Есенен уют

Цветята ми в двора вече посрещат слънцето сутрин с капчици тежка роса по себе си. Есенните цветове започват бавно да се настаняват в градината, а нежното ухание на мокра пръст усукано с тънката миризма на влажна шума някак свойски се приюти в къщата през отворения прозорец на първия етаж.

В стаите на втория етаж все още се усеща ароматът на лято. Тук топлината на горещия август се е свила като мързелива котка удобно в ъглите и дори сутрешната прохлада не я впечатлява…

Днес дойде ред да изпека във фурната сини сливи с орехчета и канела... къщата замириса на уют…

Дали Кико намери своя уют във Фермата?

Да опитомиш тъгата

26 август

Косара се събуди плачейки за баща си. За първи път. Каза, че много й липсва и че се страхува една люлка във Фермата да не го удари… Попитах я какво има предвид, а тя ми разказа как в съня си видяла люлка да удря Кико… (към 26 август Фермата все още не се излъчва по телевизията, а Косара не е виждала и чувала баща си повече от месец)

През деня продължи да ме разпитва как баща й е стигнал до Фермата… пеша ли?... защото колата му е в двора… аз ли съм го закарала? защо съм го завела там?... и защо ако е в нашата държава не може да го чуем?... той тръгна ли си е от нас?... Мисля, че започва да ме подозира в някаква голяма „измама” и ме проверява с въпроси-капани… ако отговорът ми не й се стори достоверен веднага контрира с нов въпрос… Стигна до там да ме попита:

– Колко точно далеко е тати, колкото дядо Паско ли – в сърчицата ни?

Този въпрос вече сериозно ме разтревожи.

Вечерта преди да заспим, с малко повече доверие към мен и историята, която й поднасям ми споделя тихо:

– Мамо, аз знам как да помогна на тати в сбъдването на неговата мечта…

Поглеждам я въпросително, а тя се прекръства… Оставам безмълвна, а на следващия ден тя започна да пише писма до баща си. Всеки ден по едно писмо.

27 август

Денят започна все по-бавно да се измъква от ложето на нощта… и на мен сутрин ми е все по-трудно да напускам прегръдката на съня… Гледам Косара как спокойно спи до мен и ми става още по-сгушено… Лятното слънце, морският бриз и планинският въздух са оставили върху лицето й диря на волност и някаква особена щурост… Дори със затворени очи тя излъчва сила, дързост и свобода. Напоследък непокорството й ме гневи и радва в едно… С Кико много пъти сме си говорили, че ни се иска да я възпитаваме така, че да не гасим огъня й и да не я опитомяваме… харесваме свободния й дух и нейния сочен, сладък смях…

29 август

Цяла нощ валя. Събудих се от звука на стъпки някъде в къщата… Сърцето ми прескочи. В следващия миг се сетих, че това е Зара, която трайно се пренесе да спи на чардака. Снощи Косара пак плака за баща си. Каза, че се чувства тъжна, че той й липсва. Каза, че й е мъчно за времето когато цялото семейство сме били заедно:

– Тогава бях щастлива, защото се гушкахме и имах радост в сърцето…

Моето сърце се сви от тези думи, но в действителност знам, че Косара умее да приютява тъгата в себе си по един дълбок, топъл и обичлив начин... така, че да я опитоми… и реших нищо да не казвам, просто я гушнах…

Днес пак плака няколко пъти за Кико умолявайки ме да отидем да го видим… Все още измислям начини да я разсея, но усещам, че започвам да се изчерпвам и че нейната тъга ме превзема отвътре. Преди малко излиза от къщата гушнала една снимка на нас тримата. Като дойде до мен я сложи между моето и нейното лице сякаш за да се скрие зад нея, а когато я отмества виждам две големи сълзи да се стичат по бузите й… плаче без звук… опитвам се да я ободря, но тогава тя започва да реве неудържимо… сякаш дълго затлачвана река се отприщва и руква от очите й в опит да изкара болката навън и да пречисти всичко по пътя си… отказвам да търся правилните думи да я успокоя, започвам трескаво да търся в ума си с какво да я дръпна към настоящия миг огрян от топло слънце… сещам се за едно захарно петле в чантата ми, поръчано от нея миналия ден и просто й го давам… надявам се тя сама да намери своята утеха и да подари на сърцето си чаяние (надежда)…

30 август

Вечерно време започнах да чета на Косара по една глава от романа „Глина” на Виктория Бешлийска. Приятно съм изненадана от вниманието, с което тя слуша и от апетита й към думите. Задава правилните въпроси, а като свърша ми позволява да се приютя в дълбокото на очите й, за да посрещнем заедно съня… Тези моменти изтриват всички кахъри влезли в сърцето ми през деня.

Днес ме попита какво означава „молитва”. Обясних й, а тя каза, че иска да напише една молитва към Господ за баща си. После ме помоли да изпиша думата „молитва”, за да я повтори буква по буква под нейната молитва вместо „амин”. Когато поисках да науча молитвата й ми я прочете:

– Искам да ми се сбъдне скоро да видя тати на живо, дай Боже да ми се позволи.

Изненадах се да чуя последните думи. Попитах я кой е чувала да казва така, а тя ми отговори, че това е от нея. И после добави:

– Имам още една молитва. На лято искам да ми се роди малко бебе.

2 септември

На път за детската градина:

– Мамо, много рязко натисна спирачката! Изплаших се!

– Извинявай, нещо се разсеях.

– Добре, че Господ те дръпна и не паднахме от пътя.

– ?!?

– Той Господ ти помага и като изпреварваш другите коли, нали? Ти натискаш газта, но Господ те бута напред... Не успявам да се включа адекватно в разговора. Наистина съм разсеяна.

На връщане към вкъщи:

– Облаците се отвориха…

– За да позволят на Слънчо да надникне през тях още веднъж в днешния ден и да ни пожелае „спокойна вечер” – добавям плахо аз, но Косара явно има свое продължение.

– Не разбираш… облаците се махнаха от пътя на тати…

Казва ми това почти без емоция, но усещам, че думите идват от дълбокото на душата й, а по пътя си към нашия свят са обрали всичките й страхове… Усмихвам се, а през „отворените” облаци Слънцето намира пролука да влезе в мен и да приобщи душата ми към магията на този миг.

Носталгично

Снощи до късно разглеждах стари снимки. Прочетох и няколко стари писма… Сега се чувствам неустановена… сякаш в мен влезе и приседна една неочаквана гостенка… Носталгия… Името й означава болка (алгос) по дома (ностос)… Днес, обаче, Носталгия дойде при мен с букет от споделени спомени, ухаещи на уют… и разбрах, че в този момент изпитвам болка по уюта, който Кико и Косара ми осигуряват с присъствието си…

И отидох до Карнобат да си прибера и гушна част от уюта :) а като си влязохме у дома Косара каза: мамо, най ми е щастливо в Гъбене!

За семейният сговор

Август. Следобедът на годината.

Чета „Всички наши тела“ на Георги Господинов.

Неговите свръхкратки истории влизат в мен като игли, за да съшият света на реалността към моя свят на самота и трепетно очакване…

Тялото ми и изпълнената със звуци тишина на гората сутрин имат недовършен разговор, който подхващат с много плам всеки ден, но изгревът го прекъсва… аз невинаги разбирам какво си казват, но ми е достатъчно да ги слушам, за да усетя пулса на събуждащия се живот…

Косара днес е по-добре. И аз съм по-добре. С Кико имаме празник – 9 години заедно!

Семейният сговор е чудна плетеница от любов, грижа, разпри, споделени блянове, вяра, пътуване, доверие, търпение, крамоли, тишина, уют, щение… Семейният сговор е като платно, което пришива хората по магичен начин към Бог и благодатта Му…

Tъгата почва да гнезди в мен като птица

У дома… цветно и дъхаво ми е… сутрин от гората влиза хлад… някъде в далечината се чуват петли и лай на кучета… и се чудя какви ли звуци чува Кико на ранина във Фермата?

Тази нощ отново го сънувах… странно, но едва сега, точно в този момент осъзнавам, че на него му се случва едно приключение, в което мен ме няма и ми става малко тъжно… и самотно… малко по-самотно от вчера…

…след края на работния ден и задължителното поливане на градината, си сипвам чаша вино и потъвам в един от пуфовете на чардака… и в мислите си… усещам как тъгата почва да гнезди в мен като птица… вечерно време чувствам най-остро липсата му… мисля, че през последната година и половина връзката ни навлезе в нов етап от развитието си… сега най-ценното и за двама ни сякаш е, че когато гневен огън кипне кръвта на единия, той може да подири спасение в очите на другия и там като в тих, дълбок кладенец да потопи подивелите си страсти…

p.s. Дори денят се умори от моето униние и се зави със сумрака да поспи…

Вече ми липса...

Кико вече ми липса. Не, това не е поза… просто преди малко докато стоях под рамката на вратата между света на моя сън и този на кипящата от звуци гора, си спомних колко е приятно когато през лятото той се събуди преди мен и отвори вратата към чардака, за да покани Прохладата у дома… Най-свежото време от деня, точно преди дискът на Слънцето да се появи на хоризонта…

Тази година урожаят на корнишоните съвпадна със семейната ни почивка на море през юли и пропуснах възможността да заредя „артелната“ с кисели краставички.

Но ето, че през следващите дни се очертава да съм сама и защото няма да има кой да „унищожава“ малките зелени крокодилчета, решавам да ги събирам, за да затворя в края на седмицата няколко буркана кисели краставички. Кико и Косара ги обожават. Двамата успешно се справят сами със съдържанието на един средно голям буркан… и ми замирисва на зима и огън в камината…

За вечеря си спретвам булгур със зеленчуци :) Кико щеше да хареса таз моя манджичка. Допреди няколко години той подхождаше с леко недоверие към моите импровизации в кухнята, но истината е, че щипката магия, която слагам в гозбите си го промени и от заклет месар той вече много често е във възторг (за ужас на баща си и някои приятели) от моите вегетариански „бъркочи“. А какво ли е менюто на фермерите днес?

На раздумка с Жегата и Тишината

Навън е над 40`С. Днес може би е най-топлия ден за това лято. Правя сладко от круши с канела. В къщата е приятно хладно и тихо… необичайно тихо за неделя…

Странно се чувствам… в хармония със себе си и в хармония с ритъма на ПриРодата… сама съм, Косара е на море с майка, не съм на работа… разполагам с „цялото време на света“, което разбира се може да се побере в този ден :) „цялото време на света“ само за мен… и моето сладкото от круши :) все пак е средата на лятото – най-усилното време за стопанките, които искат да оползотворят всеки зрял плод в градините си… та като една от тях няма как да не почета моите сочни и вкусни круши… следвам ритъма на ПриРодата :)

Свършвам с почистването на крушите, слагам ги да се пекат във фурната и си правя следобедно кафе. Решавам да му се насладя на чардака. Тук тишината е различна. Не е плътна като в къщата, а сякаш е перфорирана и през дупките й се провира и жуженето на пчелите, и мързеливото преминаване на вятъра през клоните на дърветата, и няколко припряно изпуснати птичи фрази… Самотно и развълнувано ми е едновременно. Насочвам вниманието си към уморената раздумка между Жегата и Тишината… Една кокошка снася яйце някъде надолу по улицата и неочаквано променя посоката на разговора… Няколко мухи също решават да се включат и става говорилня… А на повече от 200 километра от тук Кико начева своето фермерско приключение… Сила! Вяра! Кураж!

Когато преди 4 месеца му попълних анкетата към заявката за кандидатстване в предаването (с негова помощ, разбира се), не вярвах, че ще го изберат. Направих го, за да не ми мърмори половин година след това, че аз съм виновна, че е изпуснал срока… Когато му се обадиха за първия кастинг, сърцето ми заби лудо и разбрах, че съм предизвикала съдбата…

Вчера, като го изпращах, му казах, че имам план за следващите три месеца и да не е посмял да се върне по-рано :) а той ми отговори, че ще се опита да сбъдне плана ми :)

p.s. В бурканите наедно със сладкото от круши затварям и по лъч лятно слънце… топлината му ще се омеси с аромата на крушите и зимъска ще ми спомнят за уюта на днешния ден… Докато редя думите, то станало ракиено време, та ето кой дойде на гости да ми посвири :)

Обход на мерата без маски

Вчера направихме една традиционна семейна разходка по пътя към Батошевския манастир. Мисля, че първата такава коледна разходка направихме с Кико през 2013 година.

Тогава все още живеехме в София и бяхме „избягали“ за празниците от лудницата на големия град. Имаше сняг и слънце в онзи ден и двамата с Кико се влюбихме в невероятните гледки, които ни се разкриваха след всеки следващ завой на пътя… Изоставени къщи на по 200 години, високи хребети, полянки с пасящи овце, пушещи коминчета скътани зад дърветата… Това беше НАШИЯ СВЯТ – непретенциозен, някак обикновено подреден, но уютен и дъхав, спокоен и тих…

След като се преместихме да живеем в Гъбене започнахме да навестяваме мястото през различните сезони, понякога споделяхме разходките и с наши гости… показвахме им НАШАТА МЕРА…

За съжаление вчера установихме, че една от старите къщи вече е развалина, а на друга покривът е сериозно повреден от паднало дърво… хубавото е, че по полянките все още могат да се видят овце, а това е знак, че животът не е напуснал това място…

Вчера срещнахме и две жени, които пасяха „трудните“ си овце. Те си хортуваха облегнали се на две стари сливи, на разстояние два метра една от друга. И ние, и те бяхме без маски – дадох си сметка за това чак тази сутрин – в онзи момент този факт не занимаваше нито тях, нито нас. Разменихме няколко изречения, Косара се опита да нахрани овцете, а аз разбрах, че НАШИЯТ СВЯТ си е същия като през 2013 година с една разлика – сега го обитаваме трима :)

Гледайки новините тази сутрин се почувствах като богоизбрана, защото на повечето от моите близки хора и приятели сега им се налага да живеят в един „недружелюбен и различен“ свят, ограничаващ свободата им (не че на мен не ми се налага да отскачам до този свят поне два пъти в седмицата), а аз е достатъчно да се кача само малко по-високо в планината, за да се окажа в света преди пандемията от COVID-19 и там да видя в очите на две жени спокойствие, а не страх. Имаше толкова много обикновена красота в нашата среща, че породи в мен необикновено блаженство, а най-жизнеутвърждаващото беше да разбера от думите на тези жени, че не пандемията е в центъра на битието им, а грижата за техните „трудни“ овце. Споделиха ни, че вече им се налага да ги „обикалят“ по няколко пъти и денем и нощем, за да не изпуснат „появата на новия живот“… „Колко вълнуващо!“ – би заключила Косара!

И замириса на есен…

Днес е първия ден от десетия месец на годината според Слънчевия календар на древните българи. От днес започва есента и начеват дните отредени на метала. Днес денят и нощта изравняват силите си. Равноденствуват :) От днес е съвсем в реда на нещата слънцето да грее по-слабо, а нощните температури да са по-ниски… короните на дърветата да сменят премените си, соковете им да започнат да се движат по-бавно, а земята да замирише на влага… Тази година времето сякаш се „обърна“ само за няколко часа в навечерието именно на днешния ден. Есента нахлу като неканена, но очаквана гостенка в деня ми… Засега се държим предпазливо една към друга, липсва ни навика да споделяме заедно едно пространство… неспокойно ми е, несвойско ми е…
Обичам есента. Обичам ароматите й. Обичам емоциите, който ми създава…

...но странно вместо да прегърна днешния ден и да му се отдам изцяло, като позволя на цветовете му да изпълнят с радост сетивата ми, аз просто скитах из деня с парещото желание да си позволя да му се отдам, мислех си как искам да го направя, но някак бях твърде предпазлива… а причината за тази моя тревожност е, че не успях да се сбогувам с лятото…

Преди две години на този ден взех решението да напусна София и да посадя живота си наново в Гъбене… и си подстригах косата, и я боядисах в шоколадово кафяво, и тръгнах из града да се сбогувам с лятото и с живота си в София… Денят тогава беше много динамичен. Небето над столицата също беше динамично, сякаш в унисон с моето душевно състояние… а есента настъпи без преход… сутринта беше все още лято, вечерта вече беше есен… сезоните, тогава, преди две години, се смениха като шофьорите в градския транспорт – по средата на курса :)

Днес ми се стори, че по-скоро лятото и есента изиграха един танц заедно, някъде по обяд, преди да си предадат символите на властта…

Помня и друго отпреди две години… разочарованието, което беше свило гнездо в душата ми…

...и „този път не прихванах“… може би не беше време за зачеване…

...може би не бях готова за чудото… но аз избрах тогава да отдам почит към Чудото на Живота… вече почти година „не бях тук“… Не успявах да се потопя в настоящето и да се насладя на неговите богати аромати и на неговата сочност, защото бях престанала да харесвам живота си. Разбрах, че е дошло време да си тръгна от привидно подредения си свят, за да се върна към изпълненото с живот настояще. Време беше да отвоювам царството си, което тогава беше съсипано от рутината. Време беше да разруша и съградя отново своя ден. Със силата на волята си. С търпение и отдаденост.

Така и се случи…
Казват, че Господ ни позволява да виждаме в бъдещето, когато иска нещо да бъде променено. Преди две години в първия ден от есента аз сякаш видях като на кино живота си през последната една година… бях престанала да общувам истински с хората около мен – роднини, приятели и колеги… дадох си сметка, че когато човек не харесва своя свят, той не кани там обичните си хора и не го споделя с тях… и пожелах това да се промени! Възнамерих през следващите 6 месеца да се науча да сътворявам деня си по свойта си мяра, да създавам пространство за истински срещи и да отглеждам време за плодотворни разговори. Възнамерих да променя живота си, сменяйки посоката на пътя си. Всичко това, обаче, в крайна сметка е резултата от една среща – между мен и моят настоящ дом…

Преди малко повече от две години тази къща ме плени още с първите стъпки, които направих в двора й. Уютът й завладя сърцето ми, а малките й несъвършенства възбудиха въображението ми. Разбрах, че съм уморена от дългото търсене на смисъла. Разбрах, че се намирах в епохата на намирането. Бях в началото на едно ново пътуване… което ухаеше на приключение…

Наслаждавах се на есените аромати, а мисълта ми се рееше някъде по гънките на пътят, който предстоеше…

Успявам да разговарям с душата си само когато с нея сме на път. А най-добре я разбирам в момента на заминаването. В момента на тръгването въздухът винаги е изпълнен с истински възможности и не мисля какво оставям зад гърба си, а какво ще срещна зад първия завой… В крайна сметка да живееш означава да експериментираш, а не да разсъждаваш върху смисъла на живота. Той обикновено започва когато напуснем зоната си на комфорт… а първото от поредицата напускания е това на майчината утроба…
Пътуването винаги започва с прекрачване на някаква граница…

…сънувах отново къщата в Гъбене. Винаги е различна и винаги е мой дом. Пристан. И пътуване едновременно… Животът е влак, а не гара. Но спирките бележат маршрута. И превръщат пътуването в Път…

Днес Бог мина през душата ми. А Слънцето премина през точката на есенното равноденствие. Днес е първия есенен ден. Навлизаме в сезона на мъдростта и изобилието. Преди две години на същата дата пак празнувах началото на есента… но няма две еднакви пътувания по един Път.

Важно е не количеството на годините, а качеството на дните

В слънчев ден като днешния, изпълнен с узрели есенни ухания и белязан от една нежно усмихната ведрост, на човек му се иска да поспре и да обърне гръб на надпреварата с времето. Аз си направих чаша ароматно кафе, седнах на стъпалата пред 150 годишната ни къща и се загледах в дъжда от жълти листа сипещ се в гората отсреща… вълшебно е! Чувам шума от падащите листа, долавям аромата на влажна земя и гъби, една пчела ухажва невена в градината, друга се бори с надиплените воали на розата… Зара дойде да оближе ръката ми, Гаро легна морно в краката ми… и постояхме тримата така в безвремието на откраднатите мигове блаженство и уютен покой… после те се заеха с техните си кучешки работи, а аз се посветих на сътворяването на този текст и на втъкаването на неповторимостта на днешния ден в пътеката от думи, която оставям след себе си…

Пробуждане… осъзнатост…
Присъствие…
Спонтанност на емоциите.
Зрялост на чувствата.
Живот в изобилие!
Път в Светлина!
Шепа пълна със семена!

Есента е моето време за откриване на смисъла.
За изживяване на смисъла.
За пораждане на смисъла.
Може би това е така, защото съм родена през есента.
Може би… но тази година е различно…
На прага на 40-те съм.
Избрах да случвам живота си близо до приРодата.

Избрах да живея вДъхновение, а не сМисъл…

Сега всеки ден е приключение ново за мен. Всеки ден ми се налага да синхронизирам своя ритъм с този на посятото от мен или с този на гората… и се уча да бързам бавно, да дишам дълбоко, да действам спокойно и с вещина… Всеки нов ден за мен е като разучаване и изпълняване на нова рецепта. Самото готвене е изкусен баланс между установени закономерности и свободна импровизация.

Всяко утро идва със своята рецепта, но аз обичам да експериментирам с поДправките – наситени емоции, свежи идеи или сочни зрели мигове безвремие… Прибавени към класическата рецепта на деня, придават на ястието деликатна индивидуалност :) ммм… Обичам разнообразната и качествена храна!

Обичам есента!
Обичам есенното слънце!
Обичам цветовете на гората през есента!
Обичам уханието на хризантеми когато се вдига есенната роса!

…и вече не броя годините през есента…

Годините са кошници със залези… Дните са шепи пълни с узрели мигове…
И понеже не е по силите ми да отглеждам залези, БЛАГОДАРЯ за всеки залез в моята кошница. Благодаря на Бог и на Вселената за благото и даровете в живота ми, за изпитанията по Пътя ми, за прошката, която е Светлина за душата ми. Благодаря за Силата. За Вярата. За Любовта. За Истината. Благодаря за куража и смелостта. Благодаря! Сега мога да засея семената... Тук и сега! Защото тук съм където СЪМ! А благодарността подготви почвата за добра реколта… Тук и сега животът ми е изобилие… а изобилието научих, че не е в имането, а в моженето да познаеш и реализираш всяка възможност, която ти се открие… да изпълниш всяка рецепта по свой начин… да отгледаш всяко засято семенце с грижа и любов…

Снимка: www.domigradina.com

И друго има…
Когато човек намери къде да се посее, осъзнава, че няма значение какво очакват другите от него, не е важно дори какво самият той иска да бъде. Важното е какъв е създаден да бъде! Всяко семенце носи в себе си потенциал – ДАР от Създателят. Всеки човек има своята ДарБа… както и своята СъдБа… и тук ще цитирам една много скъпа на сърцето ми приятелка Розмари Де Мео: „БА” на стария ни български език означава ДУША… или ДАРБА е дъхът на Бога в душата… СЪДБА е съдът на душата…
Аз открих своята ДарБА приемайки своята СъдБА – Да поДправям вкуса на Живота с УЮТни думи, с БЛАГОтворна храна и с ПЪТешествия.