Среднощен гост

Тази нощ гората бе разсечена от страховит рев.

Когато преди шест години и половина се заселихме тук, за първи път чух лай на сръндак. С времето Кико ме научи да различавам звуците на дивите обитатели. Най-често в дерето под нас ни навестяват порове, сърни и сръндаци, чакали, по-рядко диви прасета и елени с кошути.

Звукът от тази нощ не приличаше на нищо, което съм чувала. Със сигурност не беше рев на елен, в който има достолепие и самоувереност. Беше вик на изплашено животно, може би дори ранено. Около 10 минути стоеше на едно място и изпълваше с болката си цялото пространство околовръст. В началото просто реших да затворя прозореца и да се опитам да заспя отново, но тогава се случи нещо, което ме изненада и уплаши. Беше съвсем близък шум от падане на предмет. В следващия момент си дадох сметка, че има някой на чардака… Сърцето ми започна на блъска в гърдите… Миг по-късно различих четири лапи по ламината и осъзнах, че това е Зара, която явно си е отворила сама вратата към чардака, събаряйки по пътя си една от саксиите… Тя усети, че съм будна и започна да драска по врата, за да я пусна вътре. Това ми се стори странно, но станах и й отворих, а тя се стрелна в къщата като куршум и не можеше място да си намери от собствената си превъзбуда. За пръв път виждах кучето така изплашено. Дадох си сметка, че не съм я чула да лае, а обикновено това прави като усети животно от другата страна на оградата. Опитах се да я успокоя. Сърцето й щеше да се пръсне. Скимтеше и се щураше из стаята като обезумяла… Животното в гората започна да се отдалечава, макар че още дълго чувахме пронизителния му рев…

Зачудих се дали да не оставя Зара да пренощува вътре, но се отказах и й отворих да излезе, което тя направи с известна неохота… Легнах си в леглото до Косара, тя спеше толкова дълбоко… Придърпах одеялото върху нея и се опитах да заспя отново, но сънят не идваше… Сърцето ми продължаваше да бие учестено… в главата ми се щураха уплашени мисли… а Зара продължаваше да драска по вратата… нейната уплаха бе онова, което истински ме обезпокои… какво животно ни навести тази нощ? Ранена кошута?! Или?! Възможно ли е това да е било мечка? Кико в началото на лятото каза, че е видял следа от неголяма лапа на мечка в дерето… Със сигурност беше голямо животно, защото на дребните Зара не им придиря…

И селската идилия се пропуква...

Сутрините вече са по-хладни. Днес се събуждам към 5:30 от небивала гюрултия, идваща откъм дерето… Въздухът е наситен с безпокойство. Сутрешната крамола сред дивите животни леко ме напряга... Миг след това пространството се изпълва с онази дълбока тишина, която предхожда раждането на всеки нов ден… и в която бродят същества от други светове… Изкукурига петел и всичко си дойде на мястото :) Мракът просветна.

***

Днес не съм на работа, но решавам да закарам Косара на детска градина и да се поглезя. Имам час за масаж и свободно време за нищоправене :) А дали!? Изненада! Едно голямо мокро петно ме посреща на плочника пред къщата… Поемам дълбоко въздух… Няма да променя плановете си за деня!

Чудех се какво ли ще ме сполети докато Кико е във Фермата, за което ще се наложи да търся майстор… Ей на – сполетя ме СПУКАНА ТРЪБА… Изключвам хидрофора и потеглям към Габрово.

„Не е важно ние да сме интересни, а да се опитаме по най-добрия начин да случим пробуждането на това свято място – Шумския манастир… и случвайки промяната да бъдем интересни (за зрителите)...“ Това споделя Кико в предаването „Фермата: време за пробуждане" на днешния ден.

***

В най-протяжния час от деня сядам на стълбите пред къщата с чаша кафе, за да реша какво да предприема за отстраняване на теча… Сега виждам, че тревата между плочите е тучна и свежа, за разлика от тази на поляната, която е изгоряла от липсата на дъжд вече повече от месец… явно проблемът е отдавна… бях чула да се включва хидрофора няколко пъти без да има отворена чешма някъде, стори ми се странно, но предпочетох да не търся причината… днес тя ме намери сама  Поемам си дълбоко въздух и отпускам мисълта си в тишината ширнала се из двора в този час… представям си, че съм на морето и отпускам тялото си по гръб във водата…усещам с кожата си жуженето на пчелите и заблудените пориви на вятъра носещ прохлада от дерето… Отивам на масаж! Тръбата ще почака.

За радостта от БИТИЕТО

Косара е с температура и повръща. Аз съм на 180 км от нея и нищо не мога да направя. Тя се разплака по телефона и каза, че иска да отида да я взема… Това ме извади от равновесие. Сега имам нужда Кико да ми каже, че всичко е наред… да ме заземи както само той умее… да ме успокои… но не е до мен... не мога да го чуя по телефона...

...и решавам да усмиря тревожността си като се захвана с неотложните задачи – поливане на градината, обиране на зеления боб и доматите, стъкмяване на някаква вечеря…

...и за сетен път се убеждавам, че в моменти на изпитания най-важно ми е да мога да се сбера върху насъщността… щото чрез обгрижване на БИТИЕТО с любов и отношение, успявам да изцеря с лекота развълнуваната си до кахърност понякога душа… В такива моменти се радвам, че преди години отделих няколко месеца от живота си да се науча да присъствам в НАСТОЯЩЕТО с цялото си същество :)

„Като позволявате на нещата да бъдат такива, каквито са, пред вас се разкрива едно по-дълбоко измерение отвъд играта на противоположности - трайно присъствие, неизменно дълбоко спокойствие, радост отвъд доброто и злото. Това е радостта от Битието, Божият мир... Когато присъствате, когато вниманието ви е изцяло съсредоточено в Настоящето, БИТИЕТО може да се усети, но никога да се разбере с ума. Да си възвърнем съзнанието за БИТИЕТО и да пребиваваме в това състояние на „чувстване и съзнаване“ – това е ПРОСВЕТЛЕНИЕ!“

„Силата на настоящето“, Екхарт Толе

Зареяна в миналото

Последните години разчитам за много неща на Кико. Той е земния елемент в нашата връзка, грижи се за битуването на семейството… докато аз се рея из небитието в търсене на някаква изключителна сила, която да внесе небесен ред в бита ни, облагородявайки го… Дори Косара веднъж ми каза, че съм изглеждала „зареяна“ :) Истината е, че разни „битовизми“ от сорта на това колата да се мине на преглед, винаги са ми се стрували досадни и несъществени… Но ето, че днес ми се налага да мина колата на преглед… защото в противен случай утре вече ще подлежа на глоба и може да се окажа пленник на представата си за „независима от битовизмите жена“ :)

И все пак Кундера твърди, че „не необходимостта, а тъкмо случайността е пълна с вълшебства“ (из „Непосилната лекота на битието“)… Звучи примамливо, ама май не ми се рискува… в този случай :) Преди девет години, обаче, точно на днешната дата позволих на случайността да ме отведе там където съм днес…

…бях част от екип реализиращ младежки лагер с Еко академия. Базата беше разположена на място където нямаше стабилен обхват на телефоните. По това време с Кико се чувахме два, три пъти в годината, видях, че ме е търсил, това ме изненада, но реших да му върна обаждане когато сляза в града на покупки. И го направих, а той ми сподели някакъв свой странен сън – двамата сме заедно, на самотен остров, вървим хванати за ръце… на моменти той дори ме оставя да го водя… после добави, че обикновено не се доверява на жена да го води, но в този случай решил да последва емоцията от съня си и да ми се обади… не знаех какво да отговоря… и той зададе простичкия въпрос, на който имах отговор: Имаш ли с кого да отидеш на море? Казах не. Нямах никакви планове за август… и се уговорихме да отидем заедно на море след 10 дни… В онзи момент когато се уговаряхме за това наше съвместно „бягство“, дори не се замислих за битовата страна на това „заедно на море“. Мисля, че чак след няколко дни осъзнах, че трябва да реша в една стая ли ще бъдем или в две… отделни легла ли трябва да има в стаята или можем да спи на спалня… Избягвах да си задавам въпроса: какво очаквам от това „море“. .. Просто се оставих на течението и реших да се наслаждавам на плаването и вълшебствата по пътя…

„Без дори да съзнава, човек и в мигове на най-черна безнадеждност композира своя живот по законите на красотата“. (из „Непосилната лекота на битието“, Милан Кундера)

Обход на мерата без маски

Вчера направихме една традиционна семейна разходка по пътя към Батошевския манастир. Мисля, че първата такава коледна разходка направихме с Кико през 2013 година.

Тогава все още живеехме в София и бяхме „избягали“ за празниците от лудницата на големия град. Имаше сняг и слънце в онзи ден и двамата с Кико се влюбихме в невероятните гледки, които ни се разкриваха след всеки следващ завой на пътя… Изоставени къщи на по 200 години, високи хребети, полянки с пасящи овце, пушещи коминчета скътани зад дърветата… Това беше НАШИЯ СВЯТ – непретенциозен, някак обикновено подреден, но уютен и дъхав, спокоен и тих…

След като се преместихме да живеем в Гъбене започнахме да навестяваме мястото през различните сезони, понякога споделяхме разходките и с наши гости… показвахме им НАШАТА МЕРА…

За съжаление вчера установихме, че една от старите къщи вече е развалина, а на друга покривът е сериозно повреден от паднало дърво… хубавото е, че по полянките все още могат да се видят овце, а това е знак, че животът не е напуснал това място…

Вчера срещнахме и две жени, които пасяха „трудните“ си овце. Те си хортуваха облегнали се на две стари сливи, на разстояние два метра една от друга. И ние, и те бяхме без маски – дадох си сметка за това чак тази сутрин – в онзи момент този факт не занимаваше нито тях, нито нас. Разменихме няколко изречения, Косара се опита да нахрани овцете, а аз разбрах, че НАШИЯТ СВЯТ си е същия като през 2013 година с една разлика – сега го обитаваме трима :)

Гледайки новините тази сутрин се почувствах като богоизбрана, защото на повечето от моите близки хора и приятели сега им се налага да живеят в един „недружелюбен и различен“ свят, ограничаващ свободата им (не че на мен не ми се налага да отскачам до този свят поне два пъти в седмицата), а аз е достатъчно да се кача само малко по-високо в планината, за да се окажа в света преди пандемията от COVID-19 и там да видя в очите на две жени спокойствие, а не страх. Имаше толкова много обикновена красота в нашата среща, че породи в мен необикновено блаженство, а най-жизнеутвърждаващото беше да разбера от думите на тези жени, че не пандемията е в центъра на битието им, а грижата за техните „трудни“ овце. Споделиха ни, че вече им се налага да ги „обикалят“ по няколко пъти и денем и нощем, за да не изпуснат „появата на новия живот“… „Колко вълнуващо!“ – би заключила Косара!

Късчета памет, спасени от бульона на забраватa

Отдавна се каня да разкажа за пътищата, които предците ми изминават, за да я има срещата между мама и татко. Вече повече от 30 години събирам късчета памет и грижливо ги пазя от разтваряне в бульона на забравата, за да мога един ден да подредя с тях невидимата част на моето дърво – корените… В историите на родовете на моите баби и дядовци има втъкани събития от българската и световната история. Събития, които променят неочаквано битието на предците ми.

Балканската война (1912–1913 г.) е венец на десетилетните усилия на българската държава да отхвърли веригите на Берлинския договор от 1878 г. Значителни територии, населени с българи, остават извън пределите на родината и обединението им с Княжество България (от 1908 г. Царство България) и Македония се превръща в основна задача от дневния ред както на политическите партии, така и на цялото общество. Източник: www.archives.bg

Един от моите пра-дядовци идва в България от Гръцка Македония през Америка. Друг емигрира във Франция, за да се върне в България през Швейцария. Една от пра-бабите ми пък започва живота си в Париж, за да се озове в България отново през Швейцария. Семейството на друга пра-баба бяга от Лозенград (днешна Турция) в пределите на България, за да се спаси от смъртна заплаха. Родът на друг пра-дядо слиза от Балкана, за да основе едно от най-големите села днес в района на Габрово…

Пандемията от COVID-19 и сравняването й по размери с тази от испанския грип през 1918 година, ме накара да извадя на бял свят една от историите, които се разказват в рода ми. Твърди се, че вирусът в началото на 20 век убива 50 милиона души. Една от жертвите на този грип е дядото на моята баба Жаклин. По-важното в случая, обаче, е че тази смърт променя изцяло житието на майката на баба. Мисля, че това е истинската драма, скрита във всяка пандемия – обратите, които предизвиква в живота на хората.

Но ако за поколението, което преживява изпитанието смъртта е трагедия, с която то е принудено да се справи, често пъти дори с цената на емоционални и понякога неразумни избори, за поколенията след това тази промяна в посоката на пътя може да се окаже причина за голямо щастие :) Затова е казано – и това ще мине! Смирение е нужно и вяра! И всичко ще бъде наред…

През 1918 година в Париж от испански грип умира един от моите пра-дядовци – Жак и това преобръща живота на пра-баба ми Мария, която се оказва принудена да се прибере при семейството си в Женева. Там нейната дъщеря – моята пра-баба Луиза след години ще срещне пра-дядо ми Кънчо, който пък през 1923 г. е принуден да избяга от България, защото осъмва с издадена смъртна присъда за близки връзки с участници в септемврийските бунтове. Всъщност той отива първо във Франция, от скука завършва там медицина, а после решава да специализира гинекология в Женева и така пътят му се пресича с този на баба Луиза – по това време вече медицинска сестра, която като дете се спасява от испанския грип в Париж… И сега внимавайте – по време на Втората световна война дядо ми решава "да скрие" семейството си в България, защото му се струва, че Швейцария е твърде близо до Германия… И така моята баба Жаклин, се озовава в България, без да разбира езика на баща си… Семейството се установява първо в София, след това в Ямбол, където баба среща дядо Тодор и на бял свят се появява моята майка Раймонда :) тя случайно след години ще се озове в Габрово на студентска бригада, която е трябвало да продължи месец, а след това майка ми е била приета да замине да учи в Ленинград, но среща баща ми Паско…

Животът на един от неговите дядовци пък е свързан с Титаник.

През нощта на 14 срещу 15 април 1912 година лайнера Титаник се сблъсква с айсберг и потъва за по-малко от три часа, след като се разцепва на две части. Загиват повече от 1500 пасажери.

Никой мой роднина за щастие не е потънал с Титаник, но знаете ли защо – защото пра-дадото на баща ми е закъснял с няколко дни и го е изпуснал :) Бил е на 14-15 години когато решава да емигрира в Америка. Много мъже от родното му село Шестеово (днес Сидирохори, Гърция) намират спасение, именно в Америка, от непрестанния терор на гръцките власти над българското население в региона след 1908 година. Ето защо той решава да ги последва. Дядо ми Петър не се отказва от пътуването след като изпуска Титаник и успява да стъпи на американска земя с друг кораб, не успява да сбъдне, обаче, американската мечта… може би защото е имал дълбоки корени и земята го е повикала… година след като пристига в Съединените щати се разболява тежко и тамошен лекар му казва, че за да оживее трябва да се прибере там където е роден, да диша буков въздух и да яде много грозде – местен сорт. Между живота и смъртта дядо ми решава да предприеме тежкото презокеанско пътуване. После винаги е казвал, че е жив благодарение на две италианки, които са се грижели за него на кораба… Прибира се в Шестеово, успява да привлече вниманието на едно от най-заможните и красиви момичета в околността и се жени за него, въпреки волята на родителите й, а няколко месеца по-късно му се налага да я остави бременна и да премине гръцко-българската граница, за да спаси отново живота си, защото се оказва, че всички българи от мъжки пол в района на Шестеово са заплашени със смърт от гръцките власти през 1917 година… И така дядо ми се озовава в Ловеч, където по всяка вероятност е бил и когато дядо ми Жак е починал в Париж от „испански грип“… после се заселва в Горна Росица и чак тогава – 4 години след като се е родил сина му, успява да прибере при себе си моята пра-баба Екатерина и да види рожбата си… много години по-късно, когато си купихме къща в Гъбене научих, че една от съседките ни – баба Виолета, ми е рода :) оказа се, че нейният баща е втори братовчед на моя пра-дядо Петър, с когото заедно са минали първо българо-гръдската граница, а после и Балкана… неведоми са пътищата Божии…

Следва продължение…

За глаголицата като разказ за зараждането и развитието на Живота на Земята / За Елбетицата като космически символ на Живота

Чували ли сте за Елбетицата?

Тя е най-популярния мотив в българските шевици. По своята същност тя представлява едно от най-древните изображения на „Слънчевия календар“. Двойният кръст показва осемте най-важни слънчеви позиции - слънцестоенията, равноденствията и четирите позиции между тях.

А чували ли сте за “фигурата-модул“, която е „майката“ на глаголическите букви? Проф. д-р Васил Йончев вижда в нея графичния символ едновременно на Вселената и на планетата Земя. „Тя е основата, върху която се разделят и определят формите на всички букви на глаголицата. Тя е мястото и границата за извеждане на всички знаци. На нейната акватория и територия се развиват всички събития, лаконично посочени само чрез първата буква на думите, свързани със зараждането и развитието на живота на Земята“, пише професора.

Преди около година за пръв път попаднах на статия за трите български графични системи – азбуката от Плиска, кирилицата и глаголицата. В началото прочетеното предизвика по-скоро хаос в собствената ми мисловна система. Наложи ми се да ревизирам всичките си познания в тази област и да дам нова посока на търсенията си, но след като направих първите осъзнати крачки по избрания от мен път, знаците не закъсняха. Изведнъж започнах да попадам уж „случайно“ на най-различни писания – научни разработки, любителски проучвания и чисто интуитивни прозрения, описващи връзката между символите от „Розетата от Плиска“, глаголическите

букви, слънчевият двоен български кръст, наречен още Елбетица, който много прилича на съвременната буква Ж в кирилицата (виж как е изписана буквата Ж в името на този блог) и може би не случайно именно с тази буква започват думите: живот, жито, жена… започнах да приемам „знаците“ като парченца от един и същ пъзел… в бижутата си намерих „Розетата от Плиска“, която някога си съм си купила, привлечена от мистичните символи изписани на нея, без да подозирам за дълбоката им съдържателност… после в един кашон със спомени от детството изрових първото си избродирано каренце с традиционна българска везба и за моя изненада се оказа, че още преди 30 години съм се докоснала до символиката на Елбетицата несъзнателно, разбира се… спомних си, че тогава много харесах точно този графичен елемент и пожелах да го „изрисувам“ с цветен конец…

Днес от страниците на дневника ми се изтърколи още едно парченце от пъзела – 24 май кореспондира с първия ден от шестия месец според „Слънчевия календар“ на древните българи и тяхното летоброене (когато годината е високосна „първият ден от шестия месец“ се пада на 23 май)… това може би наистина е случайно съвпадение, защото в крайна сметка празникът на Светите братя Кирил и Методий – създатели на глаголицата, за първи път е отбелязан на 11 май 1851 г. в епархийското училище „Св. св. Кирил и Методий“ в гр. Пловдив по инициатива на Найден Геров, а след въвеждането на Григорианския календар през 1916 г. празникът започва да се чества на 24 май по официалния държавен календар. Но аз обичам да отбелязвам като празник началото на всеки месец, т.е. по специален начин да празнувам неговия първи ден и макар да знам, че според повечето изследователите на „Слънчевия календар“ на древните българи и свързаната с него обредност, нашите предци са отбелязвали като празници съвпаденията между дните и месеците, а именно празнували са 1.1., 2.2., 3.3., 4.4. и т.н. като „официалните празници се падат в соларните, „мъжките“, нечетни месеци, а празниците посветени на жената, дома и семейството, се падат на лунарните, „женските“, нечетните месеци“, из „Календар и слово“ на Йордан Вълчев, аз реших все пак, че именно днес е най-подходящият ден да ви „почерпя“ с настоящата статия :)

И нека задълбаем още малко по темата…
Една от най-древните религии е т.нар. тангризъм, чието начало изследователи отнасят към потъналия мистичен континент Лемурия (Му).
С древната тангрическа религия са свързани старите източни учения като Йога, ученията в Древен Египет, в Тибет и на Балканския полуостров – Дионисиевите и Орфическите мистерии.
Древни византийски автори пък разказват за лечителското изкуство на българските жреци – колобри, служещи на върховния бог Тангра.
Повелите на колобърската традиция в миналото се разпространявали устно след царуването на цар Борис Първи. Тя била предавана под формата на народно творчество. А един от символите на Вселената, възприет от древните българи – колобри е т.нар. ЕЛБЕТИЦА.
Елбетицата символизира хармонията в света и връзката на човешките дейности с годишното движение на Слънцето, което пък определя кръговрата на сезоните и свързания с него земеделски цикъл. В елбетицата е заложен календарен смисъл. Двойният кръст показва Закона за отчитане на времето - познат на древните българи и запазен като свещен символ. Това са и осемте главни празника в обредния календар на предците ни, съвпадащи с 8-те най-важни слънчеви позиции - слънцестоенията, равноденствията и четирите позиции между тях.

„В българската везбена и килимарска традиция елбéтицата съществува в два основни варианта – като равнораменен кръст с „рогати“ или триъгълни завършеци, който се появява по времето на неолита, и като двоен кръст, съставен от наслояване на прав и наклонен кръст, чието начало може да бъде търсено през бронзовата епоха.“ (Из „ЕЛБЕТИЦА, КРЪСТАТО ПИЛЕ И СУР ЕЛЕН“ от Юлия Боева).
В шопските бродерии елбетицата е наричана още ”роджета”, което аз пък чета като „родови Жета“ :) Избродиран върху кърпите за лице и ръце и покривките(месалите), символът е имал магична защитна функция и е бил предназначен да запази хармонията, любовта, благоденствието и умножаването на семейството и рода.
Смята се, че названието идва от елем-бехт, т.е. първи-осем или основните осем посоки на света.
От всичко написано по-горе става ясно, че Елбетицата е предхристиянски символ олицетворяващ Живота и неговата цикличност, но същото графично изображение аз виждам и във „фигурата-модул“, която проф. д-р Васил Йончев разглежда като отправна точка за

изграждането на старобългарските азбуки. Според него, за да не си спечели името на еретик, самият създател на глаголицата Константин – Кирил Философ дава ново измерение на Елбетицата като влага в нея теологично-философско и научно съдържание. „Според „Битие“ сътворението на света станало в шест дни. Константин Философ при създаването на глаголическата азбука спазвал точно хода на деянията, извършени от Твореца, и съобразно текста оформял буквите. Той е използвал за всеки ден по една пълна, цяла фигура модул и така е определял формите на буквите, с които започват названията на символите, понятията и събитията, ставали през съответния ден така, че като ги постави една към друга, да запълнят всички линии на „фигурата модул“, обяснява професорът. Пак според него има само две букви в глаголицата, които излизат извън очертанията на „фигурата-модул“ и те носят названията на астрономическите тела – Земя и Слънце. За себе си все още не съм намерила логичното обяснение защо това е така, но тук ми се иска да отделя място и на още един символ свързан някак логично с култа на нашите деди към Слънцето, „фигурата-модул“ и може би най-ранния графичен вариант на елбетицата – Свастиката.
Изображение: "Списание 8"

Смята се, че думата Свастика произлиза от санскрит където су асти означава буквално „да бъде добро”. А аз имам и едно друго предположение: думата „Су асти КА“ би могла да означава и „да бъде добра КА (енегрия)“, т.е. графичния символ може би е бил своеобразно пожелание за благополучие, благосъстояние и щастие.
„От ранния Неолит през каменно-медната, Бронзовата и Желязната епохи, Античността и Средновековието, през османското владичество и до наши дни, във времена на възход и упадък дедите ни са изобразявали Свастиката навсякъде в бита и ритуалите си в търсене на небесно покровителство и енергия за живот и съзидание. През последните 10 000 години прадедите ни са изобразявали великия слънчев символ върху всички възможни материали – камък, глина, дърво, тъкан и т. н. Правили са го с постоянство, творчество и въображение, създавали са нови и нови типове свастики, предавали са познанието на поколенията, за да достигне то и до наши дни, извезано върху традиционните български носии от всички етнографски области… Различаваме свастики, които се въртят по посока на часовниковата стрелка (надясно) и такива, въртящи се обратно на посоката на часовника. Съществуват различни интерпретации за символиката им, но най-общо първата символизира съзиданието и обновлението, а втората – разрушителните сили, които унищожават старото, за да дадат път на Новото. Или двете заедно изобразяват пълния кръговрат на живота и енергията във Вселената… Само единството между двата символа ни дава пълната картина за противоположностите, от които се ражда Животът. Нищо във Вселената не е статично, динамиката и развитието са вечни, а промяната винаги предстои. Съзиданието следва разрухата и унищожението е обещание за ново творение.“ (Източник: http://www.bgnow.eu/ из „КОСМИЧЕСКАТА СВАСТИКА НА БЪЛГАРИТЕ“)
Други използвани източници за написване на статията:
http://www.spiralata.net/
http://prarodinata.blog.bg/
http://bulgaria-is-alive.com/
http://tengrianstvo.blogspot.bg/

Бележки:
С името Танг РА (Тангра) в Българската устна колобърска традиция се илюстрира Универсалният Животворен Принцип на нашата Вселена,Централното Слънце в нея, което е Алфа звездата от съзвездие „Квачката с пиленцата” или „Плеяди”, както е известно днес в астрономията. То има следните фрактални значения:
ТАН– Небе. Но не нашето небе над планетата, а космосът - вселената.
Г- буквата Г илюстрира понятието Глаголя = говоря, изричам слово.Вибрация на мисълта.
РА– Енергия. Творческата Сила на вселената.
Източник: http://tengrianstvo.blogspot.bg/

ДОМЪТ или чувството „у дома“

„Всеки човек, особено жената, трябва да има дом и да се чувства там у дома си. Без това чувство човек се разболява и не може да притежава никаква вътрешна хармония.“ Така започва една статия на Татяна Дзуцева. Аз не бих използвала словосъчетанието „всеки човек“, защото не обичам абсолютните обобщения, нo за себе си знам, че цял живот съм вървяла към своя ДОМ.
Още когато бях дете любимата ми игра беше „на къщички“ :) непрекъснато изнудвах сестра ми и още няколко „лични“ приятелки да играем на тази игра, а правилата бяха прости: всяка от нас, с помощта на интериора на детската стая – пердета, столове, бюра – и всичкия наличен инвентар от момичешки джунждурии, трябваше да създаде свой дом :) после започвахме да си ходим „на гости“…

Преди точно една година пристъпих вратата на своя къщичка, която днес наричам мой ДОМ, като истинска стопанка… и начена моето общение с моя дом… както съм споменавала и в други свои статии, той се намира на 5 километра от родната къща на баща ми, която е построена от моя пра-дадо… и която беше моя ДОМ допреди една година… Странно, но нито един от апартаментите, в които съм живяла с родителите си не бих нарекла „мой дом“. Твърде много пространства обитавах като дете, често сменяхме жилищата, в които живеехме и единственото място където се чувствах „у дома“ беше къщата на баба и дядо… на село…
Днес живея „на село“. В близост до гората и корените си…
Днес се чувствам „У ДОМА“. Много хора обитават собствено жилище или живеят „под наем“ или споделят жилището на своите родители, но в крайна сметка не се чувстват у дома си. Животът на такива хора преминава в режим на очакване. Моят живот дълги години беше „очакване“… допреди година и половина… когато реших, че ако искам да възстановя връзката си с Битието и ако искам тя да е пълнокръвна, е нужно да открия „своя ДОМ“. Своето ТУК! С което да изградя своето СЕГА.

У дома е мястото където човек винаги може да си отдъхне, да се отпусне, да събере сили, да вземе важни решения, да случи уюта си… живота си…
ДОМЪТ е мястото, където да отгледаш децата си…
„Домът говори много за нас – за желанията и отношенията ни, за това къде е насочена нашата енергия и какво се случва вътре в самите нас… Често пъти ние търсим развитие и личностно израстване извън прага на дома си. А какво оставяме за него – безредие, мръсотия, лоша храна, приготвена между другото, скандали, разправии, ходене несресани и занемарени. Всъщност много хора превръщат дома си в приют… Какво е домът за вас? Или вие живеете само когато сте на работа?... Когато не можем да организираме ежедневния си живот и бит, ние бягаме от дома и тръгваме да пътешестваме, търсим навън почивка и щастие…“Татяна Дзуцева

Години наред работата за мен се беше превърнала в утеха, в пристан, в спасение… После дойде разочарованието… с някои от колегите ми явно имахме съвсем различни разбирания за морал и ценностна система, различни убеждения, които определиха различията в избраните от нас посоки… и в този труден за мен момент дойде прозрението, че е настъпил момента да преразгледам приоритетите си, да ги пренаредя и да случа своя път към ДОМА… Защото осъзнах, че ако „у дома“ не изпитвам щастие, не бих могла да го намеря никъде другаде… Да, аз съм от онези жени, които ако нямат свой дом се разпадат… и имам нужда да ровя в земята, да засявам семена и да се грижа за посевите, за да се чувствам в хармония със себе си и света… да създам домашен уют и да го споделя с приятели за мен е като кауза… като откровение… Казват, че човек изпитва желание да съгради свой дом, когато „порасне“ и че „вечните деца“ нямат домове, но аз не съм съвсем съгласна с това…

Подреждането на ДОМА може да започне много преди срещата с него, дори преди срещата с вашия партньор и в същото време общуването с един дом може да се изчерпи много бързо след купуването на даден имот, защото чувството „у дома“ не се ражда с придобиването на жилище, то е ПЪТУВАНЕ… пътуване до другия, пътуване към вас, пътуване из пространството в търсене на мястото, където да се посеете… и ако през цялото това пътуване съумеете да се радвате на живота и да се наслаждавате на пътя, значи детето във вас не е пораснало, а само е осъзнало, че има един единствен начин да благодариш за узрелите плодове и той е като посадиш семките им в земята… Преди точно една година аз бях и плода, и семката и ръката, която я пося…

p.s. У дома съм.

Живеем във време разделно

Напоследък попадам на много статии и коментари, които определят нашата действителност като „време разделно“. Когато написах, обаче, в Google „време разделно“, с идеята да попадна на още материали по темата, на екрана на компютъра ми се заредиха само линкове към филма „Време разделно“. Това ме върна към моето детство и излизането на едноименния филм. Помня, че трудно измолих тогава от майка ми разрешение да го гледам. Бях на 13 или 14 години, не бях чела романа на Антон Дончев… Помня вътрешното си колебание какво точно означава заглавието на филма. Какво означава времето да е разделено? Времето ли е виновно за нашето разделяне от историята ни и нашата същност? Или те са така болезнена за нас, че ние сме използвали времето, за да се разделим с тях? Днес тези въпроси ми се струват и наивни… и незрели… и глуповати в известна степен… Днес с всяка клетка на тялото си знам какво е да живееш във „време разделно“… и всеки твой избор да резонира в битието на цялото Човечество… и да нямаш право на грешки, защото нямаш време да поправиш грешките… животът вече се движи твърде бързо… нямаш възможност да спреш и да се огледаш, защото отвсякъде сякаш те дебне опасността да бъдеш отнесен от енергията на масите… Във всеки аспект от ежедневието ни сме заставени да избираме между две крайности, сякаш средният път вече не съществува… не е опция…

Казват, че все още имаме шанс да спасим себе си и света, но че този шанс няма да е безкраен… Да се спасим!? Или да спасим света от човешките безумства? От човека? Факт е, че природата би продължила да съществува и без хората. Самият човек не е особен фактор в природните кръговрати...

...но в еволюционно отношение нещата ще загубят смисъл, защото само нашето съзнание е способно да осъзнае красотата на света…

„Не забравяй, че като дух, като душа, като ум и като сърце ти си важен елемент във Вселената – без теб тя не може да се прояви в своята хармония.“ Това са думи на Учителя Петър Дънов.

Още през 20-те години на 20 век той говори и за промените, които ще настъпят в отделния човек и в обществото когато дойде Ерата на Водолея: „Предсказано е, че когато слънцето влезе във Водолей, в душите на всички хора ще се вложи нещо ново – нов подтик, нов стремеж… Бъдете готови за новите условия… Съзнанието ви ще се пробуди и ще се въведе нов ред и порядък в света. Иде новото, иде великото в света!“
Последните няколко поколения имаме изключителния шанс да живеем на границицата на две епохи – на Рибите и Водолея, а ПРЕЦЕСИЯ е явлението, което е причината за смяната на така наречените „епохи“ в човешката история или по-точно в историята на нашата планета Земя.

Какво означава „прецесия“? Ето едно сравнително лесно смилаемо описание :) Когато завъртим пумпал около оста му, преди окончателно да спре, той описва и второ движение паралелно с въртенето си - самата му ос също описва окръжност. Подобно движение извършва и нашата планета, естествено заедно с въртенията й около оста и около Слънцето. Така че земната ос бавно се накланя. Полюсите описват окръжност за около 25 920 години. Посоката е срещу зодиака. Счита се, че епохата на Рибите е започнала около 150 години преди Христа. След като 2 160 години оста на Земята (или северния полюс) е била насочена към съзвездие Риби, сега вече попада в съзвездието Водолей, където ще остане следващите 2 160 години. (http://selenabg.com/index.php/2008-07-29-08-06-43/820.html )

…Епохата (или Ерата) на Водолея…

Това е неотменимо предопределения цикъл, в който влиза нашата планета… в зависимост от нас, нашите решения и нашите действия Ерата на Водолея ще се превърне или в трагичен епилог на „огнената смърт“, или в пролог на нова и светла епоха в човешката еволюция…
„Освободи се от всичко отрицателно и бъди готов да изникнеш, както посятата семка изниква от земята. Какво ще стане с тази семка, ако преди посяването й я завия в златен, сребърен или калаен лист? Ще израсне ли тя? Ако я туря в циментов прах, ще израсне ли? И ако вие сте обвити като семката в много обвивки, ще се докоснете ли до новия, тоест до Божествения живот? Всички обвивки – златни, сребърни, калаени, циментови, трябва да паднат и да остане само семката на живота, да се посее в Божествената почва. Когато Божествената Любов, Божествената Мъдрост и Божествената Истина започнат да действат, семката ще изникне в почвата, в тебе ще се яви ново прозрение и ще кажеш: Сега мога да направя всичко заради Бога.“ Отново думи на Учителя Петър Дънов, според когото житното зърно е емблема на човешката ДУША, която през епохата на Водолея ще се роди за нов живот… но първо трябва да умре… Житното зърно съдържа в себе си целия потенциал да се превърне в житен клас, но за целта трябва да бъде посадено, погребано в земята, трябва символично да умре, за да израсте и да даде реколта.

…сякаш сме на някакъв предел…

Именно. Живеем във време когато хората са разкъсвани вътрешно от собствената си тревожност кой път да изберат. Мъчителен е процесът на покълване и изникване. Човешката душа символично умира в плътта, но стремежът й към Светлината й задава посоката нагоре… и както житното зърно покълва и търси Слънцето, така и човек търси своята същностна реализация в света на Светлината… в същото време посято в Земята житното зърно се нуждае от корени, за да се храни… точно както човек обича да пуска корени в материални свят, за да „осигури бъдещето си“… В крайна сметка стремежът не възможността, а само стремежът дава сила на посаденото житно зърно да се пребори със смъртта и да се превърне в житен клас.

Бих казала, че житния клас е емблема на живота в центъра… той е резултат от един творчески баланс между света на Светлината и света на Тъмнината… Той е средния път.

А ако е време разделно и средата не е избор!?

В една статия на „Списание 8“, Галя Герасимова споделя следното: „В момента няма средна класа, няма среден бизнес, няма средно образовани хора, нищо в средата, няма тяло… Дворци и гета, богати и бедни, толерантни и фанатични, екологични и бетониращи. Има силна поляризация. Точно тази поляризация е моментът, в който се разкъсва тялото на зърното, умирайки – едната част става корен, другата – гледа към Слънцето… За да пренастрои човек цялата си ценностна, мисловна, емоционална, поведенческа представа за живота, ще трябва доста да бъде разтърсен… Стремежът е важен, житното зърно го доказва!“

С настъпването на Ерата на Водолея космическите влияния върху хората и Земята се променят. И всеки от нас, независимо дали иска или не, участва в процеса на установяване на един Нов свят… или Нов ред… всеки от нас е отговорен пред всички, за своите избори, защото колективното ни израстване като осъзнати същества е работа на всеки индивид в колектива…
Ерата на Водолея е свързана с нови открития и е необходимо ново образование, нова медицина, друго възпитание, коренни промени в религиите, нова култура на общуване. Много неща се променят на Земята, защото на нея вече живеят и хора с нова физическа, интелектуална и духовна сила.
Братство, равенство, свобода! Това е девизът на богомилите, на френската революция и на Водолея … всички сме едно… всеки е уникален с това, което прави, с това, което е, всеки е важен за цялото… За съжаление имитацията е издигната в култ днес, а не творческия процес. Има твърде много изкуствени идоли и на децата им се налага да бягат от същността си, за да не бъдат избягвани… Мисля, че е нужно да обединим силите и възможностите си в отстояване на своята автентичност и на правото на всеки да развие своята дарБА, да реализира своя потенциал, онзи вложен от Създателя във всеки човек…

…живеем във време на еволюционен скок в духовното развитие на Човечеството…

Казано е в Писанието: "Ще създам ново небе и нова земя; ново слънце и нова луна." Иде новото в света – нови условия, нов живот. Бъдете готови за новите условия.

Това е факт, това вече се случва... и ако сами не се променим, Водолеят така или иначе ще го направи… защото в Новия свят не материалните блага, парите, притежанията и властта ще имат значение, а това дали носиш Любов, Мъдрост и Истина в сърцето си, дали си в хармония със себе си и всичко заобикалящо те.

„Казват, че умирането на душата за божествения свят, където тя живее в блаженство и раждането й в плът тук на Земята – това е Богопознанието. От гледна точка на преражданията душата символично слиза в материята, поема по инволюционния път, за който всички езотерични учения говорят. Колкото повече душата влиза в материалния свят, толкова съзнанието започва да загубва, да забравя за светлата си същност, от която произлиза. И така, докато стигне до напълно материалистичната и атеистична представа за живота. Преминаването през такива прераждания е много важно за човека, защото се развиват обективният ум, желанието да се познаят и изучат законите на материята и най-важното така се развива науката и стремежът да се изследва както микроскопичният свят на клетката, атома, електрони, протони, кванти, така и макросветът на Космоса, галактиката и т.н. Когато човек е в пълно съзнание за божествения си произход, не е достатъчно мотивиран да опознае физическия свят… Краят на инволюционния път идва с жертвата на Христос, Божия син, който разпънат сякаш казва: „Дотук!“ С живота си ни сочи как обратно да тръгнем към Бога. „Аз съм пътят , и истината, и животът!“ И този път духовната наука нарича еволюционен. Това е обратният път на душата към Бога. Но вземането на този завой може да се направи само ако живееш Христос, което както се вижда от последните 2000 г., са го правили по няколко човека на столетие – светиите, пророците, хората, които са готови да пожертват наистина всичко в името на една идея… Но сега си отива епохата на Рибите и условията са различни. Ще трябва да се променим. Ако сами не го направим Водолеят така или иначе ще го направи… Епохата на Водолея ще е първата символична порта за възходящия еволюционен път на душата. Смяната на вибрацията на знака и на посоката водят до много интензивни и драматични събития, а страданията, от които толкова много се плашим, всъщност са, за да събудят нашето свръхсъзнание.“ Източник „Списание 8“

От свой собствен опит познавам закона за постоянните и неизбежни промени. Това е едно непрекъснато движение на махалото между двата полюса… махалото, което не познава никога покой. Колелото на раждане и смърт се върти непрестанно между този свят и отвъдното.Човешкото същество е оставило зад гърба си безброй въплъщения, без да е постигнало безсмъртието.
Космичните преобразования, които се случват в наше време, също принадлежат към явленията, предизвикани от въздесъщия часовников механизъм на Вселената, който просто сега отново придвижва напред стрелките на еволюцията.

Днес „ПРОМЯНА” означава едно неограничено развитие, едно вечно пребъдване. Кръгът се превръща в спирала.

Всички религии и духовни учения ни дават методи как да развием своите качества и добродетели, защото това е истинската храна за душата ни. Те формулират основополагащи принципи за постигане на живот в хармония с космичните закони - свързване с енергиите в Природата - разбирателство и любов към ближните - правилни мисли, чувства и действия… Много суеверни последователи, обаче, изопачават ученията в користни догми… получава се пагубната формула „нашата вяра е най-добра“… от тук има само крачка до кръстоносните походи, инквизицията, колонизирането, робството, издевателството над себеподобни, защото не вярват по „правилния“ начин… само крачка до моретата от кръв и насилие, в името на Този, който осъжда убийството…

…Нещо някъде става, някакви хора масово се вълнуват, подхранват с вниманието си явлението и го затвърждават…

Това е играта днес. Едни хора избират една реалност и резонират с нея, други избират да живеят друга реалност, но всеки един се бори да докаже, че неговата истина е Истината и предизвика на дуел всеки инакомислещ. Пък те всичките истини са еднакво валидни. Просто са различни, базирани на правото на избор и свободната воля на хората. Но полярностите и залюляванията на махалото са болезнено видими днес. Болезнено променящи нашия свят и нас…

…време разделно е…

„…хората трябва да изберат своята посока. На такъв етап от развитието на света сме, че няма време за поправителни изпити. Взетите решения са окончателни. Трябва да сме много внимателни по-кой път вървим, какви избори правим, дали принадлежим към светлата или към тъмната страна, защото среден път няма.“ Из интервю на Диана Дафова в Списание 8

…а пътят на житното зърно?… къде остава неговият пример… неговият избор…

„В момента наблюдавам едно масово отричане. Отричане на всичко. Отричане на всеки. Противопоставяне, извъртане на 180 градуса от това, в което хората са вярвали, харесвали, следвали като идея. “Добрите” стават “лоши”, харесваното доскоро днес бива поругавано, “истината” рязко бива отделена от “заблудата”… лутане от крайната светлина към крайният мрак, съмнения и отричане пъплят навред…
Отначало ме изненада това, но всъщност – нима не е съвсем логичен етап от процеса? Залюляхме махалото в едната крайност за да се измъкнем от дълговековния ступор, а сега съвсем логично – махалото отива в другата крайност. Което може да боли малко или много, но пък е много целебен етап – защото в крайна сметка, след мощното разлюляване, вече опознали крайностите, можем да си намерим средата. Центъра.
“Онова особено място, малко преди материята да срещне “т.нар.анти-материя”, там където се простира черната дупка, пустотата – малко преди да се стигне до утробата, до плодотворното раждане на нещо ново”. Същински космически вакуум.
И точно там, в този вакуум, където повечето виждат противопоставяне и битка на реалностите, аз виждам сливане и приемане. От там някъде тръгва средният път. Трудно е да обясниш на онези, търсещи в люлеенето на махалото, как нито една от реалностите не е единствено вярна за сметка на другата. Ами и двете са верни, еднакво валидни, и въпреки привидното противопоставяне, всъщност са двата полюса на едно и също нещо.
И там, след като избереш, след космическия вакуум, се придвижваш към следващото еволюционно стъпало – там където се ражда новото от равностойна среща в пустота, в свободното пространство, което не е нито добро, нито лошо, Живо Е. Там където вече си готов да виждаш различните възможности, реалности, избори и да ги приемеш като съществуващи алтернативи, без да ги осъждаш и етикираш. Ето там е средният път. Виждате ли го?“ Мартина Иванова, Из „Видим ли е средния път?“

…и още една гледна точка… за крайностите… за възможния среден път…

„Днешният човек не може да направи почти нищо срещу видиотяването на света. Целта на световния ред е да зароби всеки човек, да го чипизира и обезобрази, да изтръгне от корен душата му, затова няма смисъл да живеем с илюзии – уви, злото ще се развихря все повече. Но ако сме будни и съзнателни за събитията, ние можем да противостоим.
Днес битките са индивидуални. Всеки ден избираме на чия страна да положим себе си – на страната на злото или на страната на доброто. Трябва да се учим да преминаваме през срещите си със злото с още повече добро. Трябва да полагаме усилия, за да трансформираме живота. Трябва да осветяваме тъмнината със светлина. Каквото и да има да преживяваме още на този свят като човечество, едно е сигурно – Светлината ще е крайният победител.
Защото тя е факт. А тъмнината е просто неосветена светлина. И не твърдя, че в тъмното не е страшно. Но вярвам, че светлината е във всеки един от нас.
Системата пренаписа Десетте Божи заповеди и според нейния кодекс те вече не са валидни. Да, като че ли системата е виновна, защото ни поведе по пътя на страха, а не на вярата и любовта. Но защо ние се съгласихме със системата?! Защо приехме да се превърнем в невротизирано, озверяло общество?
В крайна сметка за конфликт винаги са нужни двама. И тъй като системата няма да отстъпи от отдавна написания си сценарий, който цели абсолютното ни обезличаване и деградация, значи остава ние да се справим със ситуацията. Не в бъдеще време, а в спешно сегашно.
И ключът към спасението ни е, че системата само изглежда всемогъща. Но тя не отчита най-важното – човешкия фактор. Този човешки фактор е в наши ръце. Той се състои от простотата на съществуването и от радостта от самия живот – ей така, без причина. Състои се още от приятелството, от грижата за близките, от обичта… просто така, без причина. И от свободата, и от щастието… без причина.
Човешкият фактор – тогава, когато не искаме нищо да спечелим, а просто вдишваме и издишваме красотата и вдъхновението на самия живот. Ето така системата загубва мощта си – като не ни пука за нея. Можем истински да се усмихваме и без система.“ Яна Добрева, цялото интервю

„Слънчевият календар“ и петте СТИХИИ (вода)

Зима е. И всичко в природата се е затворило в себе си. Соковете на дърветата се движат само във вътрешността и бавно. Много животни прекарват зимата в дълбок летаргичен сън. Само човек е бодър и зимно време. Може би защото Бог го е надарил с разум да разбира природните закони… Но горко на неподготвения да посрещне зимата! Горко на онзи, който не владее изкуството да се прибере в себе си и да се смири… да притихне пред царствената белота на снега… която обединява всички цветове в себе си и заличава всички различия по земната повърхнина, всичко се изглажда, изравнява, уеднаквява...

Тази година началото на зимата беше отбелязано с подобаващо количество сняг. Заваля като „по поръчка“ – в синхрон с началото на сезона под знака на водата. Според „Слънчевия календар“ на древните българи всеки сезон се свързва с една от следните 4 стихии:

Зима – вода
Пролет – дърво
Лято – огън
Есен – метал,
а петата стихия Земя обема последните 18 дни на всеки сезон.
Повече по темата може да прочетеш тук.

В тази своя публикация ми се иска да поразсъждавам върху ВОДАТА, нейната връзка със същността на зимата и начинът, по който нашите предци са отдавали почит на животворящата сила на водата. Последните дни попрочетох различни неща по темата и сега ми се иска да подредя своя пъзел. Според своята интуиция и своите възможности.

Водата за мен е чистота, свобода и памет. Водата носи в себе си силата да изцелява, да обновява, да събужда живота напролет, но и да съхранява живота през зимата... когато уж всичко е сковано от студ, тя всъщност поражда вътрешните сили и импулси в природата… Според древните българи именно зимата е сезона, който се управлява от стихията ВОДА. Това е времето когато водата напоява почвата, подпомага набъбването на семената, поддържа влагата в корените на дърветата, грижи се за процеса на възраждане на жизнеността в природата, за да познае своята свобода напролет, когато слънчевите лъчи стоплят земята и тя започне да диша… Виждали ли сте как сутрин напролет се вдига омара от земята? Като дъх… като дихание… Водата вече е свободна да начене своя нов път… нагоре към небето, за да се завърне отново в земята през есента и зимата…

Снимка: www.seebulgaria.net
Според „Слънчевия календар“ на древните българи всеки сезон имал продължителност 91 дни. Всеки нов сезон започвал в неделя (която била и сезонният празник) и завършвал в събота. Така тримесечието се деляло точно на 13 седмици, а годината на 52. Или общо календарът съдържал 364 дни и един Нулев ден (за който вече писах тук). А ето какво пише по въпроса Георги Велев в своята книга „Народният календар и неговите празници“: „Всеки сезон е имал празници, отбелязващи неговото начало, среда и край… празникът на началото на всеки сезон едновременно бил и празник за края на предишния сезон… Сезоните започвали винаги от 1-во число на месеците I, IV,VII и X с празници за тяхното начало…„

…а някъде по средата на всеки сезон имало празник почитащ съответстващата на сезона стихия… т.е. през зимата нашите предци са отдавали нужното внимание и са се прекланяли пред силата на ВОДАТА. Дали, обаче, са правели това в точно определен ден от своя „Слънчев календар“, както смята, например Георги Велев (виж бележката в края на тази публикация) ? Има различни мнения по въпроса. Аз лично съм склонна да приема вероятността този ден да се е определял не спрямо слънчевия цикъл, а според този на Луната, нали именно тя в много по-голяма степен „управлява“ движението на ВОДАТА на Земята (кратка справка за приливите и отливите), т.е. смятам, че този празник може да е бил „пвалащ“, а неговото отбелязване да е било, например, при първото нарастване на Луната след Сурва…

Според доц. Александър Илиев, доктор на изкуствознанието, след покръстването на българите княз Борис успява да съхрани и "миропомаже" цели 36 празника, които са били свързани с бита и календара на древните българи. „Те станали християнски и такива се считат у нас и до днес. Византия е била принудена да приеме това условие. Така народният календар на българите продължил да живее паралелно с неточното християнско летоброене.“ А денят отреден на ВОДАТА някак естествено се е приобщил към празника в православния църковен календар отбелязващ кръщението на Иисус Христос във ВОДИТЕ на река Йордан от Йоан Кръстител. Легендата гласи още, че в момента на кръщението небето “се отваря” и Светият дух слиза върху Христос във вид на гълъб, а от небето се разнася глас: “Този е Моят възлюбен Син, в Когото е Моето благоволение”. Оттук и названието на християнския празник е Богоявление…

По случай Богоявление в Калофер традиционно се извива ледено мъжко хоро… „Мъжкото хоро в Калофер, вече известно и по света, е единствено по рода си. То се играе в подбалканския град от повече от 100 години. В реката влизат само мъже, които цяла нощ преди това са подготвяли духовете и телата си с традиционната балканска сила, червено вино и домашна ракия. Така направиха и през тази нощ срещу 6 януари на 2016.“ Източник: http://www.24chasa.bg

В българските православни храмове на Богоявление се служи тържествена литургия, наречена Велик водосвет, а след ритуалното кръщаване на водата свещеникът хвърля кръста в реката или в морето. Мъжете се спускат да го вземат. Вярва се, че ако кръстът замръзне във водата, годината ще е плодородна, а народът - здрав.

В много краища на страната ни на 5-ти срещу 6-ти януари се изпълняват и различни обреди свързани с древния култ към водата и нейните особени качества, а обичаите се назовават - ВОДИЦИ, ВОДОКРЪЩИ, ВОДОКРЪСТ… смята се, че самата вода в този период от годината – в началото на годишния път на Слънцето по небесната сфера (еклиптиката) - има магична сила и ако бъде наречена може да донесе в живота на „добросторника“ промяна, нова радост или нова посока… в много от тези обреди няма нищо християнско, но въпреки това те се практикуват от християни… може би защото ние българите имаме много дълбоки корени и онази „ВЯРА в календара“ на предците ни все още е жива в нас :)

Аз обичам българските народни традиции и обичаи… но смятам, че практикуването и следването им не бива да бъде неосъзнато и повърхностно… Питам се каква ли е била обредността, с която древните българи са отбелязвали преклонението си пред магията на водата? Питам се… но понеже това „питане“ може да продължи дълго, реших междувременно да потърся своя начин да почета животворящата сила на ВОДАТА… като си „нарека водата“… две години поред правех това на 5-ти срещу 6-ти януари когато е прието да се чества големият предхристиянски празник ВОДИЦИ или в навечерието на Богоявление (Йордановден), един от най-светлите за мен християнски празници… тази година ще нарека водата си за нова радост на 13-ти януари при първия сърп на нарастваща Луна (смята се, че когато Луната нараства, расте и Силата на водата, нейната Магия) от началото на тази календарна година, като по този начин ще почета и своя корен, и изконната вяра на предците ни – древните българи – в Слънчевия календар и природните цикли, които подреждат нашето Битие тук на Земята… защото аз избрах да сътворявам живота си в единение и равновесие с ПриРодата и нейните стихии.

Повече информация за самия обред и затова „КАК ДА НАРЕЧЕШ ВОДАТА СИ“ можеш да прочетеш тук.

А дали ВОДАТА наистина има силата да пренарежда нашето СБЪДВАНЕ?... няма да разсъждавам по темата, вместо това ще споделя с теб част от поста на Розмари Де Мео, към който има препратка малко по-горе в публикацията ми :

„Това е много стара магия. А магията – старо знание.
За мен работи от години.
А колко работи за теб, зависи от Силата ти, Куражът ти и Вярата ти. Най-вече – от съзнанието какво ТОЧНО искаш, за да бъдеш щастлив!
Искам да се обърна и към религиозните хора, които отново ще споделят този пост, за да избухнат в поредни анти езически коментари в групите си.
ЕЗИЧЕСТВОТО Е ФИЛОСОФИЯ НА ЕТНИЧЕСКА ОСНОВА, КОЯТО ПОЧИТА ПРИРОДАТА И НЕЙНИТЕ ПРОЯВЛЕНИЯ!
Смятам, че всеки мислещ и развиващ се човек рано или късно по пътя си разбира, че е езичник и че Богът не може да бъде „правилен”.
Това старо наричане е проявление на изконната вяра на българите, че природата е Творецът и заедно сътворяваме живота си в единение и равновесие с Нея и стихиите й.
Толкова векове може да оцелее само истината, защото само тя има тази сила.“

Бележка: „Средата на всеки сезон се е падала винаги на 15-то число на II, V, VIII и XI месец, чийто ден е бил винаги сряда. Ден сряда бележи средата на седмицата и като такава среда тя би била най-подходящото и естествено място за празник, отразяващ реалната среда на годишния сезон. Ако празничната дата за средата на годишните сезони се падаше на някакъв друг ден от седмицата, то това би било една учудващо необичайна дисхармония в иначе съвършено уравновесения във всяко отношение стар български календар.“ Из „Народният календар и неговите празници“, Георги Велев

„Слънчевият календар“ и празнуването на КРАЯТ на старото и НАЧАЛОТО на Новото СЛЪНЦЕ

Шест са най-значимите моменти (положения) в годишно движение на Слънцето. Става дума за двете равноденствия – пролетно и есенно; зимното слънцестоене и лятното слънцестоене, началото и краят на годишния цикъл на движението на Слънцето (или първия и последния ден от годината).
По време на зимното слънцестоене (на латински „Sol stat“) за около 3 дни Слънцето наистина сякаш спира своя ход, изгрява все в една точка, а цялата Природата е затаила дъх в очакване на трансформацията или в очакване на раждането на Новото Слънце. Тези три дни кореспондират с три от описаните по-горе „най-значими моменти“. Според днешния календар – григорианския - това са дните от 21 до 23 декември, според „Слънчевия календар“ на предците ни става дума за последния ден от старата година (30.12.), който е завършек на годишния път на Слънцето по небесната сфера (еклиптиката);, Нулевия ден, който не присъства в календара като ден, но е празник на невидимото (абсолюта, великият предел, великата празнота) и първия ден от новата година (1.1.), денят, в който се ражда Новото Слънце. Виж повече по темата тук
Инажден, Коледа и Суроваки. Или може би трябва да подредим празниците в друг ред: Колада, Еднажден и Сурва. (грешките са верни :) )
Има две основни виждания (хипотези) по този въпрос. Едното е, че най-големият и най-важен празник в годината за древните българи бил Коледа и той се отбелязвал в Нулевия ден от техния „Слънчевият календар“ (или на днешния ден 22 декември). Това е денят посветен на невидимото, от което се ражда вечната, неизчерпаема жизнена енергия, която е основата на Всемира.
„След Покръстването този празник продължава съществуването си, но вече под булото на Рождество Христово, като по този начин съвсем естествено заема мястото, което в новите условия единствено му подхожда. Рождество Христово по същество е празник на основата на християнството, тъй като с него се отдава почит към появата на Бог, преди Той да е започнал своята изява на земята. Това в известна степен съвпада с идеята на Предела в движението на вечната енергия, който също е в основата на същинската изява на Ин и ЯН през годината…

Този ден (Нулевият) се разполагал между последния годишен ден и празник (или 30 ден от 12 месец), събота и празничния ден на Новата година (или 1 ден от 1 месец), неделя. Така този ден нямал нито календарна дата, нито седмичен ден, което символично го поставя извън времето и пространството, превръщайки го в точен календарен аналог на необяснимата и непостижима за човешкия ум празнота на ДАО.“ Из „Народният календар и неговите празници“, Георги Велев

Снимка:http://svetlanaarts.blogspot.bg

Други изследователи, обаче, смятат, че празникът на Нулевия ден бил EднажДен или така те наричали денят, който бил самостоятелна календарна единица .
В този ден тъмнината е най-много, нощта най-дълга. Именно това е най-логичния момент за Нулевия ден – мигът, преди всичко да поеме отново по колелото на възраждащите се живот и светлина. Мигът, преди раждането на Новото слънце.

Ако, обаче, днешния Игнажден е бил най-големия празник за древните българи, а в народната памет е останал спомена за Коледа – какво се е празнувало на този ден? Може би края на годишния цикъл на Слънцето? Може би това е бил ден за благоДаруване? Думата Коледа от колене ( принасяне на жертва) ли идва или от колак (кравай, геврек, завършен кръг)? И защо тогава все още следваме поверието, че от Игнажден започват Коледните празници?

Според Георги Велев днешния Игнажден всъщност е бил Инажден. Това е празника на максималната ИН активност. ИНажден, ИНяжден като антипод на ЯНьовден, ЯНевден (Еньовден), когато се празнува максималната ЯН активност. Естествения цикъл, или движението на ИН и ЯН Георги Велев открива еднакво добре въплътен в древнокитайската „Книга на промените“, в българския народен календар с многобройните му празници, обичаи и обреди, и в „Слънчевия календар“ на древните българи. Той избира за свързващо звено и мерило на своите изследвания принципите на И дзин – познанието за Дао, КИ, ИН и ЯН. Но това е една друга голяма тема, която няма как да споделя с вас в една статия. Тук ще дам само още едно неговото виждане за това от къде идва наименованието на празника СУРОВАКИ. Сурова КИ, т.е. начална КИ, защото в първия ден на първия месец от годината ЯН енергията започва тепърва да расте.

На мен някак, обаче, по ми е близко едно друго тълкуване на името на този празник, а именно това на Розмари Де Мео: „От векове българите празнуват СУРВА! “СУР” на санскрит означава СЛЪНЦЕ! Много хора, практикуващи азиатски духовни и бойни практики знаят това… Много хора знаят и за азиатските следи на българите. Упражнението е много просто, нали? Никакви нови религии и учения не са могли да “преборят” Народът на Слънцето! Няма кътче в България, където да не се СУРвака на 1-ви януари. С дряновата пръчка, която е символ на Дървото на живота и в името на Слънцето на ...този ден се НАЛАГА И НАРИЧА!“

Елбетица е древен български символ. Елбетицата е Българското СЛЪНЦЕ.
Снимка: www.bgnow.eu


Объркахте ли се във всички тези уж ясни взаимовръзки? Аз да. Но тази обърканост мотивира и самите ми търсения. Георги Велев не дава отговор на въпроса къде и как биха могли нашите предци да са имали пресечна точка с учението за ДАО и КИ, но пък пише: „…празничните ритуали (обреди) могат да бъдат едни и същи или близки при различни народи поради факта, че хората от северното полукълбо виждат едно и също небе и преживяват едни и същи промени на годишните времена.“
Онова, което мен най-много ме вълнува в тази тема е хармонизирането на човека с небето и земята, а народните празници от нашия календар по някакъв начин отразяват именно специалните моменти в годишния цикъл на движението на Слънцето. Така излиза, че „Слънчевият календар“ на древните българи е подреждал живота на човек според космичния ред и всеки има възможност да уеднакви нивото на своята вътрешна енергия (сила) с онова на Всемира и да влезе в унисон с движещите сили в света (Ин и Ян). Великият космически ритъм се случва около нас управлявайки Природата, но той е и вътре в нас изграждайки нашето същностно битие.

Бележки: Равноденствие е астрономическо понятие, с което се обозначава моментът от годината, когато пътят на Слънцето по небесната сфера (еклиптиката) пресича небесния екватор. Тогава денят и нощта са приблизително равни по продължителност. Всяка календарна година има 2 равноденствия – пролетно и есенно, съответно на 20 или 21 март и 22 или 23 септември.
Много от културите по света и почти всички езически религии почитат равноденствието като момент с особено значение. Тогава се устройват едни от основните календарни фестивали и се извършват важни обреди, свързани най-вече със земеделието и плодородието.
Слънцестоенето оказва пряко влияние върху дневното слънчево греене, а оттам върху климата. Така на различните слънцестоения съответстват различни моменти от годината, което ги прави важни за календара.