Зареяна в миналото

Последните години разчитам за много неща на Кико. Той е земния елемент в нашата връзка, грижи се за битуването на семейството… докато аз се рея из небитието в търсене на някаква изключителна сила, която да внесе небесен ред в бита ни, облагородявайки го… Дори Косара веднъж ми каза, че съм изглеждала „зареяна“ :) Истината е, че разни „битовизми“ от сорта на това колата да се мине на преглед, винаги са ми се стрували досадни и несъществени… Но ето, че днес ми се налага да мина колата на преглед… защото в противен случай утре вече ще подлежа на глоба и може да се окажа пленник на представата си за „независима от битовизмите жена“ :)

И все пак Кундера твърди, че „не необходимостта, а тъкмо случайността е пълна с вълшебства“ (из „Непосилната лекота на битието“)… Звучи примамливо, ама май не ми се рискува… в този случай :) Преди девет години, обаче, точно на днешната дата позволих на случайността да ме отведе там където съм днес…

…бях част от екип реализиращ младежки лагер с Еко академия. Базата беше разположена на място където нямаше стабилен обхват на телефоните. По това време с Кико се чувахме два, три пъти в годината, видях, че ме е търсил, това ме изненада, но реших да му върна обаждане когато сляза в града на покупки. И го направих, а той ми сподели някакъв свой странен сън – двамата сме заедно, на самотен остров, вървим хванати за ръце… на моменти той дори ме оставя да го водя… после добави, че обикновено не се доверява на жена да го води, но в този случай решил да последва емоцията от съня си и да ми се обади… не знаех какво да отговоря… и той зададе простичкия въпрос, на който имах отговор: Имаш ли с кого да отидеш на море? Казах не. Нямах никакви планове за август… и се уговорихме да отидем заедно на море след 10 дни… В онзи момент когато се уговаряхме за това наше съвместно „бягство“, дори не се замислих за битовата страна на това „заедно на море“. Мисля, че чак след няколко дни осъзнах, че трябва да реша в една стая ли ще бъдем или в две… отделни легла ли трябва да има в стаята или можем да спи на спалня… Избягвах да си задавам въпроса: какво очаквам от това „море“. .. Просто се оставих на течението и реших да се наслаждавам на плаването и вълшебствата по пътя…

„Без дори да съзнава, човек и в мигове на най-черна безнадеждност композира своя живот по законите на красотата“. (из „Непосилната лекота на битието“, Милан Кундера)

Зимното слънцестоене – мигът преди раждането на Новото слънце

Според Слънчевия календар на древните българи в деня на зимното слънцестоене е Нулевия ден, разположен между края на старата година и началото на новата. ЕднажДен – еднаж път в годината е бил този ден и наричали го още „Идинак“, защото стоял самотен, отделен от останалите дни, без календарна дата и седмичен ден, сякаш извън времето и пространството. Всъщност Нулевият ден не се е броял за ден, а само за празник. Той бележи момента преди началото, когато Слънцето сякаш спира своя ход, а цялата Природата затаява дъх в очакване на трансформацията или в очакване на раждането на Новото Слънце.

Като астрономическо явление зимното слънцестоене (на латински „Sol stat“) настъпва най-често на 21 или на 22 декември. Но реално за около 3 дни Слънцето в този период от годината наистина сякаш спира своя ход, защото изгрява все в една точка. Много изследователи на Слънчевия календар приемат, че Нулевият ден кореспондира с датата 22 декември според летоброенето по Григорианския календар. Аз съм по-склонна да смятам, че Нулевият ден е бил на днешната дата – 21 декември, непосредствено след 20 декември Игнажден. Тук е важно да се отбележи, че в различните краища на България празникът има различни названия – Идинажден, Инажден, Еднажден, Идинак, Поляз и др.

В народната памет е останало поверието, че „Слънцето завършва своя път към зимата на Игнажден и се „обръща“ към пролетта“. Игнажден е наричан още „Старата българска Нова година“. Днес ние отбелязваме Нова година на 31 декември, т.е. празнуваме навечерието на новото начало, а на 1 януари чрез обичая „сурваки“ наричаме с добри благопожелания новата година. Така е било и в миналото. Имало е редица обредни действия, които са се правели в последния ден от годината според Слънчевия календар на древните българи – 30-ия ден от 12 месец и с тях се е подготвяло раждането на Новото слънце. Тези действия са продължавали и на следващия ден – Нулевия. След приемането на християнството традициите, понятията и празниците на народа ни се смесват. Старата вяра се преплита с християнската религия. В продължение на стотици години българите си напасват празниците и обредите към новото летоброене и новата религия. И понеже в тях не е съществувал Нулев ден по всяка вероятност се е наложило обредните действия, които са се извършвали в този специален ден да се приобщят към някой от съседните нему. Така с времето последният ден от годината предците ни припознават като Еднажден, Идинак, Поляз… и започват да извършват на него всички обредни действия, които са се правели в Нулевия ден. Един от най-типичните обичаи на този ден е така наречения „полазник“ или „полезник“, в който е заложена идеята за магията на началото – мигът преди раждането на Новото слънце, мигът преди всичко да поеме отново по колелото на възраждащите се живот и светлина…

Названието идва от корена на „полза“ и означава човек, който носи полза и щастие на дома. Така от госта, който пръв прекрачи прага на дома в този ден зависи благополучието на цялото домочадие. Народът ни казва още, че от Игнажден започват Коледните празници. А какъв празник е Коледа? Днес празнуваме Коледа след Рождество Христово, но ако се замислим за смисъла на обичая коледуване, който е в центъра на празничната обредност на Коледа, ще разберем, че по-право е да се смята, че той е бил изпълняван преди „раждането на Млада Бога“. Смята се, че ако коледарите не изпълнят своите обредни действия в определеното от традицията време, годината и земята остават ялови и безплодни.

Защото нищо не може да се роди без да бъде заченато, защото безплодно е това, което не е оплодено. Това идва да ни подскаже, че коледуването се е извършвало в Нулевия ден. И може би много често полазници в домовете на хората са били именно коледарите… Народът ни казва, че с коледарите в домовете на хората влизат плодородието и благосъстоянието. Коледарският благослов е обредния дар, от който зависи благополучието на всяко едно семейство и на целия народ като цяло. Ако не минат коледари „ялова ще е годината“, всичко ще върви не както трябва. Затова всяко семейство се подготвя да ги посрещне, като най-чакани гости. Всъщност със своя магически обред коледарската дружина „опложда“ символично Земята, за да има берекет, и да са здрави посевите, и да се множи добитъка. Има различни хипотези за това откъде идва названието на празника „Коледа“, но в народната памет е останала следата, че от думата „кол“ идва, а „кол“ пък на коледарската гега се казва, защото тя е подострена в единия край и може в земята да се забива… Ще попитате къде е мястото на Бъдни вечер в Слънчевия календар на древните българи. Ако се доверим на традицията, която казва, че коледуването е най-важния момент, изпълняван след полунощ на Бъдни вечер, то тогава следва, че Бъдни вечер е била вечерта преди Нулевия ден, но в действителност това е била и вечерта пред раждането на Новото слънце, защото Нулевият ден не се е броял за ден, а само за празник на невидимото…

За празничната обредност на Еднажден

На 20 декември според Християнската източноправославна църква е Игнажден или деня, в който се почита паметта на свети Игнатий Богоносец. Според народната традиция от Игнажден започват коледните празници, а денят в различните краища на България има и различни названия – Идинажден, Инажден, Еднажден, Идинак, Поляз и др. Според Слънчевия календар на древните българи в деня на зимното слънцестоене е Нулевия ден или момента на невидимия край на старата година и неуловимото начало на новата - еднаж път в годината е бил тоз ден, и наричали са го още „Идинак“, защото е стоял самотен, отделен от останалите дни в годината, без седмичен ден и календарна дата. Всъщност Нулевият ден не се е броял за ден, а само за празник, непосредствено, след който е започвала Новата година с отдаване на почит към Слънцето – Младия бог, а празникът се е наричал Сурва.

От първия ден на първия месец на годината, според календарната система на древните българи, светлата част от денонощието логично започва да нараства, или началото на годината е съвпадало с началото на годишния цикъл на движението на Слънцето. По време на зимното слънцестоене (на латински „Sol stat“) за около 3 дни Слънцето наистина сякаш спира своя ход, изгрява все в една точка, а цялата Природата затаява дъх в очакване на трансформацията или в очакване на раждането на Новото Слънце. Според днешния календар – григорианския – става дума за дните от 21 до 23 декември, според Слънчевия календар на предците ни това са последния ден от старата година (или 30 ден от 12 месец), който винаги се е падал в събота, Нулевия ден, който не присъства в календара като ден и точно затова е празник на невидимото – Бог, абсолюта, великият предел, великата празнота - и първия ден от новата година, който винаги е бил в неделя.

Снимка: Списание 8

Днес казваме, че от деня на зимното слънцестоене започва астрономическата зима. Миналата година тя започна на 22 декември, тази година за територията на България тя настъпи на 21 декември, а понякога зимното слънцестоене се е падало и на 23 декември. Така е било и в древността, затова предците ни избират деня по средата да бъде Нулевия ден и според него подреждат календарната си система и създават своя уникален Слънчев календар.


А целият този дълъг увод ми беше нужен, за да ви споделя, че според древните българи днес е Нулевия ден. Днес е празник. И ако се чудите каква е била празничната обредност на днешния ден ще ви доверя, че преди няколко дни имах странно просветление в тази връзка…

Преди да ви го доверя, обаче, ще се върна за малко на Игнажден и неговата празничната обредност. Най-характерен за Игнажден е общобългарският обичай ПОЛЯЗВАНЕ, в който е заложена идеята за магията на първия ден и доброто наричане на началото, което обещава благополучие през цялата година. Празничната обредност е свързана с посещението в дома на първия за този ден човек, наречен полезник или полязник. Народът ни отдава голямо значение на първата среща в началото на годината и вярва, че от нея зависи какъв ще бъде животът в къщата и семейството през цялата година. „Ако полезът на първия гостенин е добър, добра ще бъде и годината, т.е. плодовита и плодородна.“ Винаги ми се е струвало странно това, че част от празничната обредност на Игнажден е свързана с едно имагинерно начало.

Какво започва на 20 декември?!

От друга страна на този ден се извършват и обреди насочени към стимулиране на приплода от домашните животни, раждането и умножаването на челядта… от този ден започва и най-често подготовката за обичая коледуване… Ей това твърдение не ми даваше мира! Имаме три големи народни празника по това време на годината – Игнажден, Коледа и Сурва и аз миналата година доста се главоблъсках да ги подредя логично… но не ми излизаше от ума това, че в традицията на народа ни е останало вярването, че от Игнажден започват коледните празници…

И тук идва другият голям въпрос: Какъв празник е Коледа? Какво са празнували предците ни в този ден? Що за обичай е коледуването?

Днес казват коледарите за здраве обикалят по къщите. Ама друго прочетох аз скоро и то по ми прилегна… Коледа от думата „кол“ идва, а „кол“ на коледарската гега казват, че тя е подострена в единия край и може в земята да се забива… затуй коледарите обикалят из селото, за да оплождат Земята, живот да й дават…
„Коледарят е мъжка сила и с кола си боде и опложда земята. Да зачене и на пролет да даде плод. Едно време коледарската дружина беше само от момци, дето почват да са ергени и им идва мъжката сила. Само тоя дето ги води е женен. И трябва да има поне една рожба, да е доказал силата си.“ Из „Стопанката на Господ“, Розмари Де Мео (всички цитати по-долу са все от там)
Казват, че мъж, който не е бил коледар не може да се ожени. „Щото баш с коледуването момчето се превръща в мъж.“ След Еднажден денят започва да нараства, а с него и силата на Слънцето – мъжката сила. Така, че тази празнична обредност е съвсем като отражение на жизнените процесите в природата…

И още малко ми се иска да напиша за коледуването преди да ви издумам прозрението си :)

„…И накрая като я рече Манол мандата (а манда е наричане, благословия), всички викваме „Да бъде!“ И тогаз бодваме земята с коловете. Бай Манол викаше, че така засяваме семето в земята, щото сме вече мъже. Затуй и ходехме по къщите. За да започне на хората да им ражда земята. И челяд да им се роди… Краваите пък са на жената женското. И за да стане оплодяването, стопанката трябва да наниже кравай на кола на коледаря. Ей туй е то цялата магия. И тогаз хваща.“

„А на такваз магия само тъй можеш й взе силата – като й усучеш истината, като я преиначиш…“ и речеш „за здраве“ обикалят коледарите…
Докато четях написаното от Розмари едно семенце в мен започна да набъбва… от влагата на правите думи… и прозрението скоро покълна: на Еднажден коледари са полязвали къщите…



Според доц. Александър Илиев, доктор на изкуствознанието, след покръстването на българите княз Борис успява да съхрани и "миропомаже" цели 36 празника, които са били свързани с бита и календара на древните българи. „Те станали християнски и такива се считат у нас и до днес. Византия е била принудена да приеме това условие. Така народният календар на българите продължил да живее паралелно с неточното християнско летоброене.“

…Но някак във времето докато народът се е нагаждал към новите празници, опитвайки се да си запази старите обреди, на коледуването по започнало да му приляга да се случва след края на постите, когато хората празнували вече Рождество Христово, когато на трапезата им можело да има месо и те можели да заколят животно… и хората започнали да наричат този ден Коледа… а за коледуването се подготвяли от Игнажден… така някак естествено бил направен мост между двата дена, а от единия празник – два станали и обредността между двата нови празника се поделила…

„Слънчевият календар“ и петте СТИХИИ (метал)

Дърветата вече са голи… но за разлика от други години, тази есен разсъбличането им беше по-скоро като бавен стрийптиз, отколкото като вулгарно оголване… може би затова сега не ми изглеждат неприлично голи, а някак примамващо разсъблечени…

Според Слънчевия календар на древните българи, днес е първия ден от 12тия месец на годината. Или от днес начева последния месец на есента – сезонът, чийто елемент е МЕТАЛА. Още когато, преди години, попаднах на статия, в която се описваха петте елемента / стихии, характерни за източните мистични традиции, в мен се породи един основен въпрос: що за стихия е металът?
Думата СТИХИЯ е с гръцки корен и означава: първоначало, елемент. Ето защо под "елемент" в този контекст днес не се разбира физическа характеристика, а определен принцип или символно значение. В повечето философски учения и мистични школи от древността работата със „елементите“ заема централно място. Конкретните начини за това, обаче, често се различават значително един от друг. Има разлика и в идентифицирането на първоелементите в западната и в източната традиции, но всеки един от тях притежава определени качества и характеристики, които отразяват начина, по който, според различните народи, е изграден светът.

В зората на Йонийската школа в Древна Гърция философската мисъл е повлияна от египетската наука и се опитва да определи първичното начало или стихията, присъстваща в цялостното разнообразие на света. Талес предполага, че това е водата, Анаксимен – въздухът, Хераклит – огънят, а Анаксимандър – апейронът (безкрайния хаос, съдържащ всички стихии).

Философите от Елейската школа се стремят да достигнат до действителността отвъд очевидното. Според Емпедокъл светът се основава на връзката между четирите първични стихии – вода, въздух, огън и земя, които са неизменни. Според него различието на формите на материята се обуславя от различните количествени съотношения между тези стихии, като при процесите на съединяване и разлагане вземат участие две начала – любов и вражда, имащи абстрактен характер. За разлика от него, Платон допуска, че четирите стихии могат да се превръщат една в друга.

Аристотел въвежда и пета стихия с духовна природа – същност или етер, която прониква в нещата. Той счита етера за съвършен, вечен, нетленен и абсолютно отличим от четирите несъвършени земни стихии.

В основата на източната традиция се приема, че е теорията за Петте стихии, която се заражда в Китай преди около 5 хиляди години. Приема се, че взаимодействието между Ин и Ян води до появата на пет стихии, които са в основата на всичко материално и на природните явления. За китайците стихиите са: вода, дърво, огън, земя и метал.

Водата кореспондира с всичко, което овлажнява, охлажда и тече надолу. Тя символизира обикновено чувствителност, интуитивност, възприемчивост.
Огънят е символ на всичко, което е горещо, а също и на нетърпеливост, жизненост, разрушителност.
Дървото се свързва с всичко, което расте и се развива свободно. То излъчва дружелюбност, непринуденост, логичност.
Земята се приема като майка на всички неща, в нея се засява, тя е основата за растеж. Тя символизира реализъм, практичност, разумност, афинитет към материалните неща.
Металът има способността да бъде претопяван и затова символизира изчистване. Символно той се свързва и с активност, независимост, бляскавост и уникалност.

Редът на изграждането им е Металът дава живот на Водата, Водата дава живот на Дървото, Дървото дава живот на Огъня, Огънят дава живот на Земята, Земята дава живот на Метала, Металът дава живот на Водата, и т.н. циклично.
Редът на разрушението им е Огънят оформя Метала, Водата надвива Огъня, Земята задържа Водата, Дървото ограничава Земята, Металът разделя Дървото, и т.н. в цикъл.

А сега да се върна към моя си въпрос: що за стихия е металът?

От позицията на философската си мисъл днес мога да кажа, че най-логично ми се струва твърдението, че МЕТАЛЪТ символизира изчистване и затова е стихията на есента. Тази негова характеристика най-добре се свързва и със състоянието на природата през есента – листата на дърветата окапват, голяма част от животните сменят козината си по това време на годината, а енергията на растежа – най-спонтанният импулс в природата сякаш замира… за да се случат едни други процеси в живата природа и да се подготви почвата за една различна активност… тази на Духа и неговия стремеж към Небето… или тази на Слънцето и неговата трансформацията… защото само след месец цялата природа ще притихне, за да посрещне раждането на Новото Слънце...

Докато пишех тази статия и един друг въпрос се породи в мен: защо в Слънчевия календар на древните българи годишните сезони са подчинени на петте стихии, които са в основата на светоусещането на един народ, чиято култура е толкова далеч от нас? И всъщност като се порових малко из разни книги, разбрах, че преди години в един от градовете на Шумер е намерена каменна плоча, на която редом с типичните за онова време изображения на фигури стои една отлично изработена хексаграма – от онези, чиято самобитност се приписва уж на „Книгата на промените“… Да, ама шумерската плоча е с около 1000 години по-стара… От кога датира Слънчевия календар на древните българи се пита в задачката? :) Ето на каква информация попаднах: Начало на българското летоброене е 5504 г. пр. Хр.

(следва продължение)

И замириса на есен…

Днес е първия ден от десетия месец на годината според Слънчевия календар на древните българи. От днес започва есента и начеват дните отредени на метала. Днес денят и нощта изравняват силите си. Равноденствуват :) От днес е съвсем в реда на нещата слънцето да грее по-слабо, а нощните температури да са по-ниски… короните на дърветата да сменят премените си, соковете им да започнат да се движат по-бавно, а земята да замирише на влага… Тази година времето сякаш се „обърна“ само за няколко часа в навечерието именно на днешния ден. Есента нахлу като неканена, но очаквана гостенка в деня ми… Засега се държим предпазливо една към друга, липсва ни навика да споделяме заедно едно пространство… неспокойно ми е, несвойско ми е…
Обичам есента. Обичам ароматите й. Обичам емоциите, който ми създава…

...но странно вместо да прегърна днешния ден и да му се отдам изцяло, като позволя на цветовете му да изпълнят с радост сетивата ми, аз просто скитах из деня с парещото желание да си позволя да му се отдам, мислех си как искам да го направя, но някак бях твърде предпазлива… а причината за тази моя тревожност е, че не успях да се сбогувам с лятото…

Преди две години на този ден взех решението да напусна София и да посадя живота си наново в Гъбене… и си подстригах косата, и я боядисах в шоколадово кафяво, и тръгнах из града да се сбогувам с лятото и с живота си в София… Денят тогава беше много динамичен. Небето над столицата също беше динамично, сякаш в унисон с моето душевно състояние… а есента настъпи без преход… сутринта беше все още лято, вечерта вече беше есен… сезоните, тогава, преди две години, се смениха като шофьорите в градския транспорт – по средата на курса :)

Днес ми се стори, че по-скоро лятото и есента изиграха един танц заедно, някъде по обяд, преди да си предадат символите на властта…

Помня и друго отпреди две години… разочарованието, което беше свило гнездо в душата ми…

...и „този път не прихванах“… може би не беше време за зачеване…

...може би не бях готова за чудото… но аз избрах тогава да отдам почит към Чудото на Живота… вече почти година „не бях тук“… Не успявах да се потопя в настоящето и да се насладя на неговите богати аромати и на неговата сочност, защото бях престанала да харесвам живота си. Разбрах, че е дошло време да си тръгна от привидно подредения си свят, за да се върна към изпълненото с живот настояще. Време беше да отвоювам царството си, което тогава беше съсипано от рутината. Време беше да разруша и съградя отново своя ден. Със силата на волята си. С търпение и отдаденост.

Така и се случи…
Казват, че Господ ни позволява да виждаме в бъдещето, когато иска нещо да бъде променено. Преди две години в първия ден от есента аз сякаш видях като на кино живота си през последната една година… бях престанала да общувам истински с хората около мен – роднини, приятели и колеги… дадох си сметка, че когато човек не харесва своя свят, той не кани там обичните си хора и не го споделя с тях… и пожелах това да се промени! Възнамерих през следващите 6 месеца да се науча да сътворявам деня си по свойта си мяра, да създавам пространство за истински срещи и да отглеждам време за плодотворни разговори. Възнамерих да променя живота си, сменяйки посоката на пътя си. Всичко това, обаче, в крайна сметка е резултата от една среща – между мен и моят настоящ дом…

Преди малко повече от две години тази къща ме плени още с първите стъпки, които направих в двора й. Уютът й завладя сърцето ми, а малките й несъвършенства възбудиха въображението ми. Разбрах, че съм уморена от дългото търсене на смисъла. Разбрах, че се намирах в епохата на намирането. Бях в началото на едно ново пътуване… което ухаеше на приключение…

Наслаждавах се на есените аромати, а мисълта ми се рееше някъде по гънките на пътят, който предстоеше…

Успявам да разговарям с душата си само когато с нея сме на път. А най-добре я разбирам в момента на заминаването. В момента на тръгването въздухът винаги е изпълнен с истински възможности и не мисля какво оставям зад гърба си, а какво ще срещна зад първия завой… В крайна сметка да живееш означава да експериментираш, а не да разсъждаваш върху смисъла на живота. Той обикновено започва когато напуснем зоната си на комфорт… а първото от поредицата напускания е това на майчината утроба…
Пътуването винаги започва с прекрачване на някаква граница…

…сънувах отново къщата в Гъбене. Винаги е различна и винаги е мой дом. Пристан. И пътуване едновременно… Животът е влак, а не гара. Но спирките бележат маршрута. И превръщат пътуването в Път…

Днес Бог мина през душата ми. А Слънцето премина през точката на есенното равноденствие. Днес е първия есенен ден. Навлизаме в сезона на мъдростта и изобилието. Преди две години на същата дата пак празнувах началото на есента… но няма две еднакви пътувания по един Път.

Слънчевият календар и неговите три дяла за НЕБЕТО, ЧОВЕКЪТ и ЗЕМЯТА

Според Слънчевият календар на древните българи днес е 1 ден от 3 месец на годината или това е средата на дяла отреден на НЕБЕТО. Видимият път на Слънцето на небесната сфера продължава 12 месеца, а нашите предци са разделили този цикъл на движението на Слънцето на три и така са се обособили трите дяла в техния календар, като всеки дял е обхващал по 4 месеца. Първите четири месеца от годината са били отредени на НЕБЕТО, вторите четири – на ЧОВЕКА, а последната четворка била за ЗЕМЯТА. И тази подредба не е никак случайна. Мястото на ЧОВЕКА е между НЕБЕТО и ЗЕМЯТА.

Дялът на ЧОВЕКА в Слънчевия календара на древните българи е започвал от 1 ден на 5 месец от годината, който винаги се е падал в СРЯДА (седмицата за предците ни е започвала в неделя, така ден сряда е бил естествения център на седмицата, нейната СРЕДА). Още по-голяма символика пък може да се намери и в това, че отбелязването на средата на дяла на ЧОВЕКА е съвпадало със средата на календарната година или със лятното слънцестоене (като на всеки 4 години денят на лятното слънцестоене е бил вторият нулев (високосен) ден в годината, който не е имал свой ден от седмицата, което сякаш го е поставяло извън времето, но за този специален ден ще посветя цяла статия, така, че тук няма да задълбавам в материята).
Между НЕБЕТО и ЗЕМЯТА се случва активната част от живота на ЧОВЕКА, или това е онзи отрязък от пътя на човек между раждането и смъртта… ако направим една аналогия с движението на Слънцето по небесната сфера, бихме могли да кажем, че „раждането“ на всяко Ново Слънце става непосредствено в дните след зимното слънцестоене, неговият апогей е по време на лятното слънцестоене, за да стигне то в края на годината отново до своята„смърт“… или най-активният период за Слънцето от неговият годишен цикъл съвпада с дяла отреден за ЧОВЕКА, а това е и най-благоприятното време за земеделска дейност… между НЕБЕТО и ЗЕМЯТА на ЧОВЕКЪТ е отредено да намери своето равновесие, за да случи живота си в хармония с кръговратите в Природата и движението на космичните енергии (стихии).

Втората половина от дяла на ЗЕМЯТА и първата половина от дяла на НЕБЕТО (условно става дума за периода от началото на ноември до края на февруари) са най-доброто и удобно време за пасивна дейност или за почивка, за отмора, и подготовка за следващия активен период. В битов план предците ни са изкарвали този период от годината предимно в къщите си, край огнището, има ли са време да размишляват върху същността на своето съществуване и отношенията си с НЕБЕТО и Бог… това е било и времето, в което те са подготвяли семената, които е трябвало да се засадят на пролет, жените са имали време да изплетат нови пуловери от вълната, която лани са изпрали в реката, после са изчепкали и изпрели… и ето тук някъде е практическата връзка между все още живата традиция днес на 1 март да се закачат мартеници, направени от червена и бяла вълна, и бита на нашите предци, който е бил едно с тяхната календарна обредност… в 1 ден от 3 месец на годината древните българи са отбелязвали средата на времето отредено на НЕБЕТО като са връзвали на дърветата и на добитъка пресукана бяла и червена вълнена прежда, така символично са маркирали сякаш връзката между работата през зимата в къщата и усилната работа, която им предстои навън през следващите месеци, за да отгледат своята храна… много обредни практики през този ден всъщност целят именно измолването на хубаво време през пролетта така необходимо за покълването на семената и за събирането на богата реколта през есента… има дори поверие, че червеният цвят в мартеницата символизира именно слънчевата активност, силата на огъня, здравето на посетите и благосклонността на природата, докато белият цвят символизира жизнеността на водата, силата на земята да подхрани и отгледа посятото, самото плодородие… в уравновесяването на въздействието на водата и огъня върху земята се крие доброто за човека и неговото оцеляване… през третия месец от годината природата вече се събужда за своя нов живот, пролетта е близо, периодът, който е подвластен на стихията ВОДА е към своя край, земята вече е добре напоена и готова да отгледа новата реколта… или през втората половина от календарния дял отреден на НЕБЕТО (трети и четвърти месец от годината), хората излизат вече и навън, за да се погрижат по дърветата, за да подготвят почвата… народът ни в своя многовековен опит е доловил значението на март като преломен момент в календара, от който зависи израстването на посевите и бъдещата реколта, затова и мартеницата се явява като символ измолващ плодородие и благоденствие, в същото време хората са свързвали затоплянето в природата с появата на различни, опасни за здравето на човека паразити и затова обредните действия в този ден са били свързани и с основно почистване на къщата, изгаряне на всичко ненужно, за да се направи място на новото, което идва, а връзването на мартеница на дясната ръка през този ден е създавало известна защита и е осигурявало здраве на всеки член от семейството.

В някои краища на страната все още има обичай мартеницата да се сваля от ръката на 13 ден от 3 месец и да се слага под камък – това е денят, в който започват зимните дни отредени на стихията земя… може би с това си действие нашите предци са целели да хармонизират своята енергия с тази на земята, защото това е стихията, която има свои дни през всеки от сезоните, защото тя е „разтворена“ в тях, тя дава сила на струящата през всичко енергия и поради това присъства във всяка жива материя, земята осъществява взаимовръзките между останалите стихии, от което следва, че ако човек постигне хармония със земята, той може да се надява на дълголетие и здраве.

Снимки: "Народният календар и неговите празници", Георги Велев

Средата на зимата

Според „Слънчевият календар“ на древните българи днес е 15-я ден на втория месец от годината или днес именно е средата на зимата. Ще попиташ защо? Сметката е проста: годината според предците ни започвала в най-късия ден, т.е. по време на зимното слънцестоене (22 декември, според днешното летоброене), но въпросният ден бил самостоятелна календарна единица – не участвал в никой месец, не бил и част от седмицата – той бил Нулев ден. Така останалите 364 дни идеално се разделяли на 4, та всеки сезон да има точно по 91 дни, разпределени в 13 седмици. Първият месец от всеки сезон имал 31 дни, останалите два - по 30. Народът на българите си знаел, че всеки нов сезон започвал в неделя и завършвал в събота, а неговата среда, т.е. 46-я ден винаги бил в СРЯДА. Така тримесечието се деляло точно на 13 седмици, а годината на 52. А когато се появявал ефектът на закъснение, тъй като Земята прави своята пълна обиколка около Слънцето за 365 дни 5 часа и 49 минути, на всеки 4 години, предците ни правели нулев и деня на лятното слънцестоене. Така не се нарушавал седмичния ритъм, а и не се налагало всяка година календара да се мести с един ден напред и понеделникът да става вторник например. Също така неудобният съвременен 29 февруари просто не съществувал и не измествал дните с цели два :)

Как са отбелязвали древните българи средата на зимата не знам. В своята книга „Народния календар и неговите празници“ Георги Велев, например, се опитва да изведе някои празнични традиции и обичаи от този период на годината като такива, запазили част от автентичната обредност на нашите предци, но аз лично не съм съвсем съгласна с препратките, които той прави…

На мен някак по логично ми е да припозная Трифон Зарезан и самото „зарязване на лозята“ като своеобразно ехо от празничната обредност на древните българи изпълнявана в деня, отреден за празнуване средата на зимата. И разбира се имам няколко довода в защита на предположението си:

Снимка: www.bnews.bg

1. По стар стил Трифон Зарезан се отбелязва на 14 февруари, т.е. това е средата на месец февруари, който обикновено има 28 дни и е втория месец от годината според Юлиански календар, който е бил въведен в Римската империя на 1 януари 46 г. пр.н.е. и от тогава 1 януари става начало на годината. Според доц. Александър Илиев, доктор на изкуствознанието, след покръстването на българите княз Борис успява да съхрани и "миропомаже" цели 36 празника, които са били свързани с бита и календара на древните българи. „Те станали християнски и такива се считат у нас и до днес. Византия е била принудена да приеме това условие. Така народният календар на българите продължил да живее паралелно с неточното християнско летоброене.“ От което следва логично, че празникът отбелязван в 15-я ден на 2 месец от „Слънчевия календар“ на древните българи ознаменуващ средата на зимата е започнал да се празнува на 14 февруари или в „новата“ средата на втория месец от годината :)

2. На Трифон Зарезан днес се извършва обредно зарязване на лозята… за плодородие! Ако, обаче, допуснем, че нашите предци са извършвали този обред в деня, ознаменуващ средата на зимата, бихме могли да видим в неговото практикуване и нещо различно, нещо практично :) през зимата соковете в растенията се движат бавно и ако отрежеш лозова пръчка в този период от годината тя може да ти се стори суха, но ако „просълзи“ значи пролетта наближава и соковете в нея са започнали да се движат по-бързо :) т.е. в средата на зимата, чиято стихия е вода, изпълняването на обреда „зарязване на лозята“ може да е имал и значението на зов, отправен от хората към Природата - да начене тя своето „събуждане“…

Сурва, сурва година!

СУРВА е празникът, с който предците ни са отбелязвали първия ден от Новата година (според своя "Слънчев календар") или началото на живота на Новото Слънце. СУРВА е празник на възраждащото се Слънце. Символ на този ден и до днес за българите е дряновата сурвачка (сурукница, сурвакница, сурвакия), която по традиция има различна украса в различните краища на страната, но общо взето, формата и е строго стилизирана.

В Централна и Източна България, сурвачката се украсява с плодове, зърна и хлебни изделия, докато в Западна България често се окачват и монети. Задължително е обаче сурвачката да е дрянова пръчка, а нейните клонки да се привържат така, че тя да добие формата на единично или двойно кирилско “Ф”, а най-отгоре да остане снопче от връхни клончета. Сутрин рано, или още в първите часове на празника, младите сурвакари (суркуватници, суркувачи) посещават стопаните и чрез отмерени удари със сурвачката по техния гръб изричат благопожелания за здраве, благоденствие, благополучие и богата реколта. Вярва се, че сурвачката носи магическа сила и прави пожеланията по-реални. Дряновата пръчка, оформена като сурвачка обаче има магическо действие само в един ден от годината, през другите дни тя е обикновена вършина!
Защо суровачката е от дряново дърво? Ами, дрянът е първото дърво, което по това време от годината вече е напъпило. Животът в него вече напира да се изяви... и да расте... така както започва да расте светлата част от деня... сурвачката в този ден от годината има силата да хармонизира хората с първичната енергия на началото на новия годишен цикъл на Слънцето... а всяко начало е обречено да бъде НАРЕЧЕНО :) в случая от Розмари Де Мео ;)

Ново ти Слънце изгрея,
Сурва, Сурва година!
Силен сокол се зарея,
здрава ти, силна година!

Червена ябълка в градина,
ален божур във душата!
Златен клас е на нива,
тежка жълтица в торбата!

Сладък грозд на лозница,
добруване да има и благост!
Пълна къща с дечица,
пълни очи ти от радост!

Зло под камък заспива!
Господ над ложе присяда!
Душа ти близнак си намира!
Славей над глава ти запява!

Сурва за Слънцето, Сурва
по българска ти гърбина!
Да пребъдеш до година,
с род и рожби, до амина!

Бележка: Според някои изследователи формата на българската сурвачка е стилизиран образ на т.н. "дърво на живота" или още "божествено дърво". А предназначението й е безкръвно (растително) жертвоприношение, което за кратко време носи в себе си магична сила. Представата за "божественото дърво" е широко разпространена сред древните народи на Месопотамия, Персия, Стара Гърция, Римската империя, при траките и прабългарите. Тези народи са схващали света като съставен от три пласта - горен (небе, където живеят боговете), среден (където живеят хората) и долен (подземен, обитаван от различни хтонични животни и от душите на мъртвите хора). Тази митологична представа се допълва от образа на т.н. "световно дърво", което свързва трите пласта на света, като мощните му корени са впити в подземния свят, а клоните му достигат до божественото небе.

„Слънчевият календар“ и празнуването на КРАЯТ на старото и НАЧАЛОТО на Новото СЛЪНЦЕ

Шест са най-значимите моменти (положения) в годишно движение на Слънцето. Става дума за двете равноденствия – пролетно и есенно; зимното слънцестоене и лятното слънцестоене, началото и краят на годишния цикъл на движението на Слънцето (или първия и последния ден от годината).
По време на зимното слънцестоене (на латински „Sol stat“) за около 3 дни Слънцето наистина сякаш спира своя ход, изгрява все в една точка, а цялата Природата е затаила дъх в очакване на трансформацията или в очакване на раждането на Новото Слънце. Тези три дни кореспондират с три от описаните по-горе „най-значими моменти“. Според днешния календар – григорианския - това са дните от 21 до 23 декември, според „Слънчевия календар“ на предците ни става дума за последния ден от старата година (30.12.), който е завършек на годишния път на Слънцето по небесната сфера (еклиптиката);, Нулевия ден, който не присъства в календара като ден, но е празник на невидимото (абсолюта, великият предел, великата празнота) и първия ден от новата година (1.1.), денят, в който се ражда Новото Слънце. Виж повече по темата тук
Инажден, Коледа и Суроваки. Или може би трябва да подредим празниците в друг ред: Колада, Еднажден и Сурва. (грешките са верни :) )
Има две основни виждания (хипотези) по този въпрос. Едното е, че най-големият и най-важен празник в годината за древните българи бил Коледа и той се отбелязвал в Нулевия ден от техния „Слънчевият календар“ (или на днешния ден 22 декември). Това е денят посветен на невидимото, от което се ражда вечната, неизчерпаема жизнена енергия, която е основата на Всемира.
„След Покръстването този празник продължава съществуването си, но вече под булото на Рождество Христово, като по този начин съвсем естествено заема мястото, което в новите условия единствено му подхожда. Рождество Христово по същество е празник на основата на християнството, тъй като с него се отдава почит към появата на Бог, преди Той да е започнал своята изява на земята. Това в известна степен съвпада с идеята на Предела в движението на вечната енергия, който също е в основата на същинската изява на Ин и ЯН през годината…

Този ден (Нулевият) се разполагал между последния годишен ден и празник (или 30 ден от 12 месец), събота и празничния ден на Новата година (или 1 ден от 1 месец), неделя. Така този ден нямал нито календарна дата, нито седмичен ден, което символично го поставя извън времето и пространството, превръщайки го в точен календарен аналог на необяснимата и непостижима за човешкия ум празнота на ДАО.“ Из „Народният календар и неговите празници“, Георги Велев

Снимка:http://svetlanaarts.blogspot.bg

Други изследователи, обаче, смятат, че празникът на Нулевия ден бил EднажДен или така те наричали денят, който бил самостоятелна календарна единица .
В този ден тъмнината е най-много, нощта най-дълга. Именно това е най-логичния момент за Нулевия ден – мигът, преди всичко да поеме отново по колелото на възраждащите се живот и светлина. Мигът, преди раждането на Новото слънце.

Ако, обаче, днешния Игнажден е бил най-големия празник за древните българи, а в народната памет е останал спомена за Коледа – какво се е празнувало на този ден? Може би края на годишния цикъл на Слънцето? Може би това е бил ден за благоДаруване? Думата Коледа от колене ( принасяне на жертва) ли идва или от колак (кравай, геврек, завършен кръг)? И защо тогава все още следваме поверието, че от Игнажден започват Коледните празници?

Според Георги Велев днешния Игнажден всъщност е бил Инажден. Това е празника на максималната ИН активност. ИНажден, ИНяжден като антипод на ЯНьовден, ЯНевден (Еньовден), когато се празнува максималната ЯН активност. Естествения цикъл, или движението на ИН и ЯН Георги Велев открива еднакво добре въплътен в древнокитайската „Книга на промените“, в българския народен календар с многобройните му празници, обичаи и обреди, и в „Слънчевия календар“ на древните българи. Той избира за свързващо звено и мерило на своите изследвания принципите на И дзин – познанието за Дао, КИ, ИН и ЯН. Но това е една друга голяма тема, която няма как да споделя с вас в една статия. Тук ще дам само още едно неговото виждане за това от къде идва наименованието на празника СУРОВАКИ. Сурова КИ, т.е. начална КИ, защото в първия ден на първия месец от годината ЯН енергията започва тепърва да расте.

На мен някак, обаче, по ми е близко едно друго тълкуване на името на този празник, а именно това на Розмари Де Мео: „От векове българите празнуват СУРВА! “СУР” на санскрит означава СЛЪНЦЕ! Много хора, практикуващи азиатски духовни и бойни практики знаят това… Много хора знаят и за азиатските следи на българите. Упражнението е много просто, нали? Никакви нови религии и учения не са могли да “преборят” Народът на Слънцето! Няма кътче в България, където да не се СУРвака на 1-ви януари. С дряновата пръчка, която е символ на Дървото на живота и в името на Слънцето на ...този ден се НАЛАГА И НАРИЧА!“

Елбетица е древен български символ. Елбетицата е Българското СЛЪНЦЕ.
Снимка: www.bgnow.eu


Объркахте ли се във всички тези уж ясни взаимовръзки? Аз да. Но тази обърканост мотивира и самите ми търсения. Георги Велев не дава отговор на въпроса къде и как биха могли нашите предци да са имали пресечна точка с учението за ДАО и КИ, но пък пише: „…празничните ритуали (обреди) могат да бъдат едни и същи или близки при различни народи поради факта, че хората от северното полукълбо виждат едно и също небе и преживяват едни и същи промени на годишните времена.“
Онова, което мен най-много ме вълнува в тази тема е хармонизирането на човека с небето и земята, а народните празници от нашия календар по някакъв начин отразяват именно специалните моменти в годишния цикъл на движението на Слънцето. Така излиза, че „Слънчевият календар“ на древните българи е подреждал живота на човек според космичния ред и всеки има възможност да уеднакви нивото на своята вътрешна енергия (сила) с онова на Всемира и да влезе в унисон с движещите сили в света (Ин и Ян). Великият космически ритъм се случва около нас управлявайки Природата, но той е и вътре в нас изграждайки нашето същностно битие.

Бележки: Равноденствие е астрономическо понятие, с което се обозначава моментът от годината, когато пътят на Слънцето по небесната сфера (еклиптиката) пресича небесния екватор. Тогава денят и нощта са приблизително равни по продължителност. Всяка календарна година има 2 равноденствия – пролетно и есенно, съответно на 20 или 21 март и 22 или 23 септември.
Много от културите по света и почти всички езически религии почитат равноденствието като момент с особено значение. Тогава се устройват едни от основните календарни фестивали и се извършват важни обреди, свързани най-вече със земеделието и плодородието.
Слънцестоенето оказва пряко влияние върху дневното слънчево греене, а оттам върху климата. Така на различните слънцестоения съответстват различни моменти от годината, което ги прави важни за календара.

„Слънчевият календар“ и българските обредни традиции (предговор)

Това е тема, която сравнително отскоро ме занимава, но затова пък обедини всички мои интереси и се превърна в център на настоящите ми философски, духовни и събитийни търсения. Тя дойде при мен като отговор на един въпрос, който ме преследва от дете: Защо така наречените български народни празници и обичаи са „привързани“ към църковния календар и неговата обредност? Какво налага или какво е наложило това „приобщаване“? Когато бях на 12 години за пръв път бях лазарка и онова, което тогава ми направи най-силно впечатление беше текстът на лазарските песните, който нямаше нищо общо с възкресението на Лазар от Иисус Христос…
От друга страна много изследователи на българското народно творчество и редица етнолози смятат, че българските обредни традиции в отбелязването на нашите народни празници са отражение на годишния земеделски цикъл, което пък се вклини сякаш в една друга моя голяма тема: живеенето в ритъма на Природата. Аз смятам, че за да бъдеш в ритъма на Природата е нужно да бъдеш в ОБЩЕНИЕ с Природата. Да се учиш от нея. Да преоткриваш красотата и мъдростта й всеки ден. Да действаш и създаваш - в хармония с нейните принципи. Да твориш Живота си в сътрудничество с Природата! Всяко поколение, всяка епоха си има своя голяма тема. Мисля, че мисията на Човечеството днес е "ЗаВръщането напред към Природата". Нека се завърнем към приРОДАта като продължим напред :) Когато преди време една приятелка ми отвори очите за това как думата РОД се съдържа в думата приРОДа и че всъщност само на български природа означава ПриРОДА, в онзи момент, тя отвори за мен една врата към моята най-дълбока същност и сякаш ме предизвика да се впуснах в приключението на Живота си - да се завърна ПриРОДАТА. Благодаря ти, Розмари :) www.narichane.com
Спорадично през годините попадах на различни текстове и изследвания свързани с българските обредни традиции и тяхната обвързаност с годишните сезони, цикличността на земеделския труд, религиозния празничен календара… в крайна сметка пъзелът започна да се подрежда след като прочетох една статия в „Списание 8“ за „слънчевия календар“ на древните българи.

Снимка: Списание 8

С настоящата публикация реших да начена едно пътуване в търсене на корените… Нямам претенции това да бъде изследване или някакъв обзорен труд, по-скоро ще бъде моя опит да приобщя всичко прочетено по темата и да подредя собствения си пъзел: човек – природа – космос.

Според „Слънчевия календар“ на древните българи всяка година се състои от 365 дни, като 364 от тях са разпределени в 12 месеца (осем от тях имат по 30 дни, останалите 4 по 31 дни), които от своя страна обособяват познатите ни 4 сезона, а 365-ят е „нулев“. Той не влиза в състава на годишния календар и сякаш е извън времето – денят посветен на невидимото, на Бог. Всеки сезон е с по 91 дни и според същността си е подвластен на една от стихиите: зимата – на водата, пролетта – на дървото, лятото – на огъня, есента – на метала. Земята като център на всички елементи е разпределена по равно между сезоните. По този начин всяка от 4-те стихии заема по 73 дни в годината, земята – с един по-малко. Всеки сезон има по три месеца. Първият винаги е с 31 дни, останалите два с по 30 дни. Също така датите са се падали винаги един и същи ден от седмицата. Например 1.1. (или първия ден на първия месец), 1.4. (първия ден на четвъртия месец и т.н.), 1.7. и 1.10 винаги са били в неделя, 1.2, 1.5., 1.8. и 1.11. – винаги в сряда и т.н. Годината започвала на 1.1. в неделя и е завършвала на 30.12. събота, но между двата дни е имало един нулев ден. Този ден е съвпадал винаги със зимното слънцестоене. На всеки 4 години се е прибавял по още един „нулев“ (високосен) ден, за да изравни натрупалата се разлика и той е съвпадал с лятното слънцестоене. Според редица изследователи в старото българско летоброене годините да се групирали в два цикъла – малък и голям. Малкият е бил 12-годишен. Големият се е състоял от 5 малки или 5х12 = 60 години.
Един от големите изследователи на връзката между календарната система на древните българи и нашите обредни традиции е Георги Велев. Той е автор на няколко книги, но последния му труд „Народният календар и неговите празници“ е квинтесенцията на изследователските му търсения. Според него, освен на 4 сезона, годината се деляла и на 3 части според триадата на великите сили – от 1 до 4 месец се падали на небето; на 1.5., сряда започвало времето на човека, който се пада по средата на небето и земята; последните 4 месеца – от 1.9. до 30.12. били под „опеката“ на земята.
„В стройната и прецизна структура на „слънчевия календар“ на древните българи, Георги Велев открива отговор на един въпрос, по който не се знае твърде много: какво е представлявала религията на старите българи? – ВЯРА В КАЛЕНДАРА! „Защото календар и религия са на практика едно и също нещо“ – обяснява Велев. Според подредбата на дните, месеците и мястото на празниците в тях може да се пресъздаде моделът на света и Космоса, в който са вярвали древните българи. И макар старата вяра постепенно да е заглъхнала след Покръстването през 866 и политиката на християнизация провеждана от княз Борис I, празниците някак са се наместили в календара – основно по два начина: едните са започнали да се празнуват на същата дата, само, че вече по юлиянския й еквивалент – например Еньовден според „слънчевия календар“ се е падал на 1.7 месец или това е лятното слънцестоене, а според новия – 23 юни; други празници запазили числовата стойност, затова пък се разместили във времето. Например Новата година, чийто празник е Сурва започвала на 1.1. (23.12. по днешния календар или това е денят, който следва зимното слънцестоене, а светлата част от денонощието започва да нараства, или това е началото на нов космически цикъл). Днес празнуваме Суроваки отново на 1.1., но това не съвпада вече с започването на „Новото Слънце“. Източник „Списание 8“
В хода на историята самобитните обичаи на древните българи са успели да се свържат органично с християнския празничен календар на нашата православна църква. Моето желание, обаче, е да открия техните корени в сакралната обредност на нашия народ преди покръстването, когато религията е била „вяра в календара“. Българинът днес следва традициите си в празниците неосъзнато. Настоящият ми „проект“ ще бъде опит да осъзная тази обредността и да я приема като естествено продължение на ритъма в природата. Празничността подхранва битието ни, а когато човек празнува заедно с природата той твори устойчив живот. В българските народни обичаи има закодирани знания, традиции и опитности от бита на нашите прародители, които изпълнявайки сакралната обредност на своя „слънчев календар“ са живеели всъщност в ритъма на ПриРодата.

За началата (съдържателност без съизмеримост)

Кога започва една история? Как разбираш, че си в началото й? Какво се казва в началото? Или защо понякога случайно изпуснати думи „на шега“ или „ей така“ се оказват началото на една история, често драматична? Друг път думи, напоени с болка, бележат началото на най-красивите истории, уловени от професионалните ловци на истории?... Думите ли маркират началото или денят, в който са казани думите е отправната точка? Нужно ли е началата да бъдат полагани във времето? Да бъдат обвързвани с някакви цифри? Дата?

…според мен в числата има заключена магия, която може да бъде освободена само от правилно подредените думи… а може би началото на всяка история се установява най-точно когато сложим последната точка на същата тази история… или никога…


На днешната дата преди години предприех едно пътуване, което започна като бягство, превърна се в любов, беше среща, приключение, откровение, спасение и утеха… за да стане един ден път… Може ли началото на едно пътуване да бъде и начало на една история? Предполагам, че да… но само ако пътуването не е подчинено на конкретна цел, а само по себе си е целта.
…помня мълчанието му, помня, че ми се искаше да кажа нещо, но не знаех какво точно, присъствах… помня светлината от прозорците и фона от думите на другите… нашата тишина… помня един неочакван импулс, който ме одързости… тихо го помолих да ме изчака след заминаването на другите и си тръгнах… отидох и си подстригах косата… после се върнах и го попитах още ли иска да пътувам с него… той грейна… това беше началото… на нашата история… на историята на една любов… на историята на едно пътуване…отвъд времето и пространството…

„Всички знаят пътя, много малко го извървяват.“ Бодхидхарма

Казват, че не можеш да обичаш някого, с когото не си имал връзка в миналото. Казват още, че любовта между хората не се проявява само в един живот… Тогава къде е началото? Кога е началото? Как разбираш, че си в началото?


„Сигурно човек е устроен така, че да не помни началото. Не притежаваме спомен от своето раждане… началото е неясно и безформено. Сбор от няколко случайности, които дават ход на низ от необходимости. И все пак вратата към началото никога не е плътно затворена. Винаги има една пролука, достатъчно малка, за да не можем да минем оттам, и достатъчно голяма, за да прецежда мека розова светлина и винаги да ни съблазнява.“
Из „ Естествен роман“, Георги Господинов

…за мен пътуването продължава…