Човек не е създаден да празнува сам

Празник е. Успение на Пресвета Богородица. Сама съм, а човек не е създаден да празнува сам...

Утрото е хладно, но слънчево. Преди 29 години на този ден в Осеновлашкият манастир „Седемте престола“ бе моето свето кръщене. Моето и това на мама, сестрите ми, вуйчо и неговите деца. Седем бяхме около купела! На Седемте престола! Една кръстница!

Днес съм на празнична литургия в Севлиево. Не познавам никого в храма. Последните години сякаш предпочитам да паля свещ в празни църкви... тихо е и мога да постоя сама в някой ъгъл, да попия малко от святостта на мястото, да отправя молитва към Бог в тишина и уединение… За моя изненада, обаче, жуженето днес на десетки хора в храма не ме дразни. Напротив имам чувството, че се намирам в един добре организиран кошер… усещам се като малка, но важна част от здрава общност… и разбирам със сетивата си, че не съм сама… семействата и на двете ми сестри, майка ми, а може би и Кико точно в този момент слушат същите богослужебни слова… и празникът ми вече е споделен :) аз се чувствам споделена!

Зимното слънцестоене – мигът преди раждането на Новото слънце

Според Слънчевия календар на древните българи в деня на зимното слънцестоене е Нулевия ден, разположен между края на старата година и началото на новата. ЕднажДен – еднаж път в годината е бил този ден и наричали го още „Идинак“, защото стоял самотен, отделен от останалите дни, без календарна дата и седмичен ден, сякаш извън времето и пространството. Всъщност Нулевият ден не се е броял за ден, а само за празник. Той бележи момента преди началото, когато Слънцето сякаш спира своя ход, а цялата Природата затаява дъх в очакване на трансформацията или в очакване на раждането на Новото Слънце.

Като астрономическо явление зимното слънцестоене (на латински „Sol stat“) настъпва най-често на 21 или на 22 декември. Но реално за около 3 дни Слънцето в този период от годината наистина сякаш спира своя ход, защото изгрява все в една точка. Много изследователи на Слънчевия календар приемат, че Нулевият ден кореспондира с датата 22 декември според летоброенето по Григорианския календар. Аз съм по-склонна да смятам, че Нулевият ден е бил на днешната дата – 21 декември, непосредствено след 20 декември Игнажден. Тук е важно да се отбележи, че в различните краища на България празникът има различни названия – Идинажден, Инажден, Еднажден, Идинак, Поляз и др.

В народната памет е останало поверието, че „Слънцето завършва своя път към зимата на Игнажден и се „обръща“ към пролетта“. Игнажден е наричан още „Старата българска Нова година“. Днес ние отбелязваме Нова година на 31 декември, т.е. празнуваме навечерието на новото начало, а на 1 януари чрез обичая „сурваки“ наричаме с добри благопожелания новата година. Така е било и в миналото. Имало е редица обредни действия, които са се правели в последния ден от годината според Слънчевия календар на древните българи – 30-ия ден от 12 месец и с тях се е подготвяло раждането на Новото слънце. Тези действия са продължавали и на следващия ден – Нулевия. След приемането на християнството традициите, понятията и празниците на народа ни се смесват. Старата вяра се преплита с християнската религия. В продължение на стотици години българите си напасват празниците и обредите към новото летоброене и новата религия. И понеже в тях не е съществувал Нулев ден по всяка вероятност се е наложило обредните действия, които са се извършвали в този специален ден да се приобщят към някой от съседните нему. Така с времето последният ден от годината предците ни припознават като Еднажден, Идинак, Поляз… и започват да извършват на него всички обредни действия, които са се правели в Нулевия ден. Един от най-типичните обичаи на този ден е така наречения „полазник“ или „полезник“, в който е заложена идеята за магията на началото – мигът преди раждането на Новото слънце, мигът преди всичко да поеме отново по колелото на възраждащите се живот и светлина…

Названието идва от корена на „полза“ и означава човек, който носи полза и щастие на дома. Така от госта, който пръв прекрачи прага на дома в този ден зависи благополучието на цялото домочадие. Народът ни казва още, че от Игнажден започват Коледните празници. А какъв празник е Коледа? Днес празнуваме Коледа след Рождество Христово, но ако се замислим за смисъла на обичая коледуване, който е в центъра на празничната обредност на Коледа, ще разберем, че по-право е да се смята, че той е бил изпълняван преди „раждането на Млада Бога“. Смята се, че ако коледарите не изпълнят своите обредни действия в определеното от традицията време, годината и земята остават ялови и безплодни.

Защото нищо не може да се роди без да бъде заченато, защото безплодно е това, което не е оплодено. Това идва да ни подскаже, че коледуването се е извършвало в Нулевия ден. И може би много често полазници в домовете на хората са били именно коледарите… Народът ни казва, че с коледарите в домовете на хората влизат плодородието и благосъстоянието. Коледарският благослов е обредния дар, от който зависи благополучието на всяко едно семейство и на целия народ като цяло. Ако не минат коледари „ялова ще е годината“, всичко ще върви не както трябва. Затова всяко семейство се подготвя да ги посрещне, като най-чакани гости. Всъщност със своя магически обред коледарската дружина „опложда“ символично Земята, за да има берекет, и да са здрави посевите, и да се множи добитъка. Има различни хипотези за това откъде идва названието на празника „Коледа“, но в народната памет е останала следата, че от думата „кол“ идва, а „кол“ пък на коледарската гега се казва, защото тя е подострена в единия край и може в земята да се забива… Ще попитате къде е мястото на Бъдни вечер в Слънчевия календар на древните българи. Ако се доверим на традицията, която казва, че коледуването е най-важния момент, изпълняван след полунощ на Бъдни вечер, то тогава следва, че Бъдни вечер е била вечерта преди Нулевия ден, но в действителност това е била и вечерта пред раждането на Новото слънце, защото Нулевият ден не се е броял за ден, а само за празник на невидимото…

За празничната обредност на Еднажден

На 20 декември според Християнската източноправославна църква е Игнажден или деня, в който се почита паметта на свети Игнатий Богоносец. Според народната традиция от Игнажден започват коледните празници, а денят в различните краища на България има и различни названия – Идинажден, Инажден, Еднажден, Идинак, Поляз и др. Според Слънчевия календар на древните българи в деня на зимното слънцестоене е Нулевия ден или момента на невидимия край на старата година и неуловимото начало на новата - еднаж път в годината е бил тоз ден, и наричали са го още „Идинак“, защото е стоял самотен, отделен от останалите дни в годината, без седмичен ден и календарна дата. Всъщност Нулевият ден не се е броял за ден, а само за празник, непосредствено, след който е започвала Новата година с отдаване на почит към Слънцето – Младия бог, а празникът се е наричал Сурва.

От първия ден на първия месец на годината, според календарната система на древните българи, светлата част от денонощието логично започва да нараства, или началото на годината е съвпадало с началото на годишния цикъл на движението на Слънцето. По време на зимното слънцестоене (на латински „Sol stat“) за около 3 дни Слънцето наистина сякаш спира своя ход, изгрява все в една точка, а цялата Природата затаява дъх в очакване на трансформацията или в очакване на раждането на Новото Слънце. Според днешния календар – григорианския – става дума за дните от 21 до 23 декември, според Слънчевия календар на предците ни това са последния ден от старата година (или 30 ден от 12 месец), който винаги се е падал в събота, Нулевия ден, който не присъства в календара като ден и точно затова е празник на невидимото – Бог, абсолюта, великият предел, великата празнота - и първия ден от новата година, който винаги е бил в неделя.

Снимка: Списание 8

Днес казваме, че от деня на зимното слънцестоене започва астрономическата зима. Миналата година тя започна на 22 декември, тази година за територията на България тя настъпи на 21 декември, а понякога зимното слънцестоене се е падало и на 23 декември. Така е било и в древността, затова предците ни избират деня по средата да бъде Нулевия ден и според него подреждат календарната си система и създават своя уникален Слънчев календар.


А целият този дълъг увод ми беше нужен, за да ви споделя, че според древните българи днес е Нулевия ден. Днес е празник. И ако се чудите каква е била празничната обредност на днешния ден ще ви доверя, че преди няколко дни имах странно просветление в тази връзка…

Преди да ви го доверя, обаче, ще се върна за малко на Игнажден и неговата празничната обредност. Най-характерен за Игнажден е общобългарският обичай ПОЛЯЗВАНЕ, в който е заложена идеята за магията на първия ден и доброто наричане на началото, което обещава благополучие през цялата година. Празничната обредност е свързана с посещението в дома на първия за този ден човек, наречен полезник или полязник. Народът ни отдава голямо значение на първата среща в началото на годината и вярва, че от нея зависи какъв ще бъде животът в къщата и семейството през цялата година. „Ако полезът на първия гостенин е добър, добра ще бъде и годината, т.е. плодовита и плодородна.“ Винаги ми се е струвало странно това, че част от празничната обредност на Игнажден е свързана с едно имагинерно начало.

Какво започва на 20 декември?!

От друга страна на този ден се извършват и обреди насочени към стимулиране на приплода от домашните животни, раждането и умножаването на челядта… от този ден започва и най-често подготовката за обичая коледуване… Ей това твърдение не ми даваше мира! Имаме три големи народни празника по това време на годината – Игнажден, Коледа и Сурва и аз миналата година доста се главоблъсках да ги подредя логично… но не ми излизаше от ума това, че в традицията на народа ни е останало вярването, че от Игнажден започват коледните празници…

И тук идва другият голям въпрос: Какъв празник е Коледа? Какво са празнували предците ни в този ден? Що за обичай е коледуването?

Днес казват коледарите за здраве обикалят по къщите. Ама друго прочетох аз скоро и то по ми прилегна… Коледа от думата „кол“ идва, а „кол“ на коледарската гега казват, че тя е подострена в единия край и може в земята да се забива… затуй коледарите обикалят из селото, за да оплождат Земята, живот да й дават…
„Коледарят е мъжка сила и с кола си боде и опложда земята. Да зачене и на пролет да даде плод. Едно време коледарската дружина беше само от момци, дето почват да са ергени и им идва мъжката сила. Само тоя дето ги води е женен. И трябва да има поне една рожба, да е доказал силата си.“ Из „Стопанката на Господ“, Розмари Де Мео (всички цитати по-долу са все от там)
Казват, че мъж, който не е бил коледар не може да се ожени. „Щото баш с коледуването момчето се превръща в мъж.“ След Еднажден денят започва да нараства, а с него и силата на Слънцето – мъжката сила. Така, че тази празнична обредност е съвсем като отражение на жизнените процесите в природата…

И още малко ми се иска да напиша за коледуването преди да ви издумам прозрението си :)

„…И накрая като я рече Манол мандата (а манда е наричане, благословия), всички викваме „Да бъде!“ И тогаз бодваме земята с коловете. Бай Манол викаше, че така засяваме семето в земята, щото сме вече мъже. Затуй и ходехме по къщите. За да започне на хората да им ражда земята. И челяд да им се роди… Краваите пък са на жената женското. И за да стане оплодяването, стопанката трябва да наниже кравай на кола на коледаря. Ей туй е то цялата магия. И тогаз хваща.“

„А на такваз магия само тъй можеш й взе силата – като й усучеш истината, като я преиначиш…“ и речеш „за здраве“ обикалят коледарите…
Докато четях написаното от Розмари едно семенце в мен започна да набъбва… от влагата на правите думи… и прозрението скоро покълна: на Еднажден коледари са полязвали къщите…



Според доц. Александър Илиев, доктор на изкуствознанието, след покръстването на българите княз Борис успява да съхрани и "миропомаже" цели 36 празника, които са били свързани с бита и календара на древните българи. „Те станали християнски и такива се считат у нас и до днес. Византия е била принудена да приеме това условие. Така народният календар на българите продължил да живее паралелно с неточното християнско летоброене.“

…Но някак във времето докато народът се е нагаждал към новите празници, опитвайки се да си запази старите обреди, на коледуването по започнало да му приляга да се случва след края на постите, когато хората празнували вече Рождество Христово, когато на трапезата им можело да има месо и те можели да заколят животно… и хората започнали да наричат този ден Коледа… а за коледуването се подготвяли от Игнажден… така някак естествено бил направен мост между двата дена, а от единия празник – два станали и обредността между двата нови празника се поделила…

За глаголицата като разказ за зараждането и развитието на Живота на Земята / За Елбетицата като космически символ на Живота

Чували ли сте за Елбетицата?

Тя е най-популярния мотив в българските шевици. По своята същност тя представлява едно от най-древните изображения на „Слънчевия календар“. Двойният кръст показва осемте най-важни слънчеви позиции - слънцестоенията, равноденствията и четирите позиции между тях.

А чували ли сте за “фигурата-модул“, която е „майката“ на глаголическите букви? Проф. д-р Васил Йончев вижда в нея графичния символ едновременно на Вселената и на планетата Земя. „Тя е основата, върху която се разделят и определят формите на всички букви на глаголицата. Тя е мястото и границата за извеждане на всички знаци. На нейната акватория и територия се развиват всички събития, лаконично посочени само чрез първата буква на думите, свързани със зараждането и развитието на живота на Земята“, пише професора.

Преди около година за пръв път попаднах на статия за трите български графични системи – азбуката от Плиска, кирилицата и глаголицата. В началото прочетеното предизвика по-скоро хаос в собствената ми мисловна система. Наложи ми се да ревизирам всичките си познания в тази област и да дам нова посока на търсенията си, но след като направих първите осъзнати крачки по избрания от мен път, знаците не закъсняха. Изведнъж започнах да попадам уж „случайно“ на най-различни писания – научни разработки, любителски проучвания и чисто интуитивни прозрения, описващи връзката между символите от „Розетата от Плиска“, глаголическите

букви, слънчевият двоен български кръст, наречен още Елбетица, който много прилича на съвременната буква Ж в кирилицата (виж как е изписана буквата Ж в името на този блог) и може би не случайно именно с тази буква започват думите: живот, жито, жена… започнах да приемам „знаците“ като парченца от един и същ пъзел… в бижутата си намерих „Розетата от Плиска“, която някога си съм си купила, привлечена от мистичните символи изписани на нея, без да подозирам за дълбоката им съдържателност… после в един кашон със спомени от детството изрових първото си избродирано каренце с традиционна българска везба и за моя изненада се оказа, че още преди 30 години съм се докоснала до символиката на Елбетицата несъзнателно, разбира се… спомних си, че тогава много харесах точно този графичен елемент и пожелах да го „изрисувам“ с цветен конец…

Днес от страниците на дневника ми се изтърколи още едно парченце от пъзела – 24 май кореспондира с първия ден от шестия месец според „Слънчевия календар“ на древните българи и тяхното летоброене (когато годината е високосна „първият ден от шестия месец“ се пада на 23 май)… това може би наистина е случайно съвпадение, защото в крайна сметка празникът на Светите братя Кирил и Методий – създатели на глаголицата, за първи път е отбелязан на 11 май 1851 г. в епархийското училище „Св. св. Кирил и Методий“ в гр. Пловдив по инициатива на Найден Геров, а след въвеждането на Григорианския календар през 1916 г. празникът започва да се чества на 24 май по официалния държавен календар. Но аз обичам да отбелязвам като празник началото на всеки месец, т.е. по специален начин да празнувам неговия първи ден и макар да знам, че според повечето изследователите на „Слънчевия календар“ на древните българи и свързаната с него обредност, нашите предци са отбелязвали като празници съвпаденията между дните и месеците, а именно празнували са 1.1., 2.2., 3.3., 4.4. и т.н. като „официалните празници се падат в соларните, „мъжките“, нечетни месеци, а празниците посветени на жената, дома и семейството, се падат на лунарните, „женските“, нечетните месеци“, из „Календар и слово“ на Йордан Вълчев, аз реших все пак, че именно днес е най-подходящият ден да ви „почерпя“ с настоящата статия :)

И нека задълбаем още малко по темата…
Една от най-древните религии е т.нар. тангризъм, чието начало изследователи отнасят към потъналия мистичен континент Лемурия (Му).
С древната тангрическа религия са свързани старите източни учения като Йога, ученията в Древен Египет, в Тибет и на Балканския полуостров – Дионисиевите и Орфическите мистерии.
Древни византийски автори пък разказват за лечителското изкуство на българските жреци – колобри, служещи на върховния бог Тангра.
Повелите на колобърската традиция в миналото се разпространявали устно след царуването на цар Борис Първи. Тя била предавана под формата на народно творчество. А един от символите на Вселената, възприет от древните българи – колобри е т.нар. ЕЛБЕТИЦА.
Елбетицата символизира хармонията в света и връзката на човешките дейности с годишното движение на Слънцето, което пък определя кръговрата на сезоните и свързания с него земеделски цикъл. В елбетицата е заложен календарен смисъл. Двойният кръст показва Закона за отчитане на времето - познат на древните българи и запазен като свещен символ. Това са и осемте главни празника в обредния календар на предците ни, съвпадащи с 8-те най-важни слънчеви позиции - слънцестоенията, равноденствията и четирите позиции между тях.

„В българската везбена и килимарска традиция елбéтицата съществува в два основни варианта – като равнораменен кръст с „рогати“ или триъгълни завършеци, който се появява по времето на неолита, и като двоен кръст, съставен от наслояване на прав и наклонен кръст, чието начало може да бъде търсено през бронзовата епоха.“ (Из „ЕЛБЕТИЦА, КРЪСТАТО ПИЛЕ И СУР ЕЛЕН“ от Юлия Боева).
В шопските бродерии елбетицата е наричана още ”роджета”, което аз пък чета като „родови Жета“ :) Избродиран върху кърпите за лице и ръце и покривките(месалите), символът е имал магична защитна функция и е бил предназначен да запази хармонията, любовта, благоденствието и умножаването на семейството и рода.
Смята се, че названието идва от елем-бехт, т.е. първи-осем или основните осем посоки на света.
От всичко написано по-горе става ясно, че Елбетицата е предхристиянски символ олицетворяващ Живота и неговата цикличност, но същото графично изображение аз виждам и във „фигурата-модул“, която проф. д-р Васил Йончев разглежда като отправна точка за

изграждането на старобългарските азбуки. Според него, за да не си спечели името на еретик, самият създател на глаголицата Константин – Кирил Философ дава ново измерение на Елбетицата като влага в нея теологично-философско и научно съдържание. „Според „Битие“ сътворението на света станало в шест дни. Константин Философ при създаването на глаголическата азбука спазвал точно хода на деянията, извършени от Твореца, и съобразно текста оформял буквите. Той е използвал за всеки ден по една пълна, цяла фигура модул и така е определял формите на буквите, с които започват названията на символите, понятията и събитията, ставали през съответния ден така, че като ги постави една към друга, да запълнят всички линии на „фигурата модул“, обяснява професорът. Пак според него има само две букви в глаголицата, които излизат извън очертанията на „фигурата-модул“ и те носят названията на астрономическите тела – Земя и Слънце. За себе си все още не съм намерила логичното обяснение защо това е така, но тук ми се иска да отделя място и на още един символ свързан някак логично с култа на нашите деди към Слънцето, „фигурата-модул“ и може би най-ранния графичен вариант на елбетицата – Свастиката.
Изображение: "Списание 8"

Смята се, че думата Свастика произлиза от санскрит където су асти означава буквално „да бъде добро”. А аз имам и едно друго предположение: думата „Су асти КА“ би могла да означава и „да бъде добра КА (енегрия)“, т.е. графичния символ може би е бил своеобразно пожелание за благополучие, благосъстояние и щастие.
„От ранния Неолит през каменно-медната, Бронзовата и Желязната епохи, Античността и Средновековието, през османското владичество и до наши дни, във времена на възход и упадък дедите ни са изобразявали Свастиката навсякъде в бита и ритуалите си в търсене на небесно покровителство и енергия за живот и съзидание. През последните 10 000 години прадедите ни са изобразявали великия слънчев символ върху всички възможни материали – камък, глина, дърво, тъкан и т. н. Правили са го с постоянство, творчество и въображение, създавали са нови и нови типове свастики, предавали са познанието на поколенията, за да достигне то и до наши дни, извезано върху традиционните български носии от всички етнографски области… Различаваме свастики, които се въртят по посока на часовниковата стрелка (надясно) и такива, въртящи се обратно на посоката на часовника. Съществуват различни интерпретации за символиката им, но най-общо първата символизира съзиданието и обновлението, а втората – разрушителните сили, които унищожават старото, за да дадат път на Новото. Или двете заедно изобразяват пълния кръговрат на живота и енергията във Вселената… Само единството между двата символа ни дава пълната картина за противоположностите, от които се ражда Животът. Нищо във Вселената не е статично, динамиката и развитието са вечни, а промяната винаги предстои. Съзиданието следва разрухата и унищожението е обещание за ново творение.“ (Източник: http://www.bgnow.eu/ из „КОСМИЧЕСКАТА СВАСТИКА НА БЪЛГАРИТЕ“)
Други използвани източници за написване на статията:
http://www.spiralata.net/
http://prarodinata.blog.bg/
http://bulgaria-is-alive.com/
http://tengrianstvo.blogspot.bg/

Бележки:
С името Танг РА (Тангра) в Българската устна колобърска традиция се илюстрира Универсалният Животворен Принцип на нашата Вселена,Централното Слънце в нея, което е Алфа звездата от съзвездие „Квачката с пиленцата” или „Плеяди”, както е известно днес в астрономията. То има следните фрактални значения:
ТАН– Небе. Но не нашето небе над планетата, а космосът - вселената.
Г- буквата Г илюстрира понятието Глаголя = говоря, изричам слово.Вибрация на мисълта.
РА– Енергия. Творческата Сила на вселената.
Източник: http://tengrianstvo.blogspot.bg/

Дървото – символ на вечния живот

Няма нищо, което така да свързва култури и континенти както дървото като символ на вечния живот. Един и същи символ се повтаря отново и отново в удивително разнородни традиции. Като медиатор между световете дървото участва във всички ритуали на преход, прекрачване, пътуване между тях. Зеленото дърво е знак за живот, сухото – за болест и смърт. Плодните дървчета винаги носят благословия за изобилие, здраве, многолюдна челяд. Затова в българската празнична традиция под техните клони всеки обред има магично действие – бръсненето на младоженеца, сплитането и отбулването на невестата; сватовниците носят сливови или от друго плодно дърво пръчки. Своеобразен символ на световното дърво, на вселенската връзка между световете е т.нар кумово дърво. Приготвя се от сурово чаталесто дърво – ябълка или слива и се свързва с украсата на сватбените хлябове. Магията на дърветата, според предците ни, действа и когато те са само материал за обредните вещи – сватбено знаме, сурвачка, дръвце на царя на коледарите и др.

Днес, според Православната църква, е Велики петък или Разпети петък – денят, в който Иисус претърпял безброй поругания, мъки, неимоверни страдания; денят, в който разпънали на дървен кръст невинния Агнец - "изтезаван за нашите беззакония и мъчен за нашите грехове", принесен в жертва за греховете на цялото човечество. Раздрало се небето и земята, слънцето скрило лика си, тъмнина надвиснала над Голгота…

От друга страна 29 април, от използваното днес летоброене, кореспондира с шестия ден от 5 месец на „Слънчевият календар“ на древните българи и се явява средата на дните отредени на ДЪРВОТО – стихията, която управлява процесите в природата през пролетта (през високосна година, каквато е настоящата, този ден се пада на 28 април). За предците ни всеки сезон има по 91 дни, а според същността си е подвластен на една от стихиите: зимата – на водата, пролетта – на дървото, лятото – на огъня, есента – на метала. А Земята, като център на всички елементи е разпределена по равно между сезоните и обема последните 18 дни на всеки от тях. (Снимка: Списание 8)

Преди няколко месеца публикувах статия посветена на „Слънчевия календар“ и петте СТИХИИ, като акцентът в нея беше ВОДАТА, защото тогава беше зима и природата се управляваше от стихията ВОДА. Пролетта отдавна избухна в гората, избуя по полето и трайно се настани в цветните лехи, но аз някак все не намирах подходящата провокация, за да отдам почит на стихията – ДЪРВО. Тази сутрин сихроничността сама ме побутна и ме накара да видя Дървото в един различен контекст- като символ на вечния живот и Възкресението, което в Християнската традиция се чества през пролетта, когато дърветата се възраждат след своеобразната смърт, която са преживяли през зимата.

Много култури са съхранили вярвания за Дървото на живота, за което се смята, че се намира в центъра на света и представлява ос, около която се изгражда всичко земно.

Например мировото дърво Игдрасил у северните народи или свещеното Яхче у маите на Юкатан.

Дървото на живота е и най-важният символ на мистичното учение Кабала. Буда намира просветление под Дървото на мъдростта. Коранът възхвалява важната роля на Дървото на благодатта, символ на божествени дарове и духовно просветление. Индуистката „Таитирия Брахмана” също изобразява Бог Брахма като „дърво, от което са създадени небето и земята”. Даоистите почитат прасковата като Дърво на безсмъртието, чиито преплетени клони напомнят за равновесието между ин и ян. В ритуални церемонии аборигените засаждат дърво наопаки, като корените му са обърнати към небето – символ на правилото, че от там произхожда всичко живо…

Дървото е абсолютния мост между духа горе и материята долу. Корените му се простират дълбоко в Земята, а клоните се разгръщат неспирно към Слънцето. Ако корените не са здрави, листата ще повехнат. Ако отрежете короната на дървото, корените ще изгният и ще умрат. А стволът на всяко дърво е като магистрала, докато има движение по нея има и живот. Не е случайна метафората, че животът е едно пътуване – движение навътре към себе си, движение навън към другите, завръщане към корените и стремеж към единение с всемирния дух.
Учените твърдят, че преди около 350 милиона години растенията са започнали постепенно да еволюират - адаптирали се към промените, като започнали да израстват все по-нависоко и с по-дълги стъбла, за да уловят допълнителна слънчева светлина. Появява се и дървесината, която им помогнат да станат по-устойчиви и стабилни при увеличения си ръст. Първите дървета в света били високи близо 9 метра, приличали на днешните палми и се размножавали чрез спори. Появили се около 140 млн. години преди динозаврите. Според американски учени, тези папратоподобни дървета са погълнали голяма част от въглерода в атмосферата и са създали условия за развитието на живот на Земята… и може би вече не ви се струва странно, че древните българи са припознали в ДЪРВОТО една от петте стихии, управляващи живота.

Дървото олицетворява цикличния характер на Космическата еволюция – живот, смърт и възпроизвеждане в образността на раззеленяването и окапването на листата всяка година. То е и символ на многообразието в единството със своите многобройни клони, които излизат от един корен и отново се връщат в едното – семето от плода на клоните, от което ще се роди ново дърво. В него се проявява цялото, защото корените му са в земята, а клоните му се протягат към небето и така в едно се свързват двата свята – също като в човека.

Съществува и друга аналогия: „всеки човек е едно странно дърво, с клони - ръце протегнати към бъдещето и корени - спомени далече назад“
… а обществото ни днес е като опустошена гора…
и все пак…
Отделността е илюзия!
Дълбоко в своята същност всичко е Едно!

Самотното дърво винаги ще се опитва да създаде гора, а гората ще умира с всяко повалено дърво. Някои от вас може и да не се съгласят с това, но сигурна съм, че всички вие сте отделили поне няколко часа от живота си да разсъждавате върху теорията за „големия взрив”. Това означава, че идеята за единоначалието на света, такъв какъвто го познаваме, е посята в умовете на всички ни. Право на всеки е да я отгледа според своите разбирания, нужди и търсения.
Нашето общество днес търси единство в многообразието. Опитваме се всячески да го постигнем като учим на толерантност децата си. Ако, обаче, всичко е Едно и смисълът на всяко съществуване е в следване пътя на спиралата - кога обърнахме посоката? и вместо от единността да вървим уверено към срещата с многообразието, започнахме да търсим в многообразието – единство – нещо, което винаги е било там? Защо обърнахме посоката? Загубихме ли се в многообразието? Или просто продължаваме да следваме посоката, защото смисълът е в кръговрата?
Според последните научни изследвания целият човешки геном има едва 20-30 хиляди гена. Имайки предвид, че броят на гените не е показателен за сложността на организма, защото водната бълха, например, има повече гени от човека и взимайки под внимание това, че в генетично отношение различията между нас и мишките не са особено големи, а с шимпанзетата – направо нищожни, ние, хората, помежду си сме направо еднакви! Разликата помежду ни се вмества в десета от процента. Невероятно, нали  тук попадат всички човешки варианти, колкото и различни да изглеждат. Това се отнася и за такива очевидни особености като расите. „Генът на расите е просто лек „акцент” в общия човешки език”, казва доц. Георги Милошев – ръководител на Лабораторията по молекулярна генетика към БАН.
И какво се оказва, че според генетиката различията между хората са нищожно малки. От къде идва тогава това разделящо ни многообразие? Което едновременно прави живота ни пъстър и жесток… Защото векове наред, а и днес, другостта е в основата на всички войни, тя поражда нетърпимостта… Нетърпимостта към какво? Към различният ген, който е направил човека до мен различен, за да ми даде възможност да осъзная себе си като индивидуалност? Има ли нещо по-безсмислено от това да лиша от уважение друг човек само защото не е като мен? Нали ако беше като мен, абсолютно същия като мен, мен нямаше да ме има и всичко щеше да е Едно… Ама то не е ли Едно?

А ако сега допуснем, че многообразието е в короната на дървото и е резултат от желанието на всяка душа да намери своя единствен и неповторим път към Светлината сред многото други дървета в гората, то за да постигнем единство в многообразието е нужно да се завърнем към корените си… навътре във времето и пространството докато стигнем до безкрайно малката и безкрайно плътна точка, която е избухнала създавайки познатия ни свят… защото ми се струва налудничаво да забием един ствол в короната на многообразието от култури, раси, религии… и да чакаме този ствол да пусне корени…

ЧОВЕКЪТ между Небето и Земята

„Човекът следва земята,
земята следва небето,
небето следва ДАО,
ДАО следва естествеността.“
Из „Философията на Лао Дзъ“, Л. Димитров

Снимка: flickr.com/elBidule

В своята книга „Народният календар и неговите празници“ Георги Велев прави паралел между „Слънчевият календар“ на древните българи и китайската „Книга на промените“. Ето защо той разглежда Небето, Земята и Човекът като триада на ВЕЛИКИТЕ СИЛИ, от чието взаимодействие зависи нормалния ход на ИН и ЯН във вечната КИ – първата рожба на ДАО.
„Това, че ЧОВЕКЪТ е равноправен член на триадата на ВЕЛИКИТЕ СИЛИ, повишава извънредно много отговорността на отделния индивид пред обществото и околната среда. За всяко свое действие той е длъжен да се съобразява не само със себе си, но и с всичко и всички. Чрез своите действия човекът може да бъде в унисон с нормалния ход на световните сили (ИН и ЯН; петте стихии: ВОДА, ЗЕМЯ, ОГЪН, МЕТАЛ И ДЪРВО), което би било възможно най-доброто както за него, така и за обкръжението му, защото хармонията му с хода на световните сили е най-добрата гаранция за неговото добро здраве, хубавото време с навременни и достатъчни валежи, а оттук и тъй желаното обилно плодородие; мир, спокойствие и единство сред народа, всеобщо благополучие.“ Из „Народният календар и неговите празници“, Георги Велев.

От 1 ден на 5 месец, ден сряда от „Слънчевият календар“ на древните българи (или от 22 април на високосна година, каквато е настоящата и от 23 април във всички останали случаи, според Григорианският календар) започва делът на ЧОВЕКА. Видимият път на Слънцето на небесната сфера продължава 12 месеца, а нашите предци са разделили този цикъл на движението на Слънцето на три и така са се обособили трите дяла в техния календар, като всеки дял е обхващал по 4 месеца. Първите четири месеца от годината са били отредени на НЕБЕТО, вторите четири – на ЧОВЕКА, а последната четворка била за ЗЕМЯТА. И тази подредба не е никак случайна. Мястото на ЧОВЕКА е между НЕБЕТО и ЗЕМЯТА… Началото на календарния дял на ЧОВЕКА съвпада с началото на времето за неговата активна дейност или „настоящият празничен момент от движението на КИ се характеризира с явен превес на възходящите ян активност и ин жизненост над ин активност и ян жизненост… това, че ЧОВЕКЪТ започва времето за своята активна дейност във въпросното съотношение на силите, е едно изключително благоприятно обстоятелство за него, улесняващо предстоящата му дейност, както и отлична предпоставка за най-пълното му хармонизиране със силите на макрокосмоса.“ Смята се, че Гергьовден, който някога се е отбелязвал на 23 април, според Юлианския календар, е новия аналог на празника от „Слънчевия календар“ на древните българи ознаменуващ началото на календарния дял на ЧОВЕКА. Неслучайно той е и най-големият пролетен празник в цялата българска етническа територия. Като образ Св. Георги е конник, което в очите на нашия народ дълго време е било аналог на понятието ЧОВЕК. От друга страна Св. Георги е воин, който побеждава злото, т.е. ЧОВЕК отстояващ доброто в света. Самото име Георги има гръцки произход, образувано е от думите „гео“ - земя и „ерго“-работя. Така се получава и значението на името - „земеделец“. Името Георги, от друга страна, става популярно в Европа през XIV в., когато кръстоносци донасят от Палестина историята за мъченичеството на Св. Георги, която е украсена с легендата как той се бори с дявола в образа на змей. За българите всички тези образи се преплитат някак естествено с времето, за да оформят образа на човека и воин, и земеделец. Ето защо Гергьовската обредност е сложна по характер. Тя сякаш засяга всички страни от живота на българина – неговите грижи за земята и нейното плодородие, за изобилието на благата, за богат и щастлив живот. Най-характерни за Гергьовден са скотовъдните обреди, но широка разгърнати са и обичаите свързани със земеделието и тези обещаващи здраве и благополучие в семейството. Празникът, който отбелязва началото на календарният дял на ЧОВЕКА, от друга страна, е пролетен, както вече споменах, и поради тази причина е подчинен на стихията ДЪРВО (Според „Слънчевия календар“ на древните българи всеки сезон се свързва с една от следните 4 стихии: Зима – вода, Пролет – дърво, Лято – огън, Есен – метал, а петата стихия Земя обема последните 18 дни на всеки сезон. Повече по темата може да прочетеш тук). Това е и причината, според мен, поради която се смята, че за доброто отглеждане и развъждане на стадата и увеличаване на млякото на Гергьовден се окачват клонки зеленина по кошарите и другите стопански постройки, правят се венци и се поставят на съдовете за мляко, а Гергьовската трапеза обикновено е била общоселска и се е правила „на зелено“. Важна част от празника на Гергьовден са и обредните хлябове, които се разделят в три големи групи – едни за празничната трапеза, други за обичаите в кошарата и трети за раздаване за здраве. Смятам, че именно хлябът и неговото наричане при замесването му са давали възможност на нашите предци да синхронизират своя ритъм с този на природата и да се опитат да бъдат в хармония със себе си, другите и света.
Част от Гергьовската обредност е и обичаят хората да се люлеят на люлки и да се теглят на кантар.

„Да спазва СРЕДАТА, т.е. винаги да е „на кантар“ – това е задължителното изискване за хармонията на ЧОВЕКА както с могъщите ин и ян, така и с останалите две Велики сили от триадата. Тази хармония гарантира не само доброто му здраве, но и личното му благоденствие и успех във всяко начинание! Люлеенето на люлки в този ден пак е адекватен символичен израз на същото – мястото на ЧОВЕКА в триадата на Великите сили. Човекът се намира в средата на триадата, което значи, че той постоянно разгъва своята дейност, постоянно се люлее между двете Велики сили – НЕБЕТО и ЗЕМЯТА. Както и да погледнем , човекът в люлката действително се движи винаги между небето и земята, с което символично той пак „заема“ своето естествено място, според теорията на „Книгата на промените“, и то сега – в деня на своя празник.“ Из „Народният календар и неговите празници“, Георги Велев.
снимка: http://www.gabrovo.bg/

Слънчевият календар и неговите три дяла за НЕБЕТО, ЧОВЕКЪТ и ЗЕМЯТА

Според Слънчевият календар на древните българи днес е 1 ден от 3 месец на годината или това е средата на дяла отреден на НЕБЕТО. Видимият път на Слънцето на небесната сфера продължава 12 месеца, а нашите предци са разделили този цикъл на движението на Слънцето на три и така са се обособили трите дяла в техния календар, като всеки дял е обхващал по 4 месеца. Първите четири месеца от годината са били отредени на НЕБЕТО, вторите четири – на ЧОВЕКА, а последната четворка била за ЗЕМЯТА. И тази подредба не е никак случайна. Мястото на ЧОВЕКА е между НЕБЕТО и ЗЕМЯТА.

Дялът на ЧОВЕКА в Слънчевия календара на древните българи е започвал от 1 ден на 5 месец от годината, който винаги се е падал в СРЯДА (седмицата за предците ни е започвала в неделя, така ден сряда е бил естествения център на седмицата, нейната СРЕДА). Още по-голяма символика пък може да се намери и в това, че отбелязването на средата на дяла на ЧОВЕКА е съвпадало със средата на календарната година или със лятното слънцестоене (като на всеки 4 години денят на лятното слънцестоене е бил вторият нулев (високосен) ден в годината, който не е имал свой ден от седмицата, което сякаш го е поставяло извън времето, но за този специален ден ще посветя цяла статия, така, че тук няма да задълбавам в материята).
Между НЕБЕТО и ЗЕМЯТА се случва активната част от живота на ЧОВЕКА, или това е онзи отрязък от пътя на човек между раждането и смъртта… ако направим една аналогия с движението на Слънцето по небесната сфера, бихме могли да кажем, че „раждането“ на всяко Ново Слънце става непосредствено в дните след зимното слънцестоене, неговият апогей е по време на лятното слънцестоене, за да стигне то в края на годината отново до своята„смърт“… или най-активният период за Слънцето от неговият годишен цикъл съвпада с дяла отреден за ЧОВЕКА, а това е и най-благоприятното време за земеделска дейност… между НЕБЕТО и ЗЕМЯТА на ЧОВЕКЪТ е отредено да намери своето равновесие, за да случи живота си в хармония с кръговратите в Природата и движението на космичните енергии (стихии).

Втората половина от дяла на ЗЕМЯТА и първата половина от дяла на НЕБЕТО (условно става дума за периода от началото на ноември до края на февруари) са най-доброто и удобно време за пасивна дейност или за почивка, за отмора, и подготовка за следващия активен период. В битов план предците ни са изкарвали този период от годината предимно в къщите си, край огнището, има ли са време да размишляват върху същността на своето съществуване и отношенията си с НЕБЕТО и Бог… това е било и времето, в което те са подготвяли семената, които е трябвало да се засадят на пролет, жените са имали време да изплетат нови пуловери от вълната, която лани са изпрали в реката, после са изчепкали и изпрели… и ето тук някъде е практическата връзка между все още живата традиция днес на 1 март да се закачат мартеници, направени от червена и бяла вълна, и бита на нашите предци, който е бил едно с тяхната календарна обредност… в 1 ден от 3 месец на годината древните българи са отбелязвали средата на времето отредено на НЕБЕТО като са връзвали на дърветата и на добитъка пресукана бяла и червена вълнена прежда, така символично са маркирали сякаш връзката между работата през зимата в къщата и усилната работа, която им предстои навън през следващите месеци, за да отгледат своята храна… много обредни практики през този ден всъщност целят именно измолването на хубаво време през пролетта така необходимо за покълването на семената и за събирането на богата реколта през есента… има дори поверие, че червеният цвят в мартеницата символизира именно слънчевата активност, силата на огъня, здравето на посетите и благосклонността на природата, докато белият цвят символизира жизнеността на водата, силата на земята да подхрани и отгледа посятото, самото плодородие… в уравновесяването на въздействието на водата и огъня върху земята се крие доброто за човека и неговото оцеляване… през третия месец от годината природата вече се събужда за своя нов живот, пролетта е близо, периодът, който е подвластен на стихията ВОДА е към своя край, земята вече е добре напоена и готова да отгледа новата реколта… или през втората половина от календарния дял отреден на НЕБЕТО (трети и четвърти месец от годината), хората излизат вече и навън, за да се погрижат по дърветата, за да подготвят почвата… народът ни в своя многовековен опит е доловил значението на март като преломен момент в календара, от който зависи израстването на посевите и бъдещата реколта, затова и мартеницата се явява като символ измолващ плодородие и благоденствие, в същото време хората са свързвали затоплянето в природата с появата на различни, опасни за здравето на човека паразити и затова обредните действия в този ден са били свързани и с основно почистване на къщата, изгаряне на всичко ненужно, за да се направи място на новото, което идва, а връзването на мартеница на дясната ръка през този ден е създавало известна защита и е осигурявало здраве на всеки член от семейството.

В някои краища на страната все още има обичай мартеницата да се сваля от ръката на 13 ден от 3 месец и да се слага под камък – това е денят, в който започват зимните дни отредени на стихията земя… може би с това си действие нашите предци са целели да хармонизират своята енергия с тази на земята, защото това е стихията, която има свои дни през всеки от сезоните, защото тя е „разтворена“ в тях, тя дава сила на струящата през всичко енергия и поради това присъства във всяка жива материя, земята осъществява взаимовръзките между останалите стихии, от което следва, че ако човек постигне хармония със земята, той може да се надява на дълголетие и здраве.

Снимки: "Народният календар и неговите празници", Георги Велев

Средата на зимата

Според „Слънчевият календар“ на древните българи днес е 15-я ден на втория месец от годината или днес именно е средата на зимата. Ще попиташ защо? Сметката е проста: годината според предците ни започвала в най-късия ден, т.е. по време на зимното слънцестоене (22 декември, според днешното летоброене), но въпросният ден бил самостоятелна календарна единица – не участвал в никой месец, не бил и част от седмицата – той бил Нулев ден. Така останалите 364 дни идеално се разделяли на 4, та всеки сезон да има точно по 91 дни, разпределени в 13 седмици. Първият месец от всеки сезон имал 31 дни, останалите два - по 30. Народът на българите си знаел, че всеки нов сезон започвал в неделя и завършвал в събота, а неговата среда, т.е. 46-я ден винаги бил в СРЯДА. Така тримесечието се деляло точно на 13 седмици, а годината на 52. А когато се появявал ефектът на закъснение, тъй като Земята прави своята пълна обиколка около Слънцето за 365 дни 5 часа и 49 минути, на всеки 4 години, предците ни правели нулев и деня на лятното слънцестоене. Така не се нарушавал седмичния ритъм, а и не се налагало всяка година календара да се мести с един ден напред и понеделникът да става вторник например. Също така неудобният съвременен 29 февруари просто не съществувал и не измествал дните с цели два :)

Как са отбелязвали древните българи средата на зимата не знам. В своята книга „Народния календар и неговите празници“ Георги Велев, например, се опитва да изведе някои празнични традиции и обичаи от този период на годината като такива, запазили част от автентичната обредност на нашите предци, но аз лично не съм съвсем съгласна с препратките, които той прави…

На мен някак по логично ми е да припозная Трифон Зарезан и самото „зарязване на лозята“ като своеобразно ехо от празничната обредност на древните българи изпълнявана в деня, отреден за празнуване средата на зимата. И разбира се имам няколко довода в защита на предположението си:

Снимка: www.bnews.bg

1. По стар стил Трифон Зарезан се отбелязва на 14 февруари, т.е. това е средата на месец февруари, който обикновено има 28 дни и е втория месец от годината според Юлиански календар, който е бил въведен в Римската империя на 1 януари 46 г. пр.н.е. и от тогава 1 януари става начало на годината. Според доц. Александър Илиев, доктор на изкуствознанието, след покръстването на българите княз Борис успява да съхрани и "миропомаже" цели 36 празника, които са били свързани с бита и календара на древните българи. „Те станали християнски и такива се считат у нас и до днес. Византия е била принудена да приеме това условие. Така народният календар на българите продължил да живее паралелно с неточното християнско летоброене.“ От което следва логично, че празникът отбелязван в 15-я ден на 2 месец от „Слънчевия календар“ на древните българи ознаменуващ средата на зимата е започнал да се празнува на 14 февруари или в „новата“ средата на втория месец от годината :)

2. На Трифон Зарезан днес се извършва обредно зарязване на лозята… за плодородие! Ако, обаче, допуснем, че нашите предци са извършвали този обред в деня, ознаменуващ средата на зимата, бихме могли да видим в неговото практикуване и нещо различно, нещо практично :) през зимата соковете в растенията се движат бавно и ако отрежеш лозова пръчка в този период от годината тя може да ти се стори суха, но ако „просълзи“ значи пролетта наближава и соковете в нея са започнали да се движат по-бързо :) т.е. в средата на зимата, чиято стихия е вода, изпълняването на обреда „зарязване на лозята“ може да е имал и значението на зов, отправен от хората към Природата - да начене тя своето „събуждане“…

„Слънчевият календар“ и петте СТИХИИ (вода)

Зима е. И всичко в природата се е затворило в себе си. Соковете на дърветата се движат само във вътрешността и бавно. Много животни прекарват зимата в дълбок летаргичен сън. Само човек е бодър и зимно време. Може би защото Бог го е надарил с разум да разбира природните закони… Но горко на неподготвения да посрещне зимата! Горко на онзи, който не владее изкуството да се прибере в себе си и да се смири… да притихне пред царствената белота на снега… която обединява всички цветове в себе си и заличава всички различия по земната повърхнина, всичко се изглажда, изравнява, уеднаквява...

Тази година началото на зимата беше отбелязано с подобаващо количество сняг. Заваля като „по поръчка“ – в синхрон с началото на сезона под знака на водата. Според „Слънчевия календар“ на древните българи всеки сезон се свързва с една от следните 4 стихии:

Зима – вода
Пролет – дърво
Лято – огън
Есен – метал,
а петата стихия Земя обема последните 18 дни на всеки сезон.
Повече по темата може да прочетеш тук.

В тази своя публикация ми се иска да поразсъждавам върху ВОДАТА, нейната връзка със същността на зимата и начинът, по който нашите предци са отдавали почит на животворящата сила на водата. Последните дни попрочетох различни неща по темата и сега ми се иска да подредя своя пъзел. Според своята интуиция и своите възможности.

Водата за мен е чистота, свобода и памет. Водата носи в себе си силата да изцелява, да обновява, да събужда живота напролет, но и да съхранява живота през зимата... когато уж всичко е сковано от студ, тя всъщност поражда вътрешните сили и импулси в природата… Според древните българи именно зимата е сезона, който се управлява от стихията ВОДА. Това е времето когато водата напоява почвата, подпомага набъбването на семената, поддържа влагата в корените на дърветата, грижи се за процеса на възраждане на жизнеността в природата, за да познае своята свобода напролет, когато слънчевите лъчи стоплят земята и тя започне да диша… Виждали ли сте как сутрин напролет се вдига омара от земята? Като дъх… като дихание… Водата вече е свободна да начене своя нов път… нагоре към небето, за да се завърне отново в земята през есента и зимата…

Снимка: www.seebulgaria.net
Според „Слънчевия календар“ на древните българи всеки сезон имал продължителност 91 дни. Всеки нов сезон започвал в неделя (която била и сезонният празник) и завършвал в събота. Така тримесечието се деляло точно на 13 седмици, а годината на 52. Или общо календарът съдържал 364 дни и един Нулев ден (за който вече писах тук). А ето какво пише по въпроса Георги Велев в своята книга „Народният календар и неговите празници“: „Всеки сезон е имал празници, отбелязващи неговото начало, среда и край… празникът на началото на всеки сезон едновременно бил и празник за края на предишния сезон… Сезоните започвали винаги от 1-во число на месеците I, IV,VII и X с празници за тяхното начало…„

…а някъде по средата на всеки сезон имало празник почитащ съответстващата на сезона стихия… т.е. през зимата нашите предци са отдавали нужното внимание и са се прекланяли пред силата на ВОДАТА. Дали, обаче, са правели това в точно определен ден от своя „Слънчев календар“, както смята, например Георги Велев (виж бележката в края на тази публикация) ? Има различни мнения по въпроса. Аз лично съм склонна да приема вероятността този ден да се е определял не спрямо слънчевия цикъл, а според този на Луната, нали именно тя в много по-голяма степен „управлява“ движението на ВОДАТА на Земята (кратка справка за приливите и отливите), т.е. смятам, че този празник може да е бил „пвалащ“, а неговото отбелязване да е било, например, при първото нарастване на Луната след Сурва…

Според доц. Александър Илиев, доктор на изкуствознанието, след покръстването на българите княз Борис успява да съхрани и "миропомаже" цели 36 празника, които са били свързани с бита и календара на древните българи. „Те станали християнски и такива се считат у нас и до днес. Византия е била принудена да приеме това условие. Така народният календар на българите продължил да живее паралелно с неточното християнско летоброене.“ А денят отреден на ВОДАТА някак естествено се е приобщил към празника в православния църковен календар отбелязващ кръщението на Иисус Христос във ВОДИТЕ на река Йордан от Йоан Кръстител. Легендата гласи още, че в момента на кръщението небето “се отваря” и Светият дух слиза върху Христос във вид на гълъб, а от небето се разнася глас: “Този е Моят възлюбен Син, в Когото е Моето благоволение”. Оттук и названието на християнския празник е Богоявление…

По случай Богоявление в Калофер традиционно се извива ледено мъжко хоро… „Мъжкото хоро в Калофер, вече известно и по света, е единствено по рода си. То се играе в подбалканския град от повече от 100 години. В реката влизат само мъже, които цяла нощ преди това са подготвяли духовете и телата си с традиционната балканска сила, червено вино и домашна ракия. Така направиха и през тази нощ срещу 6 януари на 2016.“ Източник: http://www.24chasa.bg

В българските православни храмове на Богоявление се служи тържествена литургия, наречена Велик водосвет, а след ритуалното кръщаване на водата свещеникът хвърля кръста в реката или в морето. Мъжете се спускат да го вземат. Вярва се, че ако кръстът замръзне във водата, годината ще е плодородна, а народът - здрав.

В много краища на страната ни на 5-ти срещу 6-ти януари се изпълняват и различни обреди свързани с древния култ към водата и нейните особени качества, а обичаите се назовават - ВОДИЦИ, ВОДОКРЪЩИ, ВОДОКРЪСТ… смята се, че самата вода в този период от годината – в началото на годишния път на Слънцето по небесната сфера (еклиптиката) - има магична сила и ако бъде наречена може да донесе в живота на „добросторника“ промяна, нова радост или нова посока… в много от тези обреди няма нищо християнско, но въпреки това те се практикуват от християни… може би защото ние българите имаме много дълбоки корени и онази „ВЯРА в календара“ на предците ни все още е жива в нас :)

Аз обичам българските народни традиции и обичаи… но смятам, че практикуването и следването им не бива да бъде неосъзнато и повърхностно… Питам се каква ли е била обредността, с която древните българи са отбелязвали преклонението си пред магията на водата? Питам се… но понеже това „питане“ може да продължи дълго, реших междувременно да потърся своя начин да почета животворящата сила на ВОДАТА… като си „нарека водата“… две години поред правех това на 5-ти срещу 6-ти януари когато е прието да се чества големият предхристиянски празник ВОДИЦИ или в навечерието на Богоявление (Йордановден), един от най-светлите за мен християнски празници… тази година ще нарека водата си за нова радост на 13-ти януари при първия сърп на нарастваща Луна (смята се, че когато Луната нараства, расте и Силата на водата, нейната Магия) от началото на тази календарна година, като по този начин ще почета и своя корен, и изконната вяра на предците ни – древните българи – в Слънчевия календар и природните цикли, които подреждат нашето Битие тук на Земята… защото аз избрах да сътворявам живота си в единение и равновесие с ПриРодата и нейните стихии.

Повече информация за самия обред и затова „КАК ДА НАРЕЧЕШ ВОДАТА СИ“ можеш да прочетеш тук.

А дали ВОДАТА наистина има силата да пренарежда нашето СБЪДВАНЕ?... няма да разсъждавам по темата, вместо това ще споделя с теб част от поста на Розмари Де Мео, към който има препратка малко по-горе в публикацията ми :

„Това е много стара магия. А магията – старо знание.
За мен работи от години.
А колко работи за теб, зависи от Силата ти, Куражът ти и Вярата ти. Най-вече – от съзнанието какво ТОЧНО искаш, за да бъдеш щастлив!
Искам да се обърна и към религиозните хора, които отново ще споделят този пост, за да избухнат в поредни анти езически коментари в групите си.
ЕЗИЧЕСТВОТО Е ФИЛОСОФИЯ НА ЕТНИЧЕСКА ОСНОВА, КОЯТО ПОЧИТА ПРИРОДАТА И НЕЙНИТЕ ПРОЯВЛЕНИЯ!
Смятам, че всеки мислещ и развиващ се човек рано или късно по пътя си разбира, че е езичник и че Богът не може да бъде „правилен”.
Това старо наричане е проявление на изконната вяра на българите, че природата е Творецът и заедно сътворяваме живота си в единение и равновесие с Нея и стихиите й.
Толкова векове може да оцелее само истината, защото само тя има тази сила.“

Бележка: „Средата на всеки сезон се е падала винаги на 15-то число на II, V, VIII и XI месец, чийто ден е бил винаги сряда. Ден сряда бележи средата на седмицата и като такава среда тя би била най-подходящото и естествено място за празник, отразяващ реалната среда на годишния сезон. Ако празничната дата за средата на годишните сезони се падаше на някакъв друг ден от седмицата, то това би било една учудващо необичайна дисхармония в иначе съвършено уравновесения във всяко отношение стар български календар.“ Из „Народният календар и неговите празници“, Георги Велев

„Слънчевият календар“ и българските обредни традиции (предговор)

Това е тема, която сравнително отскоро ме занимава, но затова пък обедини всички мои интереси и се превърна в център на настоящите ми философски, духовни и събитийни търсения. Тя дойде при мен като отговор на един въпрос, който ме преследва от дете: Защо така наречените български народни празници и обичаи са „привързани“ към църковния календар и неговата обредност? Какво налага или какво е наложило това „приобщаване“? Когато бях на 12 години за пръв път бях лазарка и онова, което тогава ми направи най-силно впечатление беше текстът на лазарските песните, който нямаше нищо общо с възкресението на Лазар от Иисус Христос…
От друга страна много изследователи на българското народно творчество и редица етнолози смятат, че българските обредни традиции в отбелязването на нашите народни празници са отражение на годишния земеделски цикъл, което пък се вклини сякаш в една друга моя голяма тема: живеенето в ритъма на Природата. Аз смятам, че за да бъдеш в ритъма на Природата е нужно да бъдеш в ОБЩЕНИЕ с Природата. Да се учиш от нея. Да преоткриваш красотата и мъдростта й всеки ден. Да действаш и създаваш - в хармония с нейните принципи. Да твориш Живота си в сътрудничество с Природата! Всяко поколение, всяка епоха си има своя голяма тема. Мисля, че мисията на Човечеството днес е "ЗаВръщането напред към Природата". Нека се завърнем към приРОДАта като продължим напред :) Когато преди време една приятелка ми отвори очите за това как думата РОД се съдържа в думата приРОДа и че всъщност само на български природа означава ПриРОДА, в онзи момент, тя отвори за мен една врата към моята най-дълбока същност и сякаш ме предизвика да се впуснах в приключението на Живота си - да се завърна ПриРОДАТА. Благодаря ти, Розмари :) www.narichane.com
Спорадично през годините попадах на различни текстове и изследвания свързани с българските обредни традиции и тяхната обвързаност с годишните сезони, цикличността на земеделския труд, религиозния празничен календара… в крайна сметка пъзелът започна да се подрежда след като прочетох една статия в „Списание 8“ за „слънчевия календар“ на древните българи.

Снимка: Списание 8

С настоящата публикация реших да начена едно пътуване в търсене на корените… Нямам претенции това да бъде изследване или някакъв обзорен труд, по-скоро ще бъде моя опит да приобщя всичко прочетено по темата и да подредя собствения си пъзел: човек – природа – космос.

Според „Слънчевия календар“ на древните българи всяка година се състои от 365 дни, като 364 от тях са разпределени в 12 месеца (осем от тях имат по 30 дни, останалите 4 по 31 дни), които от своя страна обособяват познатите ни 4 сезона, а 365-ят е „нулев“. Той не влиза в състава на годишния календар и сякаш е извън времето – денят посветен на невидимото, на Бог. Всеки сезон е с по 91 дни и според същността си е подвластен на една от стихиите: зимата – на водата, пролетта – на дървото, лятото – на огъня, есента – на метала. Земята като център на всички елементи е разпределена по равно между сезоните. По този начин всяка от 4-те стихии заема по 73 дни в годината, земята – с един по-малко. Всеки сезон има по три месеца. Първият винаги е с 31 дни, останалите два с по 30 дни. Също така датите са се падали винаги един и същи ден от седмицата. Например 1.1. (или първия ден на първия месец), 1.4. (първия ден на четвъртия месец и т.н.), 1.7. и 1.10 винаги са били в неделя, 1.2, 1.5., 1.8. и 1.11. – винаги в сряда и т.н. Годината започвала на 1.1. в неделя и е завършвала на 30.12. събота, но между двата дни е имало един нулев ден. Този ден е съвпадал винаги със зимното слънцестоене. На всеки 4 години се е прибавял по още един „нулев“ (високосен) ден, за да изравни натрупалата се разлика и той е съвпадал с лятното слънцестоене. Според редица изследователи в старото българско летоброене годините да се групирали в два цикъла – малък и голям. Малкият е бил 12-годишен. Големият се е състоял от 5 малки или 5х12 = 60 години.
Един от големите изследователи на връзката между календарната система на древните българи и нашите обредни традиции е Георги Велев. Той е автор на няколко книги, но последния му труд „Народният календар и неговите празници“ е квинтесенцията на изследователските му търсения. Според него, освен на 4 сезона, годината се деляла и на 3 части според триадата на великите сили – от 1 до 4 месец се падали на небето; на 1.5., сряда започвало времето на човека, който се пада по средата на небето и земята; последните 4 месеца – от 1.9. до 30.12. били под „опеката“ на земята.
„В стройната и прецизна структура на „слънчевия календар“ на древните българи, Георги Велев открива отговор на един въпрос, по който не се знае твърде много: какво е представлявала религията на старите българи? – ВЯРА В КАЛЕНДАРА! „Защото календар и религия са на практика едно и също нещо“ – обяснява Велев. Според подредбата на дните, месеците и мястото на празниците в тях може да се пресъздаде моделът на света и Космоса, в който са вярвали древните българи. И макар старата вяра постепенно да е заглъхнала след Покръстването през 866 и политиката на християнизация провеждана от княз Борис I, празниците някак са се наместили в календара – основно по два начина: едните са започнали да се празнуват на същата дата, само, че вече по юлиянския й еквивалент – например Еньовден според „слънчевия календар“ се е падал на 1.7 месец или това е лятното слънцестоене, а според новия – 23 юни; други празници запазили числовата стойност, затова пък се разместили във времето. Например Новата година, чийто празник е Сурва започвала на 1.1. (23.12. по днешния календар или това е денят, който следва зимното слънцестоене, а светлата част от денонощието започва да нараства, или това е началото на нов космически цикъл). Днес празнуваме Суроваки отново на 1.1., но това не съвпада вече с започването на „Новото Слънце“. Източник „Списание 8“
В хода на историята самобитните обичаи на древните българи са успели да се свържат органично с християнския празничен календар на нашата православна църква. Моето желание, обаче, е да открия техните корени в сакралната обредност на нашия народ преди покръстването, когато религията е била „вяра в календара“. Българинът днес следва традициите си в празниците неосъзнато. Настоящият ми „проект“ ще бъде опит да осъзная тази обредността и да я приема като естествено продължение на ритъма в природата. Празничността подхранва битието ни, а когато човек празнува заедно с природата той твори устойчив живот. В българските народни обичаи има закодирани знания, традиции и опитности от бита на нашите прародители, които изпълнявайки сакралната обредност на своя „слънчев календар“ са живеели всъщност в ритъма на ПриРодата.