Гункане

Преди да си легнем Косара ми казва, че й е мъчно за баща й… аз съм толкова уморена от емоциите на деня, че тази нейна унилост, точно в този момент, ми идва малко неуместно и не съумявам да проява грам състрадание към тъгата й… имам нужда някой да гушне мен, за да стопи малко от натегнатостта ми… но Косара решава да е безпощадна:

– Мамо, не разбираш ли, че имам нужда да кажа „обичам те, тате” и да го гушна… това е!

Тонът й – леко сприхав, но кокетен – успява да смаже изопнатите ми до краен предел нерви… усещам как гневът в мен сякаш се запряга, а в гърлото ми се надигат благи думи и клокочещ смях... След малко вече сме се помирили и щастливо се гункаме (прегръщаме) за лека нощ.

Да опитомиш тъгата

26 август

Косара се събуди плачейки за баща си. За първи път. Каза, че много й липсва и че се страхува една люлка във Фермата да не го удари… Попитах я какво има предвид, а тя ми разказа как в съня си видяла люлка да удря Кико… (към 26 август Фермата все още не се излъчва по телевизията, а Косара не е виждала и чувала баща си повече от месец)

През деня продължи да ме разпитва как баща й е стигнал до Фермата… пеша ли?... защото колата му е в двора… аз ли съм го закарала? защо съм го завела там?... и защо ако е в нашата държава не може да го чуем?... той тръгна ли си е от нас?... Мисля, че започва да ме подозира в някаква голяма „измама” и ме проверява с въпроси-капани… ако отговорът ми не й се стори достоверен веднага контрира с нов въпрос… Стигна до там да ме попита:

– Колко точно далеко е тати, колкото дядо Паско ли – в сърчицата ни?

Този въпрос вече сериозно ме разтревожи.

Вечерта преди да заспим, с малко повече доверие към мен и историята, която й поднасям ми споделя тихо:

– Мамо, аз знам как да помогна на тати в сбъдването на неговата мечта…

Поглеждам я въпросително, а тя се прекръства… Оставам безмълвна, а на следващия ден тя започна да пише писма до баща си. Всеки ден по едно писмо.

27 август

Денят започна все по-бавно да се измъква от ложето на нощта… и на мен сутрин ми е все по-трудно да напускам прегръдката на съня… Гледам Косара как спокойно спи до мен и ми става още по-сгушено… Лятното слънце, морският бриз и планинският въздух са оставили върху лицето й диря на волност и някаква особена щурост… Дори със затворени очи тя излъчва сила, дързост и свобода. Напоследък непокорството й ме гневи и радва в едно… С Кико много пъти сме си говорили, че ни се иска да я възпитаваме така, че да не гасим огъня й и да не я опитомяваме… харесваме свободния й дух и нейния сочен, сладък смях…

29 август

Цяла нощ валя. Събудих се от звука на стъпки някъде в къщата… Сърцето ми прескочи. В следващия миг се сетих, че това е Зара, която трайно се пренесе да спи на чардака. Снощи Косара пак плака за баща си. Каза, че се чувства тъжна, че той й липсва. Каза, че й е мъчно за времето когато цялото семейство сме били заедно:

– Тогава бях щастлива, защото се гушкахме и имах радост в сърцето…

Моето сърце се сви от тези думи, но в действителност знам, че Косара умее да приютява тъгата в себе си по един дълбок, топъл и обичлив начин... така, че да я опитоми… и реших нищо да не казвам, просто я гушнах…

Днес пак плака няколко пъти за Кико умолявайки ме да отидем да го видим… Все още измислям начини да я разсея, но усещам, че започвам да се изчерпвам и че нейната тъга ме превзема отвътре. Преди малко излиза от къщата гушнала една снимка на нас тримата. Като дойде до мен я сложи между моето и нейното лице сякаш за да се скрие зад нея, а когато я отмества виждам две големи сълзи да се стичат по бузите й… плаче без звук… опитвам се да я ободря, но тогава тя започва да реве неудържимо… сякаш дълго затлачвана река се отприщва и руква от очите й в опит да изкара болката навън и да пречисти всичко по пътя си… отказвам да търся правилните думи да я успокоя, започвам трескаво да търся в ума си с какво да я дръпна към настоящия миг огрян от топло слънце… сещам се за едно захарно петле в чантата ми, поръчано от нея миналия ден и просто й го давам… надявам се тя сама да намери своята утеха и да подари на сърцето си чаяние (надежда)…

30 август

Вечерно време започнах да чета на Косара по една глава от романа „Глина” на Виктория Бешлийска. Приятно съм изненадана от вниманието, с което тя слуша и от апетита й към думите. Задава правилните въпроси, а като свърша ми позволява да се приютя в дълбокото на очите й, за да посрещнем заедно съня… Тези моменти изтриват всички кахъри влезли в сърцето ми през деня.

Днес ме попита какво означава „молитва”. Обясних й, а тя каза, че иска да напише една молитва към Господ за баща си. После ме помоли да изпиша думата „молитва”, за да я повтори буква по буква под нейната молитва вместо „амин”. Когато поисках да науча молитвата й ми я прочете:

– Искам да ми се сбъдне скоро да видя тати на живо, дай Боже да ми се позволи.

Изненадах се да чуя последните думи. Попитах я кой е чувала да казва така, а тя ми отговори, че това е от нея. И после добави:

– Имам още една молитва. На лято искам да ми се роди малко бебе.

2 септември

На път за детската градина:

– Мамо, много рязко натисна спирачката! Изплаших се!

– Извинявай, нещо се разсеях.

– Добре, че Господ те дръпна и не паднахме от пътя.

– ?!?

– Той Господ ти помага и като изпреварваш другите коли, нали? Ти натискаш газта, но Господ те бута напред... Не успявам да се включа адекватно в разговора. Наистина съм разсеяна.

На връщане към вкъщи:

– Облаците се отвориха…

– За да позволят на Слънчо да надникне през тях още веднъж в днешния ден и да ни пожелае „спокойна вечер” – добавям плахо аз, но Косара явно има свое продължение.

– Не разбираш… облаците се махнаха от пътя на тати…

Казва ми това почти без емоция, но усещам, че думите идват от дълбокото на душата й, а по пътя си към нашия свят са обрали всичките й страхове… Усмихвам се, а през „отворените” облаци Слънцето намира пролука да влезе в мен и да приобщи душата ми към магията на този миг.

Да присъстваш означава да осъзнаваш, че си на правилното място в точния момент

Понякога ми се случва да стигна някъде за където не съм тръгвала… просто пристигам и знам, че съм там където трябва да бъда. В центъра на своето битие.

На този етап от играта ми се струва, че Кико изпитва колебания дали се намира на правилното място… онова, към което се отправи преди цели 5 месеца… а аз не мога да направя нищо, освен да се помоля за него…

Господи, смири буйния му нрав. Успокой душата му, за да може правилно да претегля хората и да бъде справедлив към техните действия. Помогни му да се пребори със слабостите си и да се ползва по най-добрия начин от силата си. Дай му просветление що да стори когато се чувства изгубен и къде да дири своето чаяние…

Снимките са направени пред храм „Успение Богородично” в Копривщица преди 7 години. Стигнахме там без да сме тръгвали към това място, просто пристигнахме… и беше вълшебно…

За семейният сговор

Август. Следобедът на годината.

Чета „Всички наши тела“ на Георги Господинов.

Неговите свръхкратки истории влизат в мен като игли, за да съшият света на реалността към моя свят на самота и трепетно очакване…

Тялото ми и изпълнената със звуци тишина на гората сутрин имат недовършен разговор, който подхващат с много плам всеки ден, но изгревът го прекъсва… аз невинаги разбирам какво си казват, но ми е достатъчно да ги слушам, за да усетя пулса на събуждащия се живот…

Косара днес е по-добре. И аз съм по-добре. С Кико имаме празник – 9 години заедно!

Семейният сговор е чудна плетеница от любов, грижа, разпри, споделени блянове, вяра, пътуване, доверие, търпение, крамоли, тишина, уют, щение… Семейният сговор е като платно, което пришива хората по магичен начин към Бог и благодатта Му…

Вече ми липса...

Кико вече ми липса. Не, това не е поза… просто преди малко докато стоях под рамката на вратата между света на моя сън и този на кипящата от звуци гора, си спомних колко е приятно когато през лятото той се събуди преди мен и отвори вратата към чардака, за да покани Прохладата у дома… Най-свежото време от деня, точно преди дискът на Слънцето да се появи на хоризонта…

Тази година урожаят на корнишоните съвпадна със семейната ни почивка на море през юли и пропуснах възможността да заредя „артелната“ с кисели краставички.

Но ето, че през следващите дни се очертава да съм сама и защото няма да има кой да „унищожава“ малките зелени крокодилчета, решавам да ги събирам, за да затворя в края на седмицата няколко буркана кисели краставички. Кико и Косара ги обожават. Двамата успешно се справят сами със съдържанието на един средно голям буркан… и ми замирисва на зима и огън в камината…

За вечеря си спретвам булгур със зеленчуци :) Кико щеше да хареса таз моя манджичка. Допреди няколко години той подхождаше с леко недоверие към моите импровизации в кухнята, но истината е, че щипката магия, която слагам в гозбите си го промени и от заклет месар той вече много често е във възторг (за ужас на баща си и някои приятели) от моите вегетариански „бъркочи“. А какво ли е менюто на фермерите днес?

Дървото – символ на вечния живот

Няма нищо, което така да свързва култури и континенти както дървото като символ на вечния живот. Един и същи символ се повтаря отново и отново в удивително разнородни традиции. Като медиатор между световете дървото участва във всички ритуали на преход, прекрачване, пътуване между тях. Зеленото дърво е знак за живот, сухото – за болест и смърт. Плодните дървчета винаги носят благословия за изобилие, здраве, многолюдна челяд. Затова в българската празнична традиция под техните клони всеки обред има магично действие – бръсненето на младоженеца, сплитането и отбулването на невестата; сватовниците носят сливови или от друго плодно дърво пръчки. Своеобразен символ на световното дърво, на вселенската връзка между световете е т.нар кумово дърво. Приготвя се от сурово чаталесто дърво – ябълка или слива и се свързва с украсата на сватбените хлябове. Магията на дърветата, според предците ни, действа и когато те са само материал за обредните вещи – сватбено знаме, сурвачка, дръвце на царя на коледарите и др.

Днес, според Православната църква, е Велики петък или Разпети петък – денят, в който Иисус претърпял безброй поругания, мъки, неимоверни страдания; денят, в който разпънали на дървен кръст невинния Агнец - "изтезаван за нашите беззакония и мъчен за нашите грехове", принесен в жертва за греховете на цялото човечество. Раздрало се небето и земята, слънцето скрило лика си, тъмнина надвиснала над Голгота…

От друга страна 29 април, от използваното днес летоброене, кореспондира с шестия ден от 5 месец на „Слънчевият календар“ на древните българи и се явява средата на дните отредени на ДЪРВОТО – стихията, която управлява процесите в природата през пролетта (през високосна година, каквато е настоящата, този ден се пада на 28 април). За предците ни всеки сезон има по 91 дни, а според същността си е подвластен на една от стихиите: зимата – на водата, пролетта – на дървото, лятото – на огъня, есента – на метала. А Земята, като център на всички елементи е разпределена по равно между сезоните и обема последните 18 дни на всеки от тях. (Снимка: Списание 8)

Преди няколко месеца публикувах статия посветена на „Слънчевия календар“ и петте СТИХИИ, като акцентът в нея беше ВОДАТА, защото тогава беше зима и природата се управляваше от стихията ВОДА. Пролетта отдавна избухна в гората, избуя по полето и трайно се настани в цветните лехи, но аз някак все не намирах подходящата провокация, за да отдам почит на стихията – ДЪРВО. Тази сутрин сихроничността сама ме побутна и ме накара да видя Дървото в един различен контекст- като символ на вечния живот и Възкресението, което в Християнската традиция се чества през пролетта, когато дърветата се възраждат след своеобразната смърт, която са преживяли през зимата.

Много култури са съхранили вярвания за Дървото на живота, за което се смята, че се намира в центъра на света и представлява ос, около която се изгражда всичко земно.

Например мировото дърво Игдрасил у северните народи или свещеното Яхче у маите на Юкатан.

Дървото на живота е и най-важният символ на мистичното учение Кабала. Буда намира просветление под Дървото на мъдростта. Коранът възхвалява важната роля на Дървото на благодатта, символ на божествени дарове и духовно просветление. Индуистката „Таитирия Брахмана” също изобразява Бог Брахма като „дърво, от което са създадени небето и земята”. Даоистите почитат прасковата като Дърво на безсмъртието, чиито преплетени клони напомнят за равновесието между ин и ян. В ритуални церемонии аборигените засаждат дърво наопаки, като корените му са обърнати към небето – символ на правилото, че от там произхожда всичко живо…

Дървото е абсолютния мост между духа горе и материята долу. Корените му се простират дълбоко в Земята, а клоните се разгръщат неспирно към Слънцето. Ако корените не са здрави, листата ще повехнат. Ако отрежете короната на дървото, корените ще изгният и ще умрат. А стволът на всяко дърво е като магистрала, докато има движение по нея има и живот. Не е случайна метафората, че животът е едно пътуване – движение навътре към себе си, движение навън към другите, завръщане към корените и стремеж към единение с всемирния дух.
Учените твърдят, че преди около 350 милиона години растенията са започнали постепенно да еволюират - адаптирали се към промените, като започнали да израстват все по-нависоко и с по-дълги стъбла, за да уловят допълнителна слънчева светлина. Появява се и дървесината, която им помогнат да станат по-устойчиви и стабилни при увеличения си ръст. Първите дървета в света били високи близо 9 метра, приличали на днешните палми и се размножавали чрез спори. Появили се около 140 млн. години преди динозаврите. Според американски учени, тези папратоподобни дървета са погълнали голяма част от въглерода в атмосферата и са създали условия за развитието на живот на Земята… и може би вече не ви се струва странно, че древните българи са припознали в ДЪРВОТО една от петте стихии, управляващи живота.

Дървото олицетворява цикличния характер на Космическата еволюция – живот, смърт и възпроизвеждане в образността на раззеленяването и окапването на листата всяка година. То е и символ на многообразието в единството със своите многобройни клони, които излизат от един корен и отново се връщат в едното – семето от плода на клоните, от което ще се роди ново дърво. В него се проявява цялото, защото корените му са в земята, а клоните му се протягат към небето и така в едно се свързват двата свята – също като в човека.

Съществува и друга аналогия: „всеки човек е едно странно дърво, с клони - ръце протегнати към бъдещето и корени - спомени далече назад“
… а обществото ни днес е като опустошена гора…
и все пак…
Отделността е илюзия!
Дълбоко в своята същност всичко е Едно!

Самотното дърво винаги ще се опитва да създаде гора, а гората ще умира с всяко повалено дърво. Някои от вас може и да не се съгласят с това, но сигурна съм, че всички вие сте отделили поне няколко часа от живота си да разсъждавате върху теорията за „големия взрив”. Това означава, че идеята за единоначалието на света, такъв какъвто го познаваме, е посята в умовете на всички ни. Право на всеки е да я отгледа според своите разбирания, нужди и търсения.
Нашето общество днес търси единство в многообразието. Опитваме се всячески да го постигнем като учим на толерантност децата си. Ако, обаче, всичко е Едно и смисълът на всяко съществуване е в следване пътя на спиралата - кога обърнахме посоката? и вместо от единността да вървим уверено към срещата с многообразието, започнахме да търсим в многообразието – единство – нещо, което винаги е било там? Защо обърнахме посоката? Загубихме ли се в многообразието? Или просто продължаваме да следваме посоката, защото смисълът е в кръговрата?
Според последните научни изследвания целият човешки геном има едва 20-30 хиляди гена. Имайки предвид, че броят на гените не е показателен за сложността на организма, защото водната бълха, например, има повече гени от човека и взимайки под внимание това, че в генетично отношение различията между нас и мишките не са особено големи, а с шимпанзетата – направо нищожни, ние, хората, помежду си сме направо еднакви! Разликата помежду ни се вмества в десета от процента. Невероятно, нали  тук попадат всички човешки варианти, колкото и различни да изглеждат. Това се отнася и за такива очевидни особености като расите. „Генът на расите е просто лек „акцент” в общия човешки език”, казва доц. Георги Милошев – ръководител на Лабораторията по молекулярна генетика към БАН.
И какво се оказва, че според генетиката различията между хората са нищожно малки. От къде идва тогава това разделящо ни многообразие? Което едновременно прави живота ни пъстър и жесток… Защото векове наред, а и днес, другостта е в основата на всички войни, тя поражда нетърпимостта… Нетърпимостта към какво? Към различният ген, който е направил човека до мен различен, за да ми даде възможност да осъзная себе си като индивидуалност? Има ли нещо по-безсмислено от това да лиша от уважение друг човек само защото не е като мен? Нали ако беше като мен, абсолютно същия като мен, мен нямаше да ме има и всичко щеше да е Едно… Ама то не е ли Едно?

А ако сега допуснем, че многообразието е в короната на дървото и е резултат от желанието на всяка душа да намери своя единствен и неповторим път към Светлината сред многото други дървета в гората, то за да постигнем единство в многообразието е нужно да се завърнем към корените си… навътре във времето и пространството докато стигнем до безкрайно малката и безкрайно плътна точка, която е избухнала създавайки познатия ни свят… защото ми се струва налудничаво да забием един ствол в короната на многообразието от култури, раси, религии… и да чакаме този ствол да пусне корени…

„Слънчевият календар“ и петте СТИХИИ (вода)

Зима е. И всичко в природата се е затворило в себе си. Соковете на дърветата се движат само във вътрешността и бавно. Много животни прекарват зимата в дълбок летаргичен сън. Само човек е бодър и зимно време. Може би защото Бог го е надарил с разум да разбира природните закони… Но горко на неподготвения да посрещне зимата! Горко на онзи, който не владее изкуството да се прибере в себе си и да се смири… да притихне пред царствената белота на снега… която обединява всички цветове в себе си и заличава всички различия по земната повърхнина, всичко се изглажда, изравнява, уеднаквява...

Тази година началото на зимата беше отбелязано с подобаващо количество сняг. Заваля като „по поръчка“ – в синхрон с началото на сезона под знака на водата. Според „Слънчевия календар“ на древните българи всеки сезон се свързва с една от следните 4 стихии:

Зима – вода
Пролет – дърво
Лято – огън
Есен – метал,
а петата стихия Земя обема последните 18 дни на всеки сезон.
Повече по темата може да прочетеш тук.

В тази своя публикация ми се иска да поразсъждавам върху ВОДАТА, нейната връзка със същността на зимата и начинът, по който нашите предци са отдавали почит на животворящата сила на водата. Последните дни попрочетох различни неща по темата и сега ми се иска да подредя своя пъзел. Според своята интуиция и своите възможности.

Водата за мен е чистота, свобода и памет. Водата носи в себе си силата да изцелява, да обновява, да събужда живота напролет, но и да съхранява живота през зимата... когато уж всичко е сковано от студ, тя всъщност поражда вътрешните сили и импулси в природата… Според древните българи именно зимата е сезона, който се управлява от стихията ВОДА. Това е времето когато водата напоява почвата, подпомага набъбването на семената, поддържа влагата в корените на дърветата, грижи се за процеса на възраждане на жизнеността в природата, за да познае своята свобода напролет, когато слънчевите лъчи стоплят земята и тя започне да диша… Виждали ли сте как сутрин напролет се вдига омара от земята? Като дъх… като дихание… Водата вече е свободна да начене своя нов път… нагоре към небето, за да се завърне отново в земята през есента и зимата…

Снимка: www.seebulgaria.net
Според „Слънчевия календар“ на древните българи всеки сезон имал продължителност 91 дни. Всеки нов сезон започвал в неделя (която била и сезонният празник) и завършвал в събота. Така тримесечието се деляло точно на 13 седмици, а годината на 52. Или общо календарът съдържал 364 дни и един Нулев ден (за който вече писах тук). А ето какво пише по въпроса Георги Велев в своята книга „Народният календар и неговите празници“: „Всеки сезон е имал празници, отбелязващи неговото начало, среда и край… празникът на началото на всеки сезон едновременно бил и празник за края на предишния сезон… Сезоните започвали винаги от 1-во число на месеците I, IV,VII и X с празници за тяхното начало…„

…а някъде по средата на всеки сезон имало празник почитащ съответстващата на сезона стихия… т.е. през зимата нашите предци са отдавали нужното внимание и са се прекланяли пред силата на ВОДАТА. Дали, обаче, са правели това в точно определен ден от своя „Слънчев календар“, както смята, например Георги Велев (виж бележката в края на тази публикация) ? Има различни мнения по въпроса. Аз лично съм склонна да приема вероятността този ден да се е определял не спрямо слънчевия цикъл, а според този на Луната, нали именно тя в много по-голяма степен „управлява“ движението на ВОДАТА на Земята (кратка справка за приливите и отливите), т.е. смятам, че този празник може да е бил „пвалащ“, а неговото отбелязване да е било, например, при първото нарастване на Луната след Сурва…

Според доц. Александър Илиев, доктор на изкуствознанието, след покръстването на българите княз Борис успява да съхрани и "миропомаже" цели 36 празника, които са били свързани с бита и календара на древните българи. „Те станали християнски и такива се считат у нас и до днес. Византия е била принудена да приеме това условие. Така народният календар на българите продължил да живее паралелно с неточното християнско летоброене.“ А денят отреден на ВОДАТА някак естествено се е приобщил към празника в православния църковен календар отбелязващ кръщението на Иисус Христос във ВОДИТЕ на река Йордан от Йоан Кръстител. Легендата гласи още, че в момента на кръщението небето “се отваря” и Светият дух слиза върху Христос във вид на гълъб, а от небето се разнася глас: “Този е Моят възлюбен Син, в Когото е Моето благоволение”. Оттук и названието на християнския празник е Богоявление…

По случай Богоявление в Калофер традиционно се извива ледено мъжко хоро… „Мъжкото хоро в Калофер, вече известно и по света, е единствено по рода си. То се играе в подбалканския град от повече от 100 години. В реката влизат само мъже, които цяла нощ преди това са подготвяли духовете и телата си с традиционната балканска сила, червено вино и домашна ракия. Така направиха и през тази нощ срещу 6 януари на 2016.“ Източник: http://www.24chasa.bg

В българските православни храмове на Богоявление се служи тържествена литургия, наречена Велик водосвет, а след ритуалното кръщаване на водата свещеникът хвърля кръста в реката или в морето. Мъжете се спускат да го вземат. Вярва се, че ако кръстът замръзне във водата, годината ще е плодородна, а народът - здрав.

В много краища на страната ни на 5-ти срещу 6-ти януари се изпълняват и различни обреди свързани с древния култ към водата и нейните особени качества, а обичаите се назовават - ВОДИЦИ, ВОДОКРЪЩИ, ВОДОКРЪСТ… смята се, че самата вода в този период от годината – в началото на годишния път на Слънцето по небесната сфера (еклиптиката) - има магична сила и ако бъде наречена може да донесе в живота на „добросторника“ промяна, нова радост или нова посока… в много от тези обреди няма нищо християнско, но въпреки това те се практикуват от християни… може би защото ние българите имаме много дълбоки корени и онази „ВЯРА в календара“ на предците ни все още е жива в нас :)

Аз обичам българските народни традиции и обичаи… но смятам, че практикуването и следването им не бива да бъде неосъзнато и повърхностно… Питам се каква ли е била обредността, с която древните българи са отбелязвали преклонението си пред магията на водата? Питам се… но понеже това „питане“ може да продължи дълго, реших междувременно да потърся своя начин да почета животворящата сила на ВОДАТА… като си „нарека водата“… две години поред правех това на 5-ти срещу 6-ти януари когато е прието да се чества големият предхристиянски празник ВОДИЦИ или в навечерието на Богоявление (Йордановден), един от най-светлите за мен християнски празници… тази година ще нарека водата си за нова радост на 13-ти януари при първия сърп на нарастваща Луна (смята се, че когато Луната нараства, расте и Силата на водата, нейната Магия) от началото на тази календарна година, като по този начин ще почета и своя корен, и изконната вяра на предците ни – древните българи – в Слънчевия календар и природните цикли, които подреждат нашето Битие тук на Земята… защото аз избрах да сътворявам живота си в единение и равновесие с ПриРодата и нейните стихии.

Повече информация за самия обред и затова „КАК ДА НАРЕЧЕШ ВОДАТА СИ“ можеш да прочетеш тук.

А дали ВОДАТА наистина има силата да пренарежда нашето СБЪДВАНЕ?... няма да разсъждавам по темата, вместо това ще споделя с теб част от поста на Розмари Де Мео, към който има препратка малко по-горе в публикацията ми :

„Това е много стара магия. А магията – старо знание.
За мен работи от години.
А колко работи за теб, зависи от Силата ти, Куражът ти и Вярата ти. Най-вече – от съзнанието какво ТОЧНО искаш, за да бъдеш щастлив!
Искам да се обърна и към религиозните хора, които отново ще споделят този пост, за да избухнат в поредни анти езически коментари в групите си.
ЕЗИЧЕСТВОТО Е ФИЛОСОФИЯ НА ЕТНИЧЕСКА ОСНОВА, КОЯТО ПОЧИТА ПРИРОДАТА И НЕЙНИТЕ ПРОЯВЛЕНИЯ!
Смятам, че всеки мислещ и развиващ се човек рано или късно по пътя си разбира, че е езичник и че Богът не може да бъде „правилен”.
Това старо наричане е проявление на изконната вяра на българите, че природата е Творецът и заедно сътворяваме живота си в единение и равновесие с Нея и стихиите й.
Толкова векове може да оцелее само истината, защото само тя има тази сила.“

Бележка: „Средата на всеки сезон се е падала винаги на 15-то число на II, V, VIII и XI месец, чийто ден е бил винаги сряда. Ден сряда бележи средата на седмицата и като такава среда тя би била най-подходящото и естествено място за празник, отразяващ реалната среда на годишния сезон. Ако празничната дата за средата на годишните сезони се падаше на някакъв друг ден от седмицата, то това би било една учудващо необичайна дисхармония в иначе съвършено уравновесения във всяко отношение стар български календар.“ Из „Народният календар и неговите празници“, Георги Велев

Сурва, сурва година!

СУРВА е празникът, с който предците ни са отбелязвали първия ден от Новата година (според своя "Слънчев календар") или началото на живота на Новото Слънце. СУРВА е празник на възраждащото се Слънце. Символ на този ден и до днес за българите е дряновата сурвачка (сурукница, сурвакница, сурвакия), която по традиция има различна украса в различните краища на страната, но общо взето, формата и е строго стилизирана.

В Централна и Източна България, сурвачката се украсява с плодове, зърна и хлебни изделия, докато в Западна България често се окачват и монети. Задължително е обаче сурвачката да е дрянова пръчка, а нейните клонки да се привържат така, че тя да добие формата на единично или двойно кирилско “Ф”, а най-отгоре да остане снопче от връхни клончета. Сутрин рано, или още в първите часове на празника, младите сурвакари (суркуватници, суркувачи) посещават стопаните и чрез отмерени удари със сурвачката по техния гръб изричат благопожелания за здраве, благоденствие, благополучие и богата реколта. Вярва се, че сурвачката носи магическа сила и прави пожеланията по-реални. Дряновата пръчка, оформена като сурвачка обаче има магическо действие само в един ден от годината, през другите дни тя е обикновена вършина!
Защо суровачката е от дряново дърво? Ами, дрянът е първото дърво, което по това време от годината вече е напъпило. Животът в него вече напира да се изяви... и да расте... така както започва да расте светлата част от деня... сурвачката в този ден от годината има силата да хармонизира хората с първичната енергия на началото на новия годишен цикъл на Слънцето... а всяко начало е обречено да бъде НАРЕЧЕНО :) в случая от Розмари Де Мео ;)

Ново ти Слънце изгрея,
Сурва, Сурва година!
Силен сокол се зарея,
здрава ти, силна година!

Червена ябълка в градина,
ален божур във душата!
Златен клас е на нива,
тежка жълтица в торбата!

Сладък грозд на лозница,
добруване да има и благост!
Пълна къща с дечица,
пълни очи ти от радост!

Зло под камък заспива!
Господ над ложе присяда!
Душа ти близнак си намира!
Славей над глава ти запява!

Сурва за Слънцето, Сурва
по българска ти гърбина!
Да пребъдеш до година,
с род и рожби, до амина!

Бележка: Според някои изследователи формата на българската сурвачка е стилизиран образ на т.н. "дърво на живота" или още "божествено дърво". А предназначението й е безкръвно (растително) жертвоприношение, което за кратко време носи в себе си магична сила. Представата за "божественото дърво" е широко разпространена сред древните народи на Месопотамия, Персия, Стара Гърция, Римската империя, при траките и прабългарите. Тези народи са схващали света като съставен от три пласта - горен (небе, където живеят боговете), среден (където живеят хората) и долен (подземен, обитаван от различни хтонични животни и от душите на мъртвите хора). Тази митологична представа се допълва от образа на т.н. "световно дърво", което свързва трите пласта на света, като мощните му корени са впити в подземния свят, а клоните му достигат до божественото небе.

За началата (съдържателност без съизмеримост)

Кога започва една история? Как разбираш, че си в началото й? Какво се казва в началото? Или защо понякога случайно изпуснати думи „на шега“ или „ей така“ се оказват началото на една история, често драматична? Друг път думи, напоени с болка, бележат началото на най-красивите истории, уловени от професионалните ловци на истории?... Думите ли маркират началото или денят, в който са казани думите е отправната точка? Нужно ли е началата да бъдат полагани във времето? Да бъдат обвързвани с някакви цифри? Дата?

…според мен в числата има заключена магия, която може да бъде освободена само от правилно подредените думи… а може би началото на всяка история се установява най-точно когато сложим последната точка на същата тази история… или никога…


На днешната дата преди години предприех едно пътуване, което започна като бягство, превърна се в любов, беше среща, приключение, откровение, спасение и утеха… за да стане един ден път… Може ли началото на едно пътуване да бъде и начало на една история? Предполагам, че да… но само ако пътуването не е подчинено на конкретна цел, а само по себе си е целта.
…помня мълчанието му, помня, че ми се искаше да кажа нещо, но не знаех какво точно, присъствах… помня светлината от прозорците и фона от думите на другите… нашата тишина… помня един неочакван импулс, който ме одързости… тихо го помолих да ме изчака след заминаването на другите и си тръгнах… отидох и си подстригах косата… после се върнах и го попитах още ли иска да пътувам с него… той грейна… това беше началото… на нашата история… на историята на една любов… на историята на едно пътуване…отвъд времето и пространството…

„Всички знаят пътя, много малко го извървяват.“ Бодхидхарма

Казват, че не можеш да обичаш някого, с когото не си имал връзка в миналото. Казват още, че любовта между хората не се проявява само в един живот… Тогава къде е началото? Кога е началото? Как разбираш, че си в началото?


„Сигурно човек е устроен така, че да не помни началото. Не притежаваме спомен от своето раждане… началото е неясно и безформено. Сбор от няколко случайности, които дават ход на низ от необходимости. И все пак вратата към началото никога не е плътно затворена. Винаги има една пролука, достатъчно малка, за да не можем да минем оттам, и достатъчно голяма, за да прецежда мека розова светлина и винаги да ни съблазнява.“
Из „ Естествен роман“, Георги Господинов

…за мен пътуването продължава…

Рецепта за щастие

Необходими продукти:
ЛЮБОВ
НАСЛАДА
СПОДЕЛЕНОСТ
връзка РАДОСТ
връзка СПОНТАНОСТ
чаша БЛАГОПОЛУЧИЕ
лъжица ПРОСТОТА
и щипка МАГИЯ
Начин на приготвяне:
Слагате от всички продукти изброени по-горе количества според собствения си вкус. Забърквате хомогенна смес, не много лепкава, по-скоро лека и пухкава. При необходимост разредете с чист оптимизъм и няколко капки вдъхновение. Така приготвеният коктейл е готов за директна консумация.

През последните няколко месеца имах на разположение много време и куп разнообразни ситуации, за да разсъждавам по темата за щастието, опитвайки се да открия тайната на щастливия живот… Мислите ми не ме отведоха далеч… но успях да уловя няколко емоции, които издигайки ме над земята, успяха да ме пренесат малко по-близо до… извора.
После реших да сменя „превозното средство“ и да опитам с… йога, медитации, сатвична храна, положителни утвърждения, засаждане на цветя… яхвах всичко, което смятах, че ще ме отведе по-близо до моето лично щастие… до моя ИЗВОР… (сякаш щастието е някакво място за превземане… окупиране… изследване…) и този опит не беше успешен.
Преди няколко дни попаднах на един стар брой на Списание 8. Привлече ме темата на броя – Рецепта за щастие. Ами, да. Как не се бях сетила досега. Щастието може да бъде забъркано по рецепта. Щастието може да бъде сготвено и хапнато с приятели… или не съвсем…
Какво всъщност е щастието?
Какво е да си щастлив?
Истината е, че няма как да се обоснове обективно едно от най-субективните неща на този свят. Щастието е различно за всеки и е нещо, което човек сам определя за себе си. Няма формула, няма рецепта. И все пак… Ако си отговоря на въпроса: какво за мен е щастието? Може би ще успея да навлажня устни от… Извора.
И така, ЩАСТИЕТО за мен е:
Хармония. Споделеност. Любов. Удовлетвореност.
Наслада.
Път. Усмивки. Слънце.
Достатъчност.
Благополучие.
Присъствие тук и сега.
Щастието е живот в пълнота.
Битие изпълнено с радост и простота.
Щастието е умението да живееш без нищо, но всичко, което ти е необходимо да ти бъде придадено.
Щастието е състояние на духа. (като свободата?!)
То не зависи от успеха, но е синоним на успешен живот. Защото щастието не може да бъде цел. Щастието е избор. И път. И поемане на въздух по пътя.
Хм, този въпрос се оказа лесен :)
А щастлива ли съм?
…
(много хаотични мисли)

Сега е момента да спра с подреждането на думите и да си забъркам един коктейл „щастие“. За подхранване на сетивата. Или за проясняване на съзнанието. Или за да рестартирам всичко.

Отпивам бавно глътка „щастие“
(наслаждавам се на вкуса)
Oставям я да се разлее по небцето ми
(чувам тишината в мен, а звуците на гората й акомпанират)


Усещам нежно пиперливия вкус на спонтанността да сгрява гърлото ми
(мислите ми притихват и дишам дълбоко)
Предавам се на въздействието на коктейла, течението ме повлича
(издишам)
Тялото ми е леко и безбрежно
(затварям очи и благодаря)
Добре. Сега мога да отговоря на въпроса. Щастлива ли съм?
Да.
Намирам се там където искам да бъда – близо до приРодата, в прегръдката на моя дом.

Обичана съм и обичам.
Пътят ми е споделен.
Светът ми се усмихва.
Имам воля за живот.
Забавлявам се като колекционирам случайности.
Експериментирам с вдъхновението си.
Всеки ден опознавам границите на тялото си. И понякога ги променям.
Радвам се на слънцето. Мачкам земята с голи ръце.
Приемам предизвикателствата на живота като подаръци.
Случвам желанията си без да преследвам амбициите си.
Отстоявам свободата си без да налагам позицията си.
„Щастието е като здравето – ако не го забелязваш, значи го имаш.“ Казва Тургенев
И друго е вярно – щастието е въпрос на личен поглед към света. И все пак възможно ли е да бъдеш щастлив ако си крайно беден, ако в страната ти се води война, ако някой твой близък страда? Мога ли аз да бъда щастлива при подобни обстоятелства?
Нямам отговор.
Мисля си, обаче, че хората обичат разнообразната храна и едва ли биха се задоволили с приемането единствено на коктейл „щастие“.
Мисля си още, че повече щастливи хора ще направят света по-щастливо място. Мисля и че всеки е отговорен за личното си щастие, но задължение на всяко правителство трябва да бъде изграждането на щастливо общество.
През април 2012 ООН организира конференция на тема „Благополучието и щастието: определяне на нова икономическа парадигма.“ По време на събитието е била инициирана идеята да се интегрира крайно субективната величина „лично щастие“ като национален приоритет в държавната политика на страните по света.
Звучи страхотно, но някак далечно… Министерство на щастието! Как ти звучи? На мен – нереалистично и отвлечено…
Но за населението на Бутан (около 800 000 души) създаването на подобно министерство би било съвсем в реда на нещата. В началото на 90-те години в икономиката на високопланинското кралство в Хималаите е въведено понятието: брутно национално щастие.
„Идеята се ражда през 1972 г.като необходим според разбиранията на тогавашния крал индекс за измерване на развитието на държавата. Под внимание се вземат от една страна - икономическият растеж и от друга – духовните ценности и удовлетворението на хората от живота. Според Негово величество, само ако двете вървят ръка за ръка, обществото може да бележи напредък. Брутното национално щастие се измерва с тест от 250 въпроса, за чието попълване са необходими 4-5 часа. Разделени са в 4 основни показателя: устойчиво развитие, съхранение на културните ценности, опазване на околната среда и добро управление на държавата.“
Източник „Списание 8“, бр. 6/2012
„Удовлетвореността не зависи от материални обекти. Тя е нещо, което произлиза от простотата. Ако не знаеш как да се отпуснеш и да се задоволиш с това, което имаш, ако не знаеш как да оцениш естествената красота на своето обкръжение, ако не знаеш как да проявиш простотата, дори всички пари на света да са твои пак си нещастен“ Лама Тубтен Йеше

Без съмнение всички велики Учители на човечеството имат своите мисли за щастието и неговия ИЗВОР. Моите учители днес в разгадаване тайните на щастливия живот са Зара и Гаро (Бретон Шпаньол и Западносибирска Лайка). Те винаги са щастливи. Може би защото са себе си. Наслаждават се на всеки миг от деня. Наблюдават спокойно света и не се страхуват за утре, не тъгуват за вчера. Свободни са да палуват по двора и във всеки един момент да изразяват емоциите си. Животът е тук и сега и е прекрасен!

От бъз до бъзак… или лятото на моето посвещаване в бъзовата магия :)

Помня как пролетно време баба ми правеше сироп от бъз – много любимо мое питие. Разреждахме го с вода през лятото и утолявахме жаждата си, а деликатния му сладък вкус сякаш охлаждаше пламналите ни от жегата гърла… Този сироп се прави от цветовете на Черният бъз (Sambucus nigra L ) - Разклонен храст или дърво, който достига до 3 м височина, със силно развита коренова система. Когато тази година към края на май открих, че в задния двор на новопридобитата ни къща има голямо дърво Черен бъз изпаднах във възторг и започнах всеки ден да навестявам моето уханно „съкровище“, въоръжена с плетен панер и малка ножица и да се пазаря за всеки разтворил се цвят, с капчици роса по него… пазарлъкът ми беше с листните въшки, които явно преди мен бяха надушили ароматната „плячка“ и си бяха направили стан в цветовете на Черния бъз, който по това време на годината радваше очите ми с прекрасните си бели „кошнички“ :) От баба знаех, че не бива да мокря цветовете преди да ги сложа да се изсушат, за да не ги лиша от най-ценното им – нежния жълт прашец, та голямо пазарене падна… но успях все пак да изсуша около 60-70 цвята за ароматен чай през зимата и с още толкова да направя от сиропа на баба :) Тези от вас, които ни бяха на гости в началото на лятото успяха да му се насладят :)

снимка: ezdrave.com
Ето моята рецепта:
30 едри цвята бъз
1 кг. тръстикова захар
2,5 л. вода
2 лимон
Всичко се накисва в стъклен съд за 48 часа. След това се прецежда и сиропът е готов за директна консумация. Имам много варианти на тази рецепта. Изпробвайте, за да усетите кой е най-подходящ за вас ;)

Със сиропа от бъз сложих началото на моето общение с градината и нейните дарове ;) Сега е времето за приготвяне на най-мощния еликсир за силна имунната система от плодовете на Sambucus ebulus или полския бъзак. Той е тревисто растение и е буквално навсякъде по поляни и шубраци Като бях малка и ни пращаха да берем цветове на бъз в началото на лятото всеки път ни инструктираха, че „бъзакът отсреща на пътя е отровен“ и да не го бъркаме с бъза, който е дърво… А на есен плодчетата му били още по-отровни и в никакъв случай да не ги ядем… Преди няколко години майка ми ни организира да берем именно плодчетата на полския бъзак, за да приготвим от тях лекарство, с което да подсилим имунитета си през зимата. Била прочела някъде тази рецепта и искаше да я изпълни. Майка ми винаги си е падала по народната медицина и билковите отвари, а аз съм й безкрайно благодарна, че когато бяхме деца успяваше да се пребори с лели и баби, за да ни лекува именно с „бабини илачи“ :) Аз в началото подходих с известно съмнение към така прехваления „лечебен еликсир от бъз“, но истината е, че вече три години той е единственото нещо, с което боря настинки, грипове и разни ставни болежки :) а семейното производство се разрасна. Майка ми твърди дори, че е намалила нивата на лошия си холестерол благодарение на сладкия черен сироп от „отровните“ плодчета :)

Снимка: личен архив
Ето я и Оригиналната рецепта от Петър Димков: В буркан от 5 кг. се редят ред зърна (2 см. дебел), ред ситна захар. Най-горният пласт е захар – 9 см. Вместо капак се слага парче платно и бурканът се оставя на светло и слънчево място, та захарта да се стопи. Прецежда се през тънка кърпа като се изтисква. Налива се в бутилки и се завързва с платно а не с тапа и се държи на хладно място за да не вкисне.
Аз използвам тръстикова захар ;)
Начин на приемане: всяка сутрин на гладно се взима 1 супена лъжица от сиропа от есента до пролетта, а може и целогодишно. За малки деца се приема 1 чаена лъжичка, като се започва с 1/2 за първите дни.
А сега ще ви доверя нещо лично: в задни си двор имам малка плантация с полски бъзак, който след около седмица ще е готов за бране :) къщичката ни е направо до гората, така че суровината за домашния ми еликсира тази година ще е гарантирано чиста :) Предвид сериозното количество, което консумира семейството ми от таз вълшебна напитка, обаче, се налага да обикалям и околните планински поля и плата. На едно от тях открих невероятно едри „гроздове“ с добре узрели ароматни плодове… Къде е това място ли? На платото на Витата стена. Как да стигнете до там? Елате ни на гости :)

Здравей!

Как си? Малко изморен? Много напрегната? Или щастливо споделен :) но изгубил дъха си в надпреварата с делника? Тъжна?! Защо?... Да, разбирам... трудно е да си едновременно грижовна майка и безгрижно преминаваща през живота... А знаеш ли какво ми се случи на мен преди три месеца? Събрах си багажа и заминах! За да се върна! При корените си! Ей така, прищя ми се да приседна до тях и да помълча... да помълчим... заедно...
Това мълчание продължи три месеца. Имаше време да втаса. Да превтаса. Да бъде наново омесено и пак да втаса преди да бъде изпечено... Днес усетих, че е настъпил момента да раздам по малко на всеки от това мълчание, както се разчупва и споделя обреден хляб. Първото парче е за Бог. Второто - за Дома. Третото, четвъртото, петото... и така поне до петдесетото - за РОДата. Парчетата от петдесет и първо до към седемдесет и девето са за сродните ми души по ПЪТя. После следват неизбоим брой парчета за всички хора, които са ми сторили БЛАГО. По парче мълчание съм нарекла и за несрещнатите все още от мен люде, които са се погрижили и продължават да се грижат за УЮТа на душата ми в този свят. И така... останаха шепа трохи - най-вкусното на хляба. Мога да ти ги дам, ако си гладен/а, но искам да знаеш, че предпочитам да ги споделя с теб. Това ще даде "хляб" на приятелите ни да поклюкарстват по наш адрес :) но по-важното е, че самото споделяне ще подхрани МАГИЯта на общуването помежду ни...
Благодаря ти! Вече имам повод, и основание, и вдъхновение да начена списването на този виртуален дневник на нашето ОБЩЕНИЕ.