Моята активна медитация

Слънцето още не се е показало, но небето просветва, а върховете на дърветата почват да си дърпат нишки от виделото му…

Не съм на работа и се захващам да чопля разни неща из градината. Последните години това е моята активна медитация :)

Получава ми се много ДЗЕН :) За напрягане на мускулите плевя и копая… за разпускане обирам доматите, зеления боб, изронвам млечните зрънца

...и вече мога да седна на чардака да изпия едно ароматно кафе… потъвам блажено в един от пуфовете, а след малко усещам, че цялата натрупана в мен умора последните дни се разтваря в тишината на слънчевия следобед, както се разтваря бучка захар в чаша с топла вода…

За вечеря сготвям може би последния зелен боб за сезона.

Ето рецептата, за всички, които я пожелаха :) Задушавам в малко мазнина една глава лук с два маркова и няколко скилидки чесън. Посолявам ги. Понякога добавям ситно нарязани чушки или целина, според настроението ми. След като зеленчуците омекнат към тях прибавям почистения и нарязан зелен боб. На слаб огън го оставям и той да омекне малко в мазнината, след което заливам с вряла вода и слагам сол на вкус. Когато яденето е почти готово в сгорещена мазнина леко запържвам една супена лъжица брашно от лимец с една чаена лъжица червен пипер и ги прибавям към зеления боб, за да го сгъстя. След още 5 минути го отстранявам от огъня и поръсвам с пресен дивисил или джоджен, според наличността. За приготвянето на тази манджичка може да се използва и замразен зелен боб.

За семейният сговор

Август. Следобедът на годината.

Чета „Всички наши тела“ на Георги Господинов.

Неговите свръхкратки истории влизат в мен като игли, за да съшият света на реалността към моя свят на самота и трепетно очакване…

Тялото ми и изпълнената със звуци тишина на гората сутрин имат недовършен разговор, който подхващат с много плам всеки ден, но изгревът го прекъсва… аз невинаги разбирам какво си казват, но ми е достатъчно да ги слушам, за да усетя пулса на събуждащия се живот…

Косара днес е по-добре. И аз съм по-добре. С Кико имаме празник – 9 години заедно!

Семейният сговор е чудна плетеница от любов, грижа, разпри, споделени блянове, вяра, пътуване, доверие, търпение, крамоли, тишина, уют, щение… Семейният сговор е като платно, което пришива хората по магичен начин към Бог и благодатта Му…

За безвремието вътре в мен

Тази сутрин ме събуди звука от тупването на голяма зряла круша под прозореца на спалнята… и в просъница се запитах: какви ли шумове в двора на манастира будят Кико…

За днес прогнозата отново е „жега“. Снощи почти до здрач поливах зеленчуците и цветята в градината. Дори зелениката ми се стори омърлушена и я черпих няколко лейки вода от герана.

***
23:00 ч. е, а навън е 32` С. Духа горещ вятър и във въздуха има някаква особена тревожност. Аз се опитвам да се хвана за безвремието вътре в мен, за да успокоя ритъма на сърцето си и да обуздая бъбривостта на ума си… не мога да заспя и решавам да се захвана със затварянето на бурканите с кисели краставички, с чистенето и попарването на зеления боб, който набрах сутринта, за да прибера във фризера за зимата… после се сещам, че трябва да изроня снопчето чубрица, което виси вече една седмица пред вратата на къщата… приключвам и с таз шетня, а часовникът ми подсказа, че е вече утре :) не е лошо малко да поспя…

p.s. Кико отново е предизвикан на дуел... Това е тренана му битка за първата седмица...

„Слънчевият календар“ и петте СТИХИИ (вода)

Зима е. И всичко в природата се е затворило в себе си. Соковете на дърветата се движат само във вътрешността и бавно. Много животни прекарват зимата в дълбок летаргичен сън. Само човек е бодър и зимно време. Може би защото Бог го е надарил с разум да разбира природните закони… Но горко на неподготвения да посрещне зимата! Горко на онзи, който не владее изкуството да се прибере в себе си и да се смири… да притихне пред царствената белота на снега… която обединява всички цветове в себе си и заличава всички различия по земната повърхнина, всичко се изглажда, изравнява, уеднаквява...

Тази година началото на зимата беше отбелязано с подобаващо количество сняг. Заваля като „по поръчка“ – в синхрон с началото на сезона под знака на водата. Според „Слънчевия календар“ на древните българи всеки сезон се свързва с една от следните 4 стихии:

Зима – вода
Пролет – дърво
Лято – огън
Есен – метал,
а петата стихия Земя обема последните 18 дни на всеки сезон.
Повече по темата може да прочетеш тук.

В тази своя публикация ми се иска да поразсъждавам върху ВОДАТА, нейната връзка със същността на зимата и начинът, по който нашите предци са отдавали почит на животворящата сила на водата. Последните дни попрочетох различни неща по темата и сега ми се иска да подредя своя пъзел. Според своята интуиция и своите възможности.

Водата за мен е чистота, свобода и памет. Водата носи в себе си силата да изцелява, да обновява, да събужда живота напролет, но и да съхранява живота през зимата... когато уж всичко е сковано от студ, тя всъщност поражда вътрешните сили и импулси в природата… Според древните българи именно зимата е сезона, който се управлява от стихията ВОДА. Това е времето когато водата напоява почвата, подпомага набъбването на семената, поддържа влагата в корените на дърветата, грижи се за процеса на възраждане на жизнеността в природата, за да познае своята свобода напролет, когато слънчевите лъчи стоплят земята и тя започне да диша… Виждали ли сте как сутрин напролет се вдига омара от земята? Като дъх… като дихание… Водата вече е свободна да начене своя нов път… нагоре към небето, за да се завърне отново в земята през есента и зимата…

Снимка: www.seebulgaria.net
Според „Слънчевия календар“ на древните българи всеки сезон имал продължителност 91 дни. Всеки нов сезон започвал в неделя (която била и сезонният празник) и завършвал в събота. Така тримесечието се деляло точно на 13 седмици, а годината на 52. Или общо календарът съдържал 364 дни и един Нулев ден (за който вече писах тук). А ето какво пише по въпроса Георги Велев в своята книга „Народният календар и неговите празници“: „Всеки сезон е имал празници, отбелязващи неговото начало, среда и край… празникът на началото на всеки сезон едновременно бил и празник за края на предишния сезон… Сезоните започвали винаги от 1-во число на месеците I, IV,VII и X с празници за тяхното начало…„

…а някъде по средата на всеки сезон имало празник почитащ съответстващата на сезона стихия… т.е. през зимата нашите предци са отдавали нужното внимание и са се прекланяли пред силата на ВОДАТА. Дали, обаче, са правели това в точно определен ден от своя „Слънчев календар“, както смята, например Георги Велев (виж бележката в края на тази публикация) ? Има различни мнения по въпроса. Аз лично съм склонна да приема вероятността този ден да се е определял не спрямо слънчевия цикъл, а според този на Луната, нали именно тя в много по-голяма степен „управлява“ движението на ВОДАТА на Земята (кратка справка за приливите и отливите), т.е. смятам, че този празник може да е бил „пвалащ“, а неговото отбелязване да е било, например, при първото нарастване на Луната след Сурва…

Според доц. Александър Илиев, доктор на изкуствознанието, след покръстването на българите княз Борис успява да съхрани и "миропомаже" цели 36 празника, които са били свързани с бита и календара на древните българи. „Те станали християнски и такива се считат у нас и до днес. Византия е била принудена да приеме това условие. Така народният календар на българите продължил да живее паралелно с неточното християнско летоброене.“ А денят отреден на ВОДАТА някак естествено се е приобщил към празника в православния църковен календар отбелязващ кръщението на Иисус Христос във ВОДИТЕ на река Йордан от Йоан Кръстител. Легендата гласи още, че в момента на кръщението небето “се отваря” и Светият дух слиза върху Христос във вид на гълъб, а от небето се разнася глас: “Този е Моят възлюбен Син, в Когото е Моето благоволение”. Оттук и названието на християнския празник е Богоявление…

По случай Богоявление в Калофер традиционно се извива ледено мъжко хоро… „Мъжкото хоро в Калофер, вече известно и по света, е единствено по рода си. То се играе в подбалканския град от повече от 100 години. В реката влизат само мъже, които цяла нощ преди това са подготвяли духовете и телата си с традиционната балканска сила, червено вино и домашна ракия. Така направиха и през тази нощ срещу 6 януари на 2016.“ Източник: http://www.24chasa.bg

В българските православни храмове на Богоявление се служи тържествена литургия, наречена Велик водосвет, а след ритуалното кръщаване на водата свещеникът хвърля кръста в реката или в морето. Мъжете се спускат да го вземат. Вярва се, че ако кръстът замръзне във водата, годината ще е плодородна, а народът - здрав.

В много краища на страната ни на 5-ти срещу 6-ти януари се изпълняват и различни обреди свързани с древния култ към водата и нейните особени качества, а обичаите се назовават - ВОДИЦИ, ВОДОКРЪЩИ, ВОДОКРЪСТ… смята се, че самата вода в този период от годината – в началото на годишния път на Слънцето по небесната сфера (еклиптиката) - има магична сила и ако бъде наречена може да донесе в живота на „добросторника“ промяна, нова радост или нова посока… в много от тези обреди няма нищо християнско, но въпреки това те се практикуват от християни… може би защото ние българите имаме много дълбоки корени и онази „ВЯРА в календара“ на предците ни все още е жива в нас :)

Аз обичам българските народни традиции и обичаи… но смятам, че практикуването и следването им не бива да бъде неосъзнато и повърхностно… Питам се каква ли е била обредността, с която древните българи са отбелязвали преклонението си пред магията на водата? Питам се… но понеже това „питане“ може да продължи дълго, реших междувременно да потърся своя начин да почета животворящата сила на ВОДАТА… като си „нарека водата“… две години поред правех това на 5-ти срещу 6-ти януари когато е прието да се чества големият предхристиянски празник ВОДИЦИ или в навечерието на Богоявление (Йордановден), един от най-светлите за мен християнски празници… тази година ще нарека водата си за нова радост на 13-ти януари при първия сърп на нарастваща Луна (смята се, че когато Луната нараства, расте и Силата на водата, нейната Магия) от началото на тази календарна година, като по този начин ще почета и своя корен, и изконната вяра на предците ни – древните българи – в Слънчевия календар и природните цикли, които подреждат нашето Битие тук на Земята… защото аз избрах да сътворявам живота си в единение и равновесие с ПриРодата и нейните стихии.

Повече информация за самия обред и затова „КАК ДА НАРЕЧЕШ ВОДАТА СИ“ можеш да прочетеш тук.

А дали ВОДАТА наистина има силата да пренарежда нашето СБЪДВАНЕ?... няма да разсъждавам по темата, вместо това ще споделя с теб част от поста на Розмари Де Мео, към който има препратка малко по-горе в публикацията ми :

„Това е много стара магия. А магията – старо знание.
За мен работи от години.
А колко работи за теб, зависи от Силата ти, Куражът ти и Вярата ти. Най-вече – от съзнанието какво ТОЧНО искаш, за да бъдеш щастлив!
Искам да се обърна и към религиозните хора, които отново ще споделят този пост, за да избухнат в поредни анти езически коментари в групите си.
ЕЗИЧЕСТВОТО Е ФИЛОСОФИЯ НА ЕТНИЧЕСКА ОСНОВА, КОЯТО ПОЧИТА ПРИРОДАТА И НЕЙНИТЕ ПРОЯВЛЕНИЯ!
Смятам, че всеки мислещ и развиващ се човек рано или късно по пътя си разбира, че е езичник и че Богът не може да бъде „правилен”.
Това старо наричане е проявление на изконната вяра на българите, че природата е Творецът и заедно сътворяваме живота си в единение и равновесие с Нея и стихиите й.
Толкова векове може да оцелее само истината, защото само тя има тази сила.“

Бележка: „Средата на всеки сезон се е падала винаги на 15-то число на II, V, VIII и XI месец, чийто ден е бил винаги сряда. Ден сряда бележи средата на седмицата и като такава среда тя би била най-подходящото и естествено място за празник, отразяващ реалната среда на годишния сезон. Ако празничната дата за средата на годишните сезони се падаше на някакъв друг ден от седмицата, то това би било една учудващо необичайна дисхармония в иначе съвършено уравновесения във всяко отношение стар български календар.“ Из „Народният календар и неговите празници“, Георги Велев

Днес е Никулден!

В православната религия това е Деня на Свети Николай Чудотворец.
В старата българска традиция това е празника на Свети Никола Справедливия.
Според Александър Бугаевски, един от най-изявените съвременни николаеведи, в житието на Свети Николай са смесени две жития. Пак той пише в своя статия, че в Ликия е имало двама светители с името Николай. Първият от тях е Николай Мирликийски. Той е живял по времето на Константин Велики, бил е епископ на град Мира и е присъствал на Първия Вселенски събор в Никея през 325г. Огромна заслуга за разбирателството, постигнато след дълги дискусии на този събор, е имал именно епископ Св. Никола. Той умеел да умиротворява, бил закрилник за нуждаещите се от изцеление. Постигал всичките си добри дела с чудна лекота, затова го нарекли Чудотворец. Вторият от двамата светители бил Николай Пинарски, който става архиепископ по времето на император Юстиниан І през VІ век. Николай Пинарски дълго време е бил настоятел на Сионския манастир. Съхранени са древни текстове от неговото житие, които трябва да бъдат отнесени към края на VІ век. По-късни преписвачи на житието погрешно решили, че свети Николай Пинарски и свети Николай Велики са един и същ човек. Постепенно с годините образите на двамата светци се слели.
В подражание на милосърдната помощ, оказана от свети Николай на трите девици, които спасява от нищета и поругания, като тайно подхвърля в дома им кесии със злато, през ХVІ век в Северна Германия и Нидерландия възниква традицията да се правят рождественски подаръци на децата. Първоначално това били ябълки и сладкиши. Считало се, че тях незабелязано ги оставя свети Николай, наричан Санта Клаус на Запад. По-късно тази традиция става изключително популярна. Днес в някои страни наричат Санта Клаус Дядо Коледа, но е важно да се знае, че почитането на Свети Николай е в основата на раздаването на коледни подаръци на Рождество.
В образа на Свети Николай се преплитат още и чертите на езическия бог Посейдон. Това е причината българите да го почитат като патрон на моряците и рибарите, както и като покровител на океаните, моретата, реките и езерата. Смята се, че когато е ядосан, светецът причинява бурите и ураганите.
Според Розмари де Мео, която казва за себе си, че е търсач на български тайни; измисляч на свободна практика; притежател на малко опит, повечко въображение, изключително здрави корени и право на избор, на Никулден се почита ДОБРИЯ ДУХ – прародител, закрилник на дома и семейното огнище. Според старата българска традиция Никола е ключаря на седемте свещени извора и на водата, от която произлиза Всичко. В негови ръце са Мъдростта и Справедливостта. Празникът се е водил мъжки. Почита се мъжката енергия – на главата на Рода, на стопанина. На този ден се прави курбан за избегнато нещастие и за Ангела-хранител, който бди над дома. Освещават се нови домове и се пречистват стари. На празника се иска прошка за всяко сторено зло и всяка нанесена рана през старата година и се благодари за всяко получено Добро.
...днес притихнала и ровейки из тазгодишната „реколта” искам да притегля сълзите и радостта, съпричастността и невъздържаността, любовта и гнева, които съм засяла и отгледала, и честно да отсъдя какво пожънах таз година, и прошка да поискам от вас, които съм огорчила, и благодарност на изкажа на вас, които добро сте ми сторили, и светлата памет на татко да почета... той си отиде от този свят на днешния ден преди 9 години... той обичаше морето, земята, звуците на гората, домашния уют, топлината на огъня в камината… Той обичаше корена си и го почиташе. Той ми завеща тази любов и подготви почвата на моето завръщане... Нека е Светлина по пътя ти, татко! Нека Бог даде покой на душата ти! Обичам те.

Да ИМАШ или да БЪДЕШ! Това е въпроса!

Край кюстендилското село Мурсалево неотдавна археолозите откриват неолитно селище, което според тях е ритуално запалено от жителите си някъде около 5800 г пр. Хр. При геофизичното проучване на останките става ясно, че селището е било предварително планирано, къщите са построени „по конец” на 3 успоредни улици… специалистите смятат, че този начин на строителство преди близо 8 хилядолетия изисква много силна социална организация и е откритие в световен мащаб. Основателите на селището са от първите уседнали земеделци и скотовъдци по нашите земи, смята се, че са преселници от Мала Азия… а пътят по Струма се смята, че е бил връзката между Севера и Юга и е предпоставка за разпространението на неолита на Стария континент. Или Цивилизацията тръгва към Средна и Западна Европа от тук :)

„Не е вярно, че с приемането ни в ЕС България влиза в Европа. Истината е, че с това Европа приобщава корените си към себе си.” – казва авторката на статията, но да се върнем към нашия ритуално запален град :) Поминъкът на хората, построили неолитното селище край Мурселево, бил типично земеделски. Цялото мислене на древните земеделци е свързано с цикъла на плодородието в природата и семейството – зачеване и раждане. Неслучайно сред намерените артефакти преобладават женските изображения, които по онова време винаги символизират Богинята Майка…

Културния пласт край Мурсалево е много дебел, но археолозите са най-силно заинтригувани от нарочното ритуално запалване на селището от неговите жители. „Епидемия ли ги е сполетяла, та са се опитвали с огън да пречистят? – Не е изключено, но е малко вероятно. Ако е имало масов мор, едва ли чисто физически са щели да успеят да отделят толкова време и сили , че да насекат дървен материал, да го пренесат и струпат в къщите си. А това е извършено преднамерено, отнело е много време и е изисквало стройна социална организация. Дървата са били в колосално количество, за да изгорят дебелите 15-20 см мазилки на къщите, трябва огънят да е горял с часове при висока температура 600 – 750 градуса. За мен по-вероятно е селището да е било опожарено при някакъв много продължителен обред.” Това са думи на проф. Васил Николов, ръководител на разкопките при Мурсалево. Такива обреди има регистрирани в Африка и Полинезия – монотонни, продължаващи с месеци, чиято цел е да се уталожат конфликтите в социалната структура. Така, че може в рамките на подобен обред събирането и носенето на дърва да е общата задача, която ангажира всички, докато се тушира напрежението.
Но какъв тип социален конфликт може да е имало в неолита?
В онзи период не е имало икономическо неравенство, изразяващо се в имущество. Разликите са по отношение на престижа и произтичащото от него място в социалната структура. Престижът не е на основата на имането, а на личните качества, особености и постижения. Дори заради високия си престиж някой да е успявал да натрупа нещо, то не се наследява, а го следва в гроба. Децата му започват от нула – те трябва сами да се докажат, защото всеки работи за собствения си престиж…
Какъвто, обаче, и да е бил конфликтът, той е провокирал РИТУАЛНОТО ЗАПАЛВАНЕ на селището в името на РАЗБИРАТЕЛСТВОТО. И следва логичния въпрос: не е ли твърде лекомислено за една общност да се лиши от всичко, което има? Според проф. Васил Николов залогът може да е много по-голям от имането – да е самото оцеляване на общността. Какво излиза, че безконфликтното съвместно съществуване им е било по-важно от материалната сигурност.
„В онова общество разбирателството би трябвало да е било основна ценност. Животът им го е наложил – при тяхната постоянна битка с природата (аз лично смятам, че докато човек гледа на общуването си с природата като на битка нищо добро не ни чака, но това си е една отделна необятна тема) трябва да са заедно, да са колектив, за да оцелеят. А като има конфликт в общността тя умира. За какво са им къщи ако колективът се разбяга или се изколят”, казва професорът. Въпрос отпреди 8000 години. Но не ви ли звучи притеснително актуално?
Източник "Списание 8"

Аз пък си мисля днес, че можем да се научим от децата ДА БЪДЕМ щастливи заедно и да се наслаждаваме на това, което ИМАМЕ, както те умеят да се наслаждават на игрите си и да побират в тях целия си свят.
Снимки: www.roditel.bg

Важно е не количеството на годините, а качеството на дните

В слънчев ден като днешния, изпълнен с узрели есенни ухания и белязан от една нежно усмихната ведрост, на човек му се иска да поспре и да обърне гръб на надпреварата с времето. Аз си направих чаша ароматно кафе, седнах на стъпалата пред 150 годишната ни къща и се загледах в дъжда от жълти листа сипещ се в гората отсреща… вълшебно е! Чувам шума от падащите листа, долавям аромата на влажна земя и гъби, една пчела ухажва невена в градината, друга се бори с надиплените воали на розата… Зара дойде да оближе ръката ми, Гаро легна морно в краката ми… и постояхме тримата така в безвремието на откраднатите мигове блаженство и уютен покой… после те се заеха с техните си кучешки работи, а аз се посветих на сътворяването на този текст и на втъкаването на неповторимостта на днешния ден в пътеката от думи, която оставям след себе си…

Пробуждане… осъзнатост…
Присъствие…
Спонтанност на емоциите.
Зрялост на чувствата.
Живот в изобилие!
Път в Светлина!
Шепа пълна със семена!

Есента е моето време за откриване на смисъла.
За изживяване на смисъла.
За пораждане на смисъла.
Може би това е така, защото съм родена през есента.
Може би… но тази година е различно…
На прага на 40-те съм.
Избрах да случвам живота си близо до приРодата.

Избрах да живея вДъхновение, а не сМисъл…

Сега всеки ден е приключение ново за мен. Всеки ден ми се налага да синхронизирам своя ритъм с този на посятото от мен или с този на гората… и се уча да бързам бавно, да дишам дълбоко, да действам спокойно и с вещина… Всеки нов ден за мен е като разучаване и изпълняване на нова рецепта. Самото готвене е изкусен баланс между установени закономерности и свободна импровизация.

Всяко утро идва със своята рецепта, но аз обичам да експериментирам с поДправките – наситени емоции, свежи идеи или сочни зрели мигове безвремие… Прибавени към класическата рецепта на деня, придават на ястието деликатна индивидуалност :) ммм… Обичам разнообразната и качествена храна!

Обичам есента!
Обичам есенното слънце!
Обичам цветовете на гората през есента!
Обичам уханието на хризантеми когато се вдига есенната роса!

…и вече не броя годините през есента…

Годините са кошници със залези… Дните са шепи пълни с узрели мигове…
И понеже не е по силите ми да отглеждам залези, БЛАГОДАРЯ за всеки залез в моята кошница. Благодаря на Бог и на Вселената за благото и даровете в живота ми, за изпитанията по Пътя ми, за прошката, която е Светлина за душата ми. Благодаря за Силата. За Вярата. За Любовта. За Истината. Благодаря за куража и смелостта. Благодаря! Сега мога да засея семената... Тук и сега! Защото тук съм където СЪМ! А благодарността подготви почвата за добра реколта… Тук и сега животът ми е изобилие… а изобилието научих, че не е в имането, а в моженето да познаеш и реализираш всяка възможност, която ти се открие… да изпълниш всяка рецепта по свой начин… да отгледаш всяко засято семенце с грижа и любов…

Снимка: www.domigradina.com

И друго има…
Когато човек намери къде да се посее, осъзнава, че няма значение какво очакват другите от него, не е важно дори какво самият той иска да бъде. Важното е какъв е създаден да бъде! Всяко семенце носи в себе си потенциал – ДАР от Създателят. Всеки човек има своята ДарБа… както и своята СъдБа… и тук ще цитирам една много скъпа на сърцето ми приятелка Розмари Де Мео: „БА” на стария ни български език означава ДУША… или ДАРБА е дъхът на Бога в душата… СЪДБА е съдът на душата…
Аз открих своята ДарБА приемайки своята СъдБА – Да поДправям вкуса на Живота с УЮТни думи, с БЛАГОтворна храна и с ПЪТешествия.

Здравей!

Как си? Малко изморен? Много напрегната? Или щастливо споделен :) но изгубил дъха си в надпреварата с делника? Тъжна?! Защо?... Да, разбирам... трудно е да си едновременно грижовна майка и безгрижно преминаваща през живота... А знаеш ли какво ми се случи на мен преди три месеца? Събрах си багажа и заминах! За да се върна! При корените си! Ей така, прищя ми се да приседна до тях и да помълча... да помълчим... заедно...
Това мълчание продължи три месеца. Имаше време да втаса. Да превтаса. Да бъде наново омесено и пак да втаса преди да бъде изпечено... Днес усетих, че е настъпил момента да раздам по малко на всеки от това мълчание, както се разчупва и споделя обреден хляб. Първото парче е за Бог. Второто - за Дома. Третото, четвъртото, петото... и така поне до петдесетото - за РОДата. Парчетата от петдесет и първо до към седемдесет и девето са за сродните ми души по ПЪТя. После следват неизбоим брой парчета за всички хора, които са ми сторили БЛАГО. По парче мълчание съм нарекла и за несрещнатите все още от мен люде, които са се погрижили и продължават да се грижат за УЮТа на душата ми в този свят. И така... останаха шепа трохи - най-вкусното на хляба. Мога да ти ги дам, ако си гладен/а, но искам да знаеш, че предпочитам да ги споделя с теб. Това ще даде "хляб" на приятелите ни да поклюкарстват по наш адрес :) но по-важното е, че самото споделяне ще подхрани МАГИЯта на общуването помежду ни...
Благодаря ти! Вече имам повод, и основание, и вдъхновение да начена списването на този виртуален дневник на нашето ОБЩЕНИЕ.