продължава… време е за лов на орехи :)
Слънцето ми намига зад облаците… тръгвам по случайна горска пътека… когато той ме държи за ръка не изпитвам страх… чувствам се сигурна в синхроничността на битието… доверявам се на своята спонтанност, дори когато имам съмнение в автентичността на свежото си настроение… Следвам своя съзидателен импулс… но ми харесва да се оглеждам в сините му, като планински езера, очи…

„Винаги бъди готов да промениш целта си, но никога не изменяй ценностите си.“ Далай Лама