Горски човек и окумуш жена – неочаквано добра комбинация

На кастинга за предаването „Фермата" питали Кико като градски или като селски човек се определя. Той им отговорил: горски човек съм! Аз сега се питам гражданка ли съм или селянка (провокирана от днешния епизод на предаването, снимано на 22 август)? Селският живот ми харесва, но на моменти ми тежи. Въпреки това той храни сетивата ми и дава сила на духа ми. Градът ме изморява и отегчава, но неговата динамика стимулира ума ми и носи свобода на устрема ми. Ето защо бих определила себе си като окумуш жена :) ако питате Косара тя би ви казала, че съм чевръста и спретната :)

22 август

Денят бавно се събужда. Тихо и свежо е. Неделно. На двора ме чака една спукана тръба, но днес този проблем ми се струва по-малко драматичен от вчера. С наслада изпивам последните глътки от кафето си. Утрото наистина е по-мъдро от вечерта… Давам си сметка, че ако Кико беше тук щях да съм му много ядосана, че не е намерил решение на проблема още миналия ден и това е довело до нарушаване на неделния ми комфорт… когато, обаче, всичко беше в моите ръце, почувствах, че не бива да натискам ситуацията. Дадох време и на себе си и на хората, на които разчитах да ми помогнат и нещата се подредиха. Решението е временно, но ми осигурява спокойствие за следващите два месеца.

***

Днес научих и че мога сама да измия колата си на автомивка, а допреди месец настоявах, че това няма как да стане :) Участието на Кико във Фермата ми осигури времето и условията да премина някои граници, които сама си бях поставила и да разбера, че съм окумуш жена :) както е казал мъдро народът ни – неВОЛЯта УЧИ! Стига ВОЛЯ да имаш да устояваш на несгодите ;)

Изборът – да не отлагаш своя смисъл!

Здрава, мирна и честита нова година! Нека 2021 бъде ПРОСВЕТЛЕНИЕ! и БЛАГОСЛОВИЯ за вярващите в доброто! и ОСЪЗНАВАНЕ на истински важните неща в ЖИВОТА като МИР, ЛЮБОВ, ЕДИНеНИЕ! Нека 2021 БЪДЕ една малка крачка към голямата промяна в отношението на хората към природата и нейните ресурси, защото точно това отношение, според мен, обуславя и начина ни на общуване в семейството, в общността, между отделните народи и култури!

Нека не се стремим към „нормалността“ преди пандемията от COVID-19, нека създадем нашата НОВА нормалност – един свят на взаимопомощ, разбирателство, съпричастност, приемане на другостта и различната гледна точка! Нека 2021 бъде поле за ОБЕДИНЕНИЕ на събудените и ВЪЗМОЖНОСТ за изваждане от строя на всички фалшиви стойности! И не забравяйте, че понякога е нужно... да затвориш очи, за да видиш... да замълчиш, за да кажеш... да избягаш, за да се върнеш... да се загубиш, за да се намериш... да паднеш, за да станеш... да спреш да мислиш, за да осъзнаеш... да спреш да търсиш, за да откриеш... да спреш, за да се огледаш... да СПРЕШ, за да ПРОДЪЛЖИШ...

Вчера, в почти цяла България, имаше много силен вятър и ми се иска да вярвам, че този необичайно топъл вятър, в последния ден на тази необичайна 2020 е издухал в небитието страха на хората.

Изминалата година наистина беше трудна, нейните предизвикателства заставиха хората да правят избори, за които не бяха готови. И това внесе в душите на мнозина много смут и безпокойство. Имаше и хора, които отказаха да направят своя избор… от страх може би… а това изпразни погледите им. Всъщност най-лошото на тази година бяха именно тези празни погледи над маските… Нека 2021 бъде година на смели избори и вдъхновени начинания, които да отведат всеки от нас до най-добрата версия на себе си, а човечеството – до неговото така дългоочаквано обновление :) Казват, че вдъхновеният човек е способен на велики дела. Бъдете вдъхновени! И помнете – не намеренията, не думите, не емоциите, а само делата имат силата да променят света!

Обход на мерата без маски

Вчера направихме една традиционна семейна разходка по пътя към Батошевския манастир. Мисля, че първата такава коледна разходка направихме с Кико през 2013 година.

Тогава все още живеехме в София и бяхме „избягали“ за празниците от лудницата на големия град. Имаше сняг и слънце в онзи ден и двамата с Кико се влюбихме в невероятните гледки, които ни се разкриваха след всеки следващ завой на пътя… Изоставени къщи на по 200 години, високи хребети, полянки с пасящи овце, пушещи коминчета скътани зад дърветата… Това беше НАШИЯ СВЯТ – непретенциозен, някак обикновено подреден, но уютен и дъхав, спокоен и тих…

След като се преместихме да живеем в Гъбене започнахме да навестяваме мястото през различните сезони, понякога споделяхме разходките и с наши гости… показвахме им НАШАТА МЕРА…

За съжаление вчера установихме, че една от старите къщи вече е развалина, а на друга покривът е сериозно повреден от паднало дърво… хубавото е, че по полянките все още могат да се видят овце, а това е знак, че животът не е напуснал това място…

Вчера срещнахме и две жени, които пасяха „трудните“ си овце. Те си хортуваха облегнали се на две стари сливи, на разстояние два метра една от друга. И ние, и те бяхме без маски – дадох си сметка за това чак тази сутрин – в онзи момент този факт не занимаваше нито тях, нито нас. Разменихме няколко изречения, Косара се опита да нахрани овцете, а аз разбрах, че НАШИЯТ СВЯТ си е същия като през 2013 година с една разлика – сега го обитаваме трима :)

Гледайки новините тази сутрин се почувствах като богоизбрана, защото на повечето от моите близки хора и приятели сега им се налага да живеят в един „недружелюбен и различен“ свят, ограничаващ свободата им (не че на мен не ми се налага да отскачам до този свят поне два пъти в седмицата), а аз е достатъчно да се кача само малко по-високо в планината, за да се окажа в света преди пандемията от COVID-19 и там да видя в очите на две жени спокойствие, а не страх. Имаше толкова много обикновена красота в нашата среща, че породи в мен необикновено блаженство, а най-жизнеутвърждаващото беше да разбера от думите на тези жени, че не пандемията е в центъра на битието им, а грижата за техните „трудни“ овце. Споделиха ни, че вече им се налага да ги „обикалят“ по няколко пъти и денем и нощем, за да не изпуснат „появата на новия живот“… „Колко вълнуващо!“ – би заключила Косара!

Зимното слънцестоене – мигът преди раждането на Новото слънце

Според Слънчевия календар на древните българи в деня на зимното слънцестоене е Нулевия ден, разположен между края на старата година и началото на новата. ЕднажДен – еднаж път в годината е бил този ден и наричали го още „Идинак“, защото стоял самотен, отделен от останалите дни, без календарна дата и седмичен ден, сякаш извън времето и пространството. Всъщност Нулевият ден не се е броял за ден, а само за празник. Той бележи момента преди началото, когато Слънцето сякаш спира своя ход, а цялата Природата затаява дъх в очакване на трансформацията или в очакване на раждането на Новото Слънце.

Като астрономическо явление зимното слънцестоене (на латински „Sol stat“) настъпва най-често на 21 или на 22 декември. Но реално за около 3 дни Слънцето в този период от годината наистина сякаш спира своя ход, защото изгрява все в една точка. Много изследователи на Слънчевия календар приемат, че Нулевият ден кореспондира с датата 22 декември според летоброенето по Григорианския календар. Аз съм по-склонна да смятам, че Нулевият ден е бил на днешната дата – 21 декември, непосредствено след 20 декември Игнажден. Тук е важно да се отбележи, че в различните краища на България празникът има различни названия – Идинажден, Инажден, Еднажден, Идинак, Поляз и др.

В народната памет е останало поверието, че „Слънцето завършва своя път към зимата на Игнажден и се „обръща“ към пролетта“. Игнажден е наричан още „Старата българска Нова година“. Днес ние отбелязваме Нова година на 31 декември, т.е. празнуваме навечерието на новото начало, а на 1 януари чрез обичая „сурваки“ наричаме с добри благопожелания новата година. Така е било и в миналото. Имало е редица обредни действия, които са се правели в последния ден от годината според Слънчевия календар на древните българи – 30-ия ден от 12 месец и с тях се е подготвяло раждането на Новото слънце. Тези действия са продължавали и на следващия ден – Нулевия. След приемането на християнството традициите, понятията и празниците на народа ни се смесват. Старата вяра се преплита с християнската религия. В продължение на стотици години българите си напасват празниците и обредите към новото летоброене и новата религия. И понеже в тях не е съществувал Нулев ден по всяка вероятност се е наложило обредните действия, които са се извършвали в този специален ден да се приобщят към някой от съседните нему. Така с времето последният ден от годината предците ни припознават като Еднажден, Идинак, Поляз… и започват да извършват на него всички обредни действия, които са се правели в Нулевия ден. Един от най-типичните обичаи на този ден е така наречения „полазник“ или „полезник“, в който е заложена идеята за магията на началото – мигът преди раждането на Новото слънце, мигът преди всичко да поеме отново по колелото на възраждащите се живот и светлина…

Названието идва от корена на „полза“ и означава човек, който носи полза и щастие на дома. Така от госта, който пръв прекрачи прага на дома в този ден зависи благополучието на цялото домочадие. Народът ни казва още, че от Игнажден започват Коледните празници. А какъв празник е Коледа? Днес празнуваме Коледа след Рождество Христово, но ако се замислим за смисъла на обичая коледуване, който е в центъра на празничната обредност на Коледа, ще разберем, че по-право е да се смята, че той е бил изпълняван преди „раждането на Млада Бога“. Смята се, че ако коледарите не изпълнят своите обредни действия в определеното от традицията време, годината и земята остават ялови и безплодни.

Защото нищо не може да се роди без да бъде заченато, защото безплодно е това, което не е оплодено. Това идва да ни подскаже, че коледуването се е извършвало в Нулевия ден. И може би много често полазници в домовете на хората са били именно коледарите… Народът ни казва, че с коледарите в домовете на хората влизат плодородието и благосъстоянието. Коледарският благослов е обредния дар, от който зависи благополучието на всяко едно семейство и на целия народ като цяло. Ако не минат коледари „ялова ще е годината“, всичко ще върви не както трябва. Затова всяко семейство се подготвя да ги посрещне, като най-чакани гости. Всъщност със своя магически обред коледарската дружина „опложда“ символично Земята, за да има берекет, и да са здрави посевите, и да се множи добитъка. Има различни хипотези за това откъде идва названието на празника „Коледа“, но в народната памет е останала следата, че от думата „кол“ идва, а „кол“ пък на коледарската гега се казва, защото тя е подострена в единия край и може в земята да се забива… Ще попитате къде е мястото на Бъдни вечер в Слънчевия календар на древните българи. Ако се доверим на традицията, която казва, че коледуването е най-важния момент, изпълняван след полунощ на Бъдни вечер, то тогава следва, че Бъдни вечер е била вечерта преди Нулевия ден, но в действителност това е била и вечерта пред раждането на Новото слънце, защото Нулевият ден не се е броял за ден, а само за празник на невидимото…

Отпочване...

Природата си подреди къщата. Като добра стопанка покри земята с дебел бял килим и стопли посевите. Зави дърветата, за да укроти соковете им и да поспят още малко. Нахока нетърпеливите кокичета и лалета па ги накара да мируват под пухкавата завивка от сняг…

Днес всичко е бяло, тихо и добре стъкмено...
Казват, че когато домът ви е чист и подреден, нямате друг избор освен да се захванете с разтребване на вътрешния си свят, та да внесете в него мир и съгласие.

Според древните българи и техния Слънчев календар сега се намираме в онзи период от годината посветен на Небето. Или сега човек има възможност да отдели време и сили за своето духовно общение с невидимото… с Бог… Време е за разчистване и подреждане на нашето психическо пространство, на къщито вътре в нас…

Работата има нужда от отпочване, че да бъде свършена :)

Това възнамерявам да направя таз година - да подхвана грижите по дома и градината отрано, да организирам правилно емоциите си, да положа нужните усилия да не се налага да правя излишни усилия, да се науча да действам без да насилвам себе си и без да принуждавам другите да престъпват себе си… Възнамерявам година на благополучие, съгласие и развитие!

Възнамерявам здрава година,
добре стъкмено огнище
и повече радост
в душа ми!

Възнамерявам ЖивоТворство!

ЧОВЕКЪТ между Небето и Земята

„Човекът следва земята,
земята следва небето,
небето следва ДАО,
ДАО следва естествеността.“
Из „Философията на Лао Дзъ“, Л. Димитров

Снимка: flickr.com/elBidule

В своята книга „Народният календар и неговите празници“ Георги Велев прави паралел между „Слънчевият календар“ на древните българи и китайската „Книга на промените“. Ето защо той разглежда Небето, Земята и Човекът като триада на ВЕЛИКИТЕ СИЛИ, от чието взаимодействие зависи нормалния ход на ИН и ЯН във вечната КИ – първата рожба на ДАО.
„Това, че ЧОВЕКЪТ е равноправен член на триадата на ВЕЛИКИТЕ СИЛИ, повишава извънредно много отговорността на отделния индивид пред обществото и околната среда. За всяко свое действие той е длъжен да се съобразява не само със себе си, но и с всичко и всички. Чрез своите действия човекът може да бъде в унисон с нормалния ход на световните сили (ИН и ЯН; петте стихии: ВОДА, ЗЕМЯ, ОГЪН, МЕТАЛ И ДЪРВО), което би било възможно най-доброто както за него, така и за обкръжението му, защото хармонията му с хода на световните сили е най-добрата гаранция за неговото добро здраве, хубавото време с навременни и достатъчни валежи, а оттук и тъй желаното обилно плодородие; мир, спокойствие и единство сред народа, всеобщо благополучие.“ Из „Народният календар и неговите празници“, Георги Велев.

От 1 ден на 5 месец, ден сряда от „Слънчевият календар“ на древните българи (или от 22 април на високосна година, каквато е настоящата и от 23 април във всички останали случаи, според Григорианският календар) започва делът на ЧОВЕКА. Видимият път на Слънцето на небесната сфера продължава 12 месеца, а нашите предци са разделили този цикъл на движението на Слънцето на три и така са се обособили трите дяла в техния календар, като всеки дял е обхващал по 4 месеца. Първите четири месеца от годината са били отредени на НЕБЕТО, вторите четири – на ЧОВЕКА, а последната четворка била за ЗЕМЯТА. И тази подредба не е никак случайна. Мястото на ЧОВЕКА е между НЕБЕТО и ЗЕМЯТА… Началото на календарния дял на ЧОВЕКА съвпада с началото на времето за неговата активна дейност или „настоящият празничен момент от движението на КИ се характеризира с явен превес на възходящите ян активност и ин жизненост над ин активност и ян жизненост… това, че ЧОВЕКЪТ започва времето за своята активна дейност във въпросното съотношение на силите, е едно изключително благоприятно обстоятелство за него, улесняващо предстоящата му дейност, както и отлична предпоставка за най-пълното му хармонизиране със силите на макрокосмоса.“ Смята се, че Гергьовден, който някога се е отбелязвал на 23 април, според Юлианския календар, е новия аналог на празника от „Слънчевия календар“ на древните българи ознаменуващ началото на календарния дял на ЧОВЕКА. Неслучайно той е и най-големият пролетен празник в цялата българска етническа територия. Като образ Св. Георги е конник, което в очите на нашия народ дълго време е било аналог на понятието ЧОВЕК. От друга страна Св. Георги е воин, който побеждава злото, т.е. ЧОВЕК отстояващ доброто в света. Самото име Георги има гръцки произход, образувано е от думите „гео“ - земя и „ерго“-работя. Така се получава и значението на името - „земеделец“. Името Георги, от друга страна, става популярно в Европа през XIV в., когато кръстоносци донасят от Палестина историята за мъченичеството на Св. Георги, която е украсена с легендата как той се бори с дявола в образа на змей. За българите всички тези образи се преплитат някак естествено с времето, за да оформят образа на човека и воин, и земеделец. Ето защо Гергьовската обредност е сложна по характер. Тя сякаш засяга всички страни от живота на българина – неговите грижи за земята и нейното плодородие, за изобилието на благата, за богат и щастлив живот. Най-характерни за Гергьовден са скотовъдните обреди, но широка разгърнати са и обичаите свързани със земеделието и тези обещаващи здраве и благополучие в семейството. Празникът, който отбелязва началото на календарният дял на ЧОВЕКА, от друга страна, е пролетен, както вече споменах, и поради тази причина е подчинен на стихията ДЪРВО (Според „Слънчевия календар“ на древните българи всеки сезон се свързва с една от следните 4 стихии: Зима – вода, Пролет – дърво, Лято – огън, Есен – метал, а петата стихия Земя обема последните 18 дни на всеки сезон. Повече по темата може да прочетеш тук). Това е и причината, според мен, поради която се смята, че за доброто отглеждане и развъждане на стадата и увеличаване на млякото на Гергьовден се окачват клонки зеленина по кошарите и другите стопански постройки, правят се венци и се поставят на съдовете за мляко, а Гергьовската трапеза обикновено е била общоселска и се е правила „на зелено“. Важна част от празника на Гергьовден са и обредните хлябове, които се разделят в три големи групи – едни за празничната трапеза, други за обичаите в кошарата и трети за раздаване за здраве. Смятам, че именно хлябът и неговото наричане при замесването му са давали възможност на нашите предци да синхронизират своя ритъм с този на природата и да се опитат да бъдат в хармония със себе си, другите и света.
Част от Гергьовската обредност е и обичаят хората да се люлеят на люлки и да се теглят на кантар.

„Да спазва СРЕДАТА, т.е. винаги да е „на кантар“ – това е задължителното изискване за хармонията на ЧОВЕКА както с могъщите ин и ян, така и с останалите две Велики сили от триадата. Тази хармония гарантира не само доброто му здраве, но и личното му благоденствие и успех във всяко начинание! Люлеенето на люлки в този ден пак е адекватен символичен израз на същото – мястото на ЧОВЕКА в триадата на Великите сили. Човекът се намира в средата на триадата, което значи, че той постоянно разгъва своята дейност, постоянно се люлее между двете Велики сили – НЕБЕТО и ЗЕМЯТА. Както и да погледнем , човекът в люлката действително се движи винаги между небето и земята, с което символично той пак „заема“ своето естествено място, според теорията на „Книгата на промените“, и то сега – в деня на своя празник.“ Из „Народният календар и неговите празници“, Георги Велев.
снимка: http://www.gabrovo.bg/

"Напуснахме големия град..."

или МОЯТ РАЗКАЗ в urbex.bg и въпросите, които той провокира

През последните две седмици получих много съобщения със горе-долу следното съдържание: „Всичко е много хубаво… решението ви да напуснете големия град… с него и матрицата… но как се изхранвате? Как си плащате тока, водата? Ако ни споделите как се справяте и ние бихме се върнали на село… защото причините, които ни спират да напуснем големия град и да заживеем близо до природата са свързани основно с намирането на доходоносно препитание…“

Ако трябва да си призная през изминалата година е имало моменти, в които съм се усъмнявала в правилността на взетото от нас решение… най-вече заради финансови проблеми, да. Имали сме и все още имаме трудни дни, но в тези дни винаги се сещам колко безсмислен беше започнал да ми изглежда живота в София - да, там имах интересна работа, финансова независимост, възможности да пътувам, но нямах почти никакво свободно време и най-лошото е - не изпитвах наслада от живота си... от вкуса на живота си! Вярвам, че бъдещето принадлежи на тези, които вярват в красотата на мечтите си и следват пътя на сърцето си, за да се срещнат с мечтите си  това е. Благодарна съм на семейството и на приятелите ни, че ни подкрепят в нашия избор, дори да не го разбират...

На всеки РЕШИЛ да промени живота си и да напусне големия град бих казала: просто го направи! Ако ЖЕЛАЕТЕ тази промяна, но несигурността ви кара да се колебаете, значи не сте готови за скока и по-добре потърсете друго приключение, което да поДправи живота ви. В начинание като нашето няма готови решения за справяне с трудностите, няма написани рецепти за успех, няма правилни съвети… Всичко зависи от вас. По всяка вероятност когато се РЕШИТЕ и ИЗБЕРЕТЕ да напуснете големия град и сигурната си работа и да ги замените с живот близо до природата, в главата ви ще има планове как да подредите живота си на новото място, как да му придадете известна стабилност и това е най-естественото нещо, защото говори за благоразумие… но истината е, че тези планове няма да са ви от голяма полза… и ние имахме планове, но за една година ни се наложи да ги прекроим поне 5-6 пъти… да ги изоставим напълно… да направим нови… В крайна сметка единственото сигурно нещо в този свят е промяната. Затова моят съвет би бил: не търсете сигурност в избора си да промените ежедневието си, просто случете промяната и се насладете на несигурността и изненадите, които ви очакват по пътя… предизвикайте себе си и обстоятелствата и се срещнете със силата си. Разбира се, както написах малко по-горе – няма правилни съвети – така, че е добре да се усъмните и в моя ;)

Когато искаш да прескочиш пропаст не го правиш на малки крачки, а със скок... вече от другата страна на пропастта имаш избор да останеш там ако ти харесва или да се върнеш - пак със скок, ако решиш, че нямаш път от другата страна... на нас ни харесва тук където сме и затова всеки ден правим своите малки крачки от тази страна на пропастта  понякога отнема години да се решиш да скочиш, но ако го направиш това означава, че си избрал живота, а не смисъла на живота! И за да ме разберете правилно – не казвам, че човек се чувства в хармония със себе си, живота си и света само близо до природата, но ако не се чувствате добре там където сте значи ви е нужна промяна… не се страхувайте от промяната! не спирайте да експериментирате с постигането на баланс между своите нужди и своите мечти и един ден ще усетите вкуса на живота, такъв какъвто го помните…

През последната година се запознах с много хора направили нашия избор и всеки по своему е организирал живота си… Всеки по различни причини е напуснал големия град, но общото между всички е, че в някакъв момент са престанали да отдават значение на ОЦЕЛЯВАНЕТО си за сметка на жаждата си за ЖИВОТ. За себе си знам, че изборът ми беше вдъхновен от едно мое по-висше аз, а това подхранва силата ми. И не си мислете, че в мен е нямало съмнения, и тревожност, и страх дори… ще се справим ли?... Важното е в момента на скока да сте абсолютно убедени, че имате нужда от този скок, иначе има голяма опасност да паднете в пропастта… Не правете този скок и от чисто любопитство: какво има от другата страна на пропастта? Защото после може да не съберете смелост да скочите обратно, а това означава, че ще се наложи да оцелявате на място, което не е вашето място… Не смятам, че човечеството ще си гарантира едно „по-сигурно“ бъдеще, ако всички хора заживеят на село или близо до природата, но съм убедена, че ако всеки прави своя осъзнат избор за добруването на всички всеки ден и е в хармония с този си избор, това ще подпомогне балансирането на съзидателните и разрушителните сили в света.
Не бих посъветвала никого да отиде да живее в планината като отшелник или на село като бунтар само и само да опразним големите градове. Изборът трябва да бъде осъзнат, защото само тогава той носи свобода! Във всички други случаи създава зависимости.

И една последна щипка-провокация… ако по-важни от самото намерение за промяна са плановете ви за утрешния ден и те се провалят, какво ще ви помогне да се изправите? Да, плановете са нужни, те дават известна увереност по време на скока, но по-важно е дълбокото, вътрешно убеждение, че животът – истинският живот е от другата страна на пропастта… ако не сте убедени в това – не правете този скок, а се опитайте да се посадите там където сте в момента и просто се погрижете за семето във вас да покълне и да даде плод… Това е най-съкровеният начин да отдадете почит на ЖИВОТА!

Сурва, сурва година!

СУРВА е празникът, с който предците ни са отбелязвали първия ден от Новата година (според своя "Слънчев календар") или началото на живота на Новото Слънце. СУРВА е празник на възраждащото се Слънце. Символ на този ден и до днес за българите е дряновата сурвачка (сурукница, сурвакница, сурвакия), която по традиция има различна украса в различните краища на страната, но общо взето, формата и е строго стилизирана.

В Централна и Източна България, сурвачката се украсява с плодове, зърна и хлебни изделия, докато в Западна България често се окачват и монети. Задължително е обаче сурвачката да е дрянова пръчка, а нейните клонки да се привържат така, че тя да добие формата на единично или двойно кирилско “Ф”, а най-отгоре да остане снопче от връхни клончета. Сутрин рано, или още в първите часове на празника, младите сурвакари (суркуватници, суркувачи) посещават стопаните и чрез отмерени удари със сурвачката по техния гръб изричат благопожелания за здраве, благоденствие, благополучие и богата реколта. Вярва се, че сурвачката носи магическа сила и прави пожеланията по-реални. Дряновата пръчка, оформена като сурвачка обаче има магическо действие само в един ден от годината, през другите дни тя е обикновена вършина!
Защо суровачката е от дряново дърво? Ами, дрянът е първото дърво, което по това време от годината вече е напъпило. Животът в него вече напира да се изяви... и да расте... така както започва да расте светлата част от деня... сурвачката в този ден от годината има силата да хармонизира хората с първичната енергия на началото на новия годишен цикъл на Слънцето... а всяко начало е обречено да бъде НАРЕЧЕНО :) в случая от Розмари Де Мео ;)

Ново ти Слънце изгрея,
Сурва, Сурва година!
Силен сокол се зарея,
здрава ти, силна година!

Червена ябълка в градина,
ален божур във душата!
Златен клас е на нива,
тежка жълтица в торбата!

Сладък грозд на лозница,
добруване да има и благост!
Пълна къща с дечица,
пълни очи ти от радост!

Зло под камък заспива!
Господ над ложе присяда!
Душа ти близнак си намира!
Славей над глава ти запява!

Сурва за Слънцето, Сурва
по българска ти гърбина!
Да пребъдеш до година,
с род и рожби, до амина!

Бележка: Според някои изследователи формата на българската сурвачка е стилизиран образ на т.н. "дърво на живота" или още "божествено дърво". А предназначението й е безкръвно (растително) жертвоприношение, което за кратко време носи в себе си магична сила. Представата за "божественото дърво" е широко разпространена сред древните народи на Месопотамия, Персия, Стара Гърция, Римската империя, при траките и прабългарите. Тези народи са схващали света като съставен от три пласта - горен (небе, където живеят боговете), среден (където живеят хората) и долен (подземен, обитаван от различни хтонични животни и от душите на мъртвите хора). Тази митологична представа се допълва от образа на т.н. "световно дърво", което свързва трите пласта на света, като мощните му корени са впити в подземния свят, а клоните му достигат до божественото небе.

Да ИМАШ или да БЪДЕШ! Това е въпроса!

Край кюстендилското село Мурсалево неотдавна археолозите откриват неолитно селище, което според тях е ритуално запалено от жителите си някъде около 5800 г пр. Хр. При геофизичното проучване на останките става ясно, че селището е било предварително планирано, къщите са построени „по конец” на 3 успоредни улици… специалистите смятат, че този начин на строителство преди близо 8 хилядолетия изисква много силна социална организация и е откритие в световен мащаб. Основателите на селището са от първите уседнали земеделци и скотовъдци по нашите земи, смята се, че са преселници от Мала Азия… а пътят по Струма се смята, че е бил връзката между Севера и Юга и е предпоставка за разпространението на неолита на Стария континент. Или Цивилизацията тръгва към Средна и Западна Европа от тук :)

„Не е вярно, че с приемането ни в ЕС България влиза в Европа. Истината е, че с това Европа приобщава корените си към себе си.” – казва авторката на статията, но да се върнем към нашия ритуално запален град :) Поминъкът на хората, построили неолитното селище край Мурселево, бил типично земеделски. Цялото мислене на древните земеделци е свързано с цикъла на плодородието в природата и семейството – зачеване и раждане. Неслучайно сред намерените артефакти преобладават женските изображения, които по онова време винаги символизират Богинята Майка…

Културния пласт край Мурсалево е много дебел, но археолозите са най-силно заинтригувани от нарочното ритуално запалване на селището от неговите жители. „Епидемия ли ги е сполетяла, та са се опитвали с огън да пречистят? – Не е изключено, но е малко вероятно. Ако е имало масов мор, едва ли чисто физически са щели да успеят да отделят толкова време и сили , че да насекат дървен материал, да го пренесат и струпат в къщите си. А това е извършено преднамерено, отнело е много време и е изисквало стройна социална организация. Дървата са били в колосално количество, за да изгорят дебелите 15-20 см мазилки на къщите, трябва огънят да е горял с часове при висока температура 600 – 750 градуса. За мен по-вероятно е селището да е било опожарено при някакъв много продължителен обред.” Това са думи на проф. Васил Николов, ръководител на разкопките при Мурсалево. Такива обреди има регистрирани в Африка и Полинезия – монотонни, продължаващи с месеци, чиято цел е да се уталожат конфликтите в социалната структура. Така, че може в рамките на подобен обред събирането и носенето на дърва да е общата задача, която ангажира всички, докато се тушира напрежението.
Но какъв тип социален конфликт може да е имало в неолита?
В онзи период не е имало икономическо неравенство, изразяващо се в имущество. Разликите са по отношение на престижа и произтичащото от него място в социалната структура. Престижът не е на основата на имането, а на личните качества, особености и постижения. Дори заради високия си престиж някой да е успявал да натрупа нещо, то не се наследява, а го следва в гроба. Децата му започват от нула – те трябва сами да се докажат, защото всеки работи за собствения си престиж…
Какъвто, обаче, и да е бил конфликтът, той е провокирал РИТУАЛНОТО ЗАПАЛВАНЕ на селището в името на РАЗБИРАТЕЛСТВОТО. И следва логичния въпрос: не е ли твърде лекомислено за една общност да се лиши от всичко, което има? Според проф. Васил Николов залогът може да е много по-голям от имането – да е самото оцеляване на общността. Какво излиза, че безконфликтното съвместно съществуване им е било по-важно от материалната сигурност.
„В онова общество разбирателството би трябвало да е било основна ценност. Животът им го е наложил – при тяхната постоянна битка с природата (аз лично смятам, че докато човек гледа на общуването си с природата като на битка нищо добро не ни чака, но това си е една отделна необятна тема) трябва да са заедно, да са колектив, за да оцелеят. А като има конфликт в общността тя умира. За какво са им къщи ако колективът се разбяга или се изколят”, казва професорът. Въпрос отпреди 8000 години. Но не ви ли звучи притеснително актуално?
Източник "Списание 8"

Аз пък си мисля днес, че можем да се научим от децата ДА БЪДЕМ щастливи заедно и да се наслаждаваме на това, което ИМАМЕ, както те умеят да се наслаждават на игрите си и да побират в тях целия си свят.
Снимки: www.roditel.bg

Рецепта за щастие

Необходими продукти:
ЛЮБОВ
НАСЛАДА
СПОДЕЛЕНОСТ
връзка РАДОСТ
връзка СПОНТАНОСТ
чаша БЛАГОПОЛУЧИЕ
лъжица ПРОСТОТА
и щипка МАГИЯ
Начин на приготвяне:
Слагате от всички продукти изброени по-горе количества според собствения си вкус. Забърквате хомогенна смес, не много лепкава, по-скоро лека и пухкава. При необходимост разредете с чист оптимизъм и няколко капки вдъхновение. Така приготвеният коктейл е готов за директна консумация.

През последните няколко месеца имах на разположение много време и куп разнообразни ситуации, за да разсъждавам по темата за щастието, опитвайки се да открия тайната на щастливия живот… Мислите ми не ме отведоха далеч… но успях да уловя няколко емоции, които издигайки ме над земята, успяха да ме пренесат малко по-близо до… извора.
После реших да сменя „превозното средство“ и да опитам с… йога, медитации, сатвична храна, положителни утвърждения, засаждане на цветя… яхвах всичко, което смятах, че ще ме отведе по-близо до моето лично щастие… до моя ИЗВОР… (сякаш щастието е някакво място за превземане… окупиране… изследване…) и този опит не беше успешен.
Преди няколко дни попаднах на един стар брой на Списание 8. Привлече ме темата на броя – Рецепта за щастие. Ами, да. Как не се бях сетила досега. Щастието може да бъде забъркано по рецепта. Щастието може да бъде сготвено и хапнато с приятели… или не съвсем…
Какво всъщност е щастието?
Какво е да си щастлив?
Истината е, че няма как да се обоснове обективно едно от най-субективните неща на този свят. Щастието е различно за всеки и е нещо, което човек сам определя за себе си. Няма формула, няма рецепта. И все пак… Ако си отговоря на въпроса: какво за мен е щастието? Може би ще успея да навлажня устни от… Извора.
И така, ЩАСТИЕТО за мен е:
Хармония. Споделеност. Любов. Удовлетвореност.
Наслада.
Път. Усмивки. Слънце.
Достатъчност.
Благополучие.
Присъствие тук и сега.
Щастието е живот в пълнота.
Битие изпълнено с радост и простота.
Щастието е умението да живееш без нищо, но всичко, което ти е необходимо да ти бъде придадено.
Щастието е състояние на духа. (като свободата?!)
То не зависи от успеха, но е синоним на успешен живот. Защото щастието не може да бъде цел. Щастието е избор. И път. И поемане на въздух по пътя.
Хм, този въпрос се оказа лесен :)
А щастлива ли съм?
…
(много хаотични мисли)

Сега е момента да спра с подреждането на думите и да си забъркам един коктейл „щастие“. За подхранване на сетивата. Или за проясняване на съзнанието. Или за да рестартирам всичко.

Отпивам бавно глътка „щастие“
(наслаждавам се на вкуса)
Oставям я да се разлее по небцето ми
(чувам тишината в мен, а звуците на гората й акомпанират)


Усещам нежно пиперливия вкус на спонтанността да сгрява гърлото ми
(мислите ми притихват и дишам дълбоко)
Предавам се на въздействието на коктейла, течението ме повлича
(издишам)
Тялото ми е леко и безбрежно
(затварям очи и благодаря)
Добре. Сега мога да отговоря на въпроса. Щастлива ли съм?
Да.
Намирам се там където искам да бъда – близо до приРодата, в прегръдката на моя дом.

Обичана съм и обичам.
Пътят ми е споделен.
Светът ми се усмихва.
Имам воля за живот.
Забавлявам се като колекционирам случайности.
Експериментирам с вдъхновението си.
Всеки ден опознавам границите на тялото си. И понякога ги променям.
Радвам се на слънцето. Мачкам земята с голи ръце.
Приемам предизвикателствата на живота като подаръци.
Случвам желанията си без да преследвам амбициите си.
Отстоявам свободата си без да налагам позицията си.
„Щастието е като здравето – ако не го забелязваш, значи го имаш.“ Казва Тургенев
И друго е вярно – щастието е въпрос на личен поглед към света. И все пак възможно ли е да бъдеш щастлив ако си крайно беден, ако в страната ти се води война, ако някой твой близък страда? Мога ли аз да бъда щастлива при подобни обстоятелства?
Нямам отговор.
Мисля си, обаче, че хората обичат разнообразната храна и едва ли биха се задоволили с приемането единствено на коктейл „щастие“.
Мисля си още, че повече щастливи хора ще направят света по-щастливо място. Мисля и че всеки е отговорен за личното си щастие, но задължение на всяко правителство трябва да бъде изграждането на щастливо общество.
През април 2012 ООН организира конференция на тема „Благополучието и щастието: определяне на нова икономическа парадигма.“ По време на събитието е била инициирана идеята да се интегрира крайно субективната величина „лично щастие“ като национален приоритет в държавната политика на страните по света.
Звучи страхотно, но някак далечно… Министерство на щастието! Как ти звучи? На мен – нереалистично и отвлечено…
Но за населението на Бутан (около 800 000 души) създаването на подобно министерство би било съвсем в реда на нещата. В началото на 90-те години в икономиката на високопланинското кралство в Хималаите е въведено понятието: брутно национално щастие.
„Идеята се ражда през 1972 г.като необходим според разбиранията на тогавашния крал индекс за измерване на развитието на държавата. Под внимание се вземат от една страна - икономическият растеж и от друга – духовните ценности и удовлетворението на хората от живота. Според Негово величество, само ако двете вървят ръка за ръка, обществото може да бележи напредък. Брутното национално щастие се измерва с тест от 250 въпроса, за чието попълване са необходими 4-5 часа. Разделени са в 4 основни показателя: устойчиво развитие, съхранение на културните ценности, опазване на околната среда и добро управление на държавата.“
Източник „Списание 8“, бр. 6/2012
„Удовлетвореността не зависи от материални обекти. Тя е нещо, което произлиза от простотата. Ако не знаеш как да се отпуснеш и да се задоволиш с това, което имаш, ако не знаеш как да оцениш естествената красота на своето обкръжение, ако не знаеш как да проявиш простотата, дори всички пари на света да са твои пак си нещастен“ Лама Тубтен Йеше

Без съмнение всички велики Учители на човечеството имат своите мисли за щастието и неговия ИЗВОР. Моите учители днес в разгадаване тайните на щастливия живот са Зара и Гаро (Бретон Шпаньол и Западносибирска Лайка). Те винаги са щастливи. Може би защото са себе си. Наслаждават се на всеки миг от деня. Наблюдават спокойно света и не се страхуват за утре, не тъгуват за вчера. Свободни са да палуват по двора и във всеки един момент да изразяват емоциите си. Животът е тук и сега и е прекрасен!