Среднощен гост

Тази нощ гората бе разсечена от страховит рев.

Когато преди шест години и половина се заселихме тук, за първи път чух лай на сръндак. С времето Кико ме научи да различавам звуците на дивите обитатели. Най-често в дерето под нас ни навестяват порове, сърни и сръндаци, чакали, по-рядко диви прасета и елени с кошути.

Звукът от тази нощ не приличаше на нищо, което съм чувала. Със сигурност не беше рев на елен, в който има достолепие и самоувереност. Беше вик на изплашено животно, може би дори ранено. Около 10 минути стоеше на едно място и изпълваше с болката си цялото пространство околовръст. В началото просто реших да затворя прозореца и да се опитам да заспя отново, но тогава се случи нещо, което ме изненада и уплаши. Беше съвсем близък шум от падане на предмет. В следващия момент си дадох сметка, че има някой на чардака… Сърцето ми започна на блъска в гърдите… Миг по-късно различих четири лапи по ламината и осъзнах, че това е Зара, която явно си е отворила сама вратата към чардака, събаряйки по пътя си една от саксиите… Тя усети, че съм будна и започна да драска по врата, за да я пусна вътре. Това ми се стори странно, но станах и й отворих, а тя се стрелна в къщата като куршум и не можеше място да си намери от собствената си превъзбуда. За пръв път виждах кучето така изплашено. Дадох си сметка, че не съм я чула да лае, а обикновено това прави като усети животно от другата страна на оградата. Опитах се да я успокоя. Сърцето й щеше да се пръсне. Скимтеше и се щураше из стаята като обезумяла… Животното в гората започна да се отдалечава, макар че още дълго чувахме пронизителния му рев…

Зачудих се дали да не оставя Зара да пренощува вътре, но се отказах и й отворих да излезе, което тя направи с известна неохота… Легнах си в леглото до Косара, тя спеше толкова дълбоко… Придърпах одеялото върху нея и се опитах да заспя отново, но сънят не идваше… Сърцето ми продължаваше да бие учестено… в главата ми се щураха уплашени мисли… а Зара продължаваше да драска по вратата… нейната уплаха бе онова, което истински ме обезпокои… какво животно ни навести тази нощ? Ранена кошута?! Или?! Възможно ли е това да е било мечка? Кико в началото на лятото каза, че е видял следа от неголяма лапа на мечка в дерето… Със сигурност беше голямо животно, защото на дребните Зара не им придиря…

Времето днес се преобрази пред очите ми... три пъти

Средата на лятото е според Слънчевия календар на древните българи… и казват настъпва трайно преобразяване в природата… Слънцето обръща гръб на лятото, за да отправи своя взор към зимата…

Изображение: Списание 8

...идва най-усилното време за стопанисване на нивите и градините… отпочва събирането на реколтата…

Преображение Господне е според Българската православна църква – един от големите летни празници, който се отбелязва в края на църковната година и се свързва с измолването на промяна и нова надежда…

Днес температурите навън не надвишават 22` С. Сякаш нещо преобърна времето, за да даде знак, че лятото преваля… а аз планирам след работа да премина превала на Балкана, за да гушна Косара за лека нощ… там някъде край морето… Гледам я на снимките, които ми праща майка и ми се струва малко тъжна…

В Хаимбоаза съм. Вали проливен студен дъжд… Няма и помен от жегите само преди ден. На юг от Балкана поривите на вятъра пък са толкова силни, че имам чувството, че ще отнесат колата, която тежи повече от два тона… Заболяват ме ръцете да завръщам волана…

Времето днес наистина се преобрази пред очите ми три пъти.

На раздумка с Жегата и Тишината

Навън е над 40`С. Днес може би е най-топлия ден за това лято. Правя сладко от круши с канела. В къщата е приятно хладно и тихо… необичайно тихо за неделя…

Странно се чувствам… в хармония със себе си и в хармония с ритъма на ПриРодата… сама съм, Косара е на море с майка, не съм на работа… разполагам с „цялото време на света“, което разбира се може да се побере в този ден :) „цялото време на света“ само за мен… и моето сладкото от круши :) все пак е средата на лятото – най-усилното време за стопанките, които искат да оползотворят всеки зрял плод в градините си… та като една от тях няма как да не почета моите сочни и вкусни круши… следвам ритъма на ПриРодата :)

Свършвам с почистването на крушите, слагам ги да се пекат във фурната и си правя следобедно кафе. Решавам да му се насладя на чардака. Тук тишината е различна. Не е плътна като в къщата, а сякаш е перфорирана и през дупките й се провира и жуженето на пчелите, и мързеливото преминаване на вятъра през клоните на дърветата, и няколко припряно изпуснати птичи фрази… Самотно и развълнувано ми е едновременно. Насочвам вниманието си към уморената раздумка между Жегата и Тишината… Една кокошка снася яйце някъде надолу по улицата и неочаквано променя посоката на разговора… Няколко мухи също решават да се включат и става говорилня… А на повече от 200 километра от тук Кико начева своето фермерско приключение… Сила! Вяра! Кураж!

Когато преди 4 месеца му попълних анкетата към заявката за кандидатстване в предаването (с негова помощ, разбира се), не вярвах, че ще го изберат. Направих го, за да не ми мърмори половин година след това, че аз съм виновна, че е изпуснал срока… Когато му се обадиха за първия кастинг, сърцето ми заби лудо и разбрах, че съм предизвикала съдбата…

Вчера, като го изпращах, му казах, че имам план за следващите три месеца и да не е посмял да се върне по-рано :) а той ми отговори, че ще се опита да сбъдне плана ми :)

p.s. В бурканите наедно със сладкото от круши затварям и по лъч лятно слънце… топлината му ще се омеси с аромата на крушите и зимъска ще ми спомнят за уюта на днешния ден… Докато редя думите, то станало ракиено време, та ето кой дойде на гости да ми посвири :)

Изборът – да не отлагаш своя смисъл!

Здрава, мирна и честита нова година! Нека 2021 бъде ПРОСВЕТЛЕНИЕ! и БЛАГОСЛОВИЯ за вярващите в доброто! и ОСЪЗНАВАНЕ на истински важните неща в ЖИВОТА като МИР, ЛЮБОВ, ЕДИНеНИЕ! Нека 2021 БЪДЕ една малка крачка към голямата промяна в отношението на хората към природата и нейните ресурси, защото точно това отношение, според мен, обуславя и начина ни на общуване в семейството, в общността, между отделните народи и култури!

Нека не се стремим към „нормалността“ преди пандемията от COVID-19, нека създадем нашата НОВА нормалност – един свят на взаимопомощ, разбирателство, съпричастност, приемане на другостта и различната гледна точка! Нека 2021 бъде поле за ОБЕДИНЕНИЕ на събудените и ВЪЗМОЖНОСТ за изваждане от строя на всички фалшиви стойности! И не забравяйте, че понякога е нужно... да затвориш очи, за да видиш... да замълчиш, за да кажеш... да избягаш, за да се върнеш... да се загубиш, за да се намериш... да паднеш, за да станеш... да спреш да мислиш, за да осъзнаеш... да спреш да търсиш, за да откриеш... да спреш, за да се огледаш... да СПРЕШ, за да ПРОДЪЛЖИШ...

Вчера, в почти цяла България, имаше много силен вятър и ми се иска да вярвам, че този необичайно топъл вятър, в последния ден на тази необичайна 2020 е издухал в небитието страха на хората.

Изминалата година наистина беше трудна, нейните предизвикателства заставиха хората да правят избори, за които не бяха готови. И това внесе в душите на мнозина много смут и безпокойство. Имаше и хора, които отказаха да направят своя избор… от страх може би… а това изпразни погледите им. Всъщност най-лошото на тази година бяха именно тези празни погледи над маските… Нека 2021 бъде година на смели избори и вдъхновени начинания, които да отведат всеки от нас до най-добрата версия на себе си, а човечеството – до неговото така дългоочаквано обновление :) Казват, че вдъхновеният човек е способен на велики дела. Бъдете вдъхновени! И помнете – не намеренията, не думите, не емоциите, а само делата имат силата да променят света!

Отпочване...

Природата си подреди къщата. Като добра стопанка покри земята с дебел бял килим и стопли посевите. Зави дърветата, за да укроти соковете им и да поспят още малко. Нахока нетърпеливите кокичета и лалета па ги накара да мируват под пухкавата завивка от сняг…

Днес всичко е бяло, тихо и добре стъкмено...
Казват, че когато домът ви е чист и подреден, нямате друг избор освен да се захванете с разтребване на вътрешния си свят, та да внесете в него мир и съгласие.

Според древните българи и техния Слънчев календар сега се намираме в онзи период от годината посветен на Небето. Или сега човек има възможност да отдели време и сили за своето духовно общение с невидимото… с Бог… Време е за разчистване и подреждане на нашето психическо пространство, на къщито вътре в нас…

Работата има нужда от отпочване, че да бъде свършена :)

Това възнамерявам да направя таз година - да подхвана грижите по дома и градината отрано, да организирам правилно емоциите си, да положа нужните усилия да не се налага да правя излишни усилия, да се науча да действам без да насилвам себе си и без да принуждавам другите да престъпват себе си… Възнамерявам година на благополучие, съгласие и развитие!

Възнамерявам здрава година,
добре стъкмено огнище
и повече радост
в душа ми!

Възнамерявам ЖивоТворство!

„Слънчевият календар“ и петте СТИХИИ (метал)

Дърветата вече са голи… но за разлика от други години, тази есен разсъбличането им беше по-скоро като бавен стрийптиз, отколкото като вулгарно оголване… може би затова сега не ми изглеждат неприлично голи, а някак примамващо разсъблечени…

Според Слънчевия календар на древните българи, днес е първия ден от 12тия месец на годината. Или от днес начева последния месец на есента – сезонът, чийто елемент е МЕТАЛА. Още когато, преди години, попаднах на статия, в която се описваха петте елемента / стихии, характерни за източните мистични традиции, в мен се породи един основен въпрос: що за стихия е металът?
Думата СТИХИЯ е с гръцки корен и означава: първоначало, елемент. Ето защо под "елемент" в този контекст днес не се разбира физическа характеристика, а определен принцип или символно значение. В повечето философски учения и мистични школи от древността работата със „елементите“ заема централно място. Конкретните начини за това, обаче, често се различават значително един от друг. Има разлика и в идентифицирането на първоелементите в западната и в източната традиции, но всеки един от тях притежава определени качества и характеристики, които отразяват начина, по който, според различните народи, е изграден светът.

В зората на Йонийската школа в Древна Гърция философската мисъл е повлияна от египетската наука и се опитва да определи първичното начало или стихията, присъстваща в цялостното разнообразие на света. Талес предполага, че това е водата, Анаксимен – въздухът, Хераклит – огънят, а Анаксимандър – апейронът (безкрайния хаос, съдържащ всички стихии).

Философите от Елейската школа се стремят да достигнат до действителността отвъд очевидното. Според Емпедокъл светът се основава на връзката между четирите първични стихии – вода, въздух, огън и земя, които са неизменни. Според него различието на формите на материята се обуславя от различните количествени съотношения между тези стихии, като при процесите на съединяване и разлагане вземат участие две начала – любов и вражда, имащи абстрактен характер. За разлика от него, Платон допуска, че четирите стихии могат да се превръщат една в друга.

Аристотел въвежда и пета стихия с духовна природа – същност или етер, която прониква в нещата. Той счита етера за съвършен, вечен, нетленен и абсолютно отличим от четирите несъвършени земни стихии.

В основата на източната традиция се приема, че е теорията за Петте стихии, която се заражда в Китай преди около 5 хиляди години. Приема се, че взаимодействието между Ин и Ян води до появата на пет стихии, които са в основата на всичко материално и на природните явления. За китайците стихиите са: вода, дърво, огън, земя и метал.

Водата кореспондира с всичко, което овлажнява, охлажда и тече надолу. Тя символизира обикновено чувствителност, интуитивност, възприемчивост.
Огънят е символ на всичко, което е горещо, а също и на нетърпеливост, жизненост, разрушителност.
Дървото се свързва с всичко, което расте и се развива свободно. То излъчва дружелюбност, непринуденост, логичност.
Земята се приема като майка на всички неща, в нея се засява, тя е основата за растеж. Тя символизира реализъм, практичност, разумност, афинитет към материалните неща.
Металът има способността да бъде претопяван и затова символизира изчистване. Символно той се свързва и с активност, независимост, бляскавост и уникалност.

Редът на изграждането им е Металът дава живот на Водата, Водата дава живот на Дървото, Дървото дава живот на Огъня, Огънят дава живот на Земята, Земята дава живот на Метала, Металът дава живот на Водата, и т.н. циклично.
Редът на разрушението им е Огънят оформя Метала, Водата надвива Огъня, Земята задържа Водата, Дървото ограничава Земята, Металът разделя Дървото, и т.н. в цикъл.

А сега да се върна към моя си въпрос: що за стихия е металът?

От позицията на философската си мисъл днес мога да кажа, че най-логично ми се струва твърдението, че МЕТАЛЪТ символизира изчистване и затова е стихията на есента. Тази негова характеристика най-добре се свързва и със състоянието на природата през есента – листата на дърветата окапват, голяма част от животните сменят козината си по това време на годината, а енергията на растежа – най-спонтанният импулс в природата сякаш замира… за да се случат едни други процеси в живата природа и да се подготви почвата за една различна активност… тази на Духа и неговия стремеж към Небето… или тази на Слънцето и неговата трансформацията… защото само след месец цялата природа ще притихне, за да посрещне раждането на Новото Слънце...

Докато пишех тази статия и един друг въпрос се породи в мен: защо в Слънчевия календар на древните българи годишните сезони са подчинени на петте стихии, които са в основата на светоусещането на един народ, чиято култура е толкова далеч от нас? И всъщност като се порових малко из разни книги, разбрах, че преди години в един от градовете на Шумер е намерена каменна плоча, на която редом с типичните за онова време изображения на фигури стои една отлично изработена хексаграма – от онези, чиято самобитност се приписва уж на „Книгата на промените“… Да, ама шумерската плоча е с около 1000 години по-стара… От кога датира Слънчевия календар на древните българи се пита в задачката? :) Ето на каква информация попаднах: Начало на българското летоброене е 5504 г. пр. Хр.

(следва продължение)

Дървото – символ на вечния живот

Няма нищо, което така да свързва култури и континенти както дървото като символ на вечния живот. Един и същи символ се повтаря отново и отново в удивително разнородни традиции. Като медиатор между световете дървото участва във всички ритуали на преход, прекрачване, пътуване между тях. Зеленото дърво е знак за живот, сухото – за болест и смърт. Плодните дървчета винаги носят благословия за изобилие, здраве, многолюдна челяд. Затова в българската празнична традиция под техните клони всеки обред има магично действие – бръсненето на младоженеца, сплитането и отбулването на невестата; сватовниците носят сливови или от друго плодно дърво пръчки. Своеобразен символ на световното дърво, на вселенската връзка между световете е т.нар кумово дърво. Приготвя се от сурово чаталесто дърво – ябълка или слива и се свързва с украсата на сватбените хлябове. Магията на дърветата, според предците ни, действа и когато те са само материал за обредните вещи – сватбено знаме, сурвачка, дръвце на царя на коледарите и др.

Днес, според Православната църква, е Велики петък или Разпети петък – денят, в който Иисус претърпял безброй поругания, мъки, неимоверни страдания; денят, в който разпънали на дървен кръст невинния Агнец - "изтезаван за нашите беззакония и мъчен за нашите грехове", принесен в жертва за греховете на цялото човечество. Раздрало се небето и земята, слънцето скрило лика си, тъмнина надвиснала над Голгота…

От друга страна 29 април, от използваното днес летоброене, кореспондира с шестия ден от 5 месец на „Слънчевият календар“ на древните българи и се явява средата на дните отредени на ДЪРВОТО – стихията, която управлява процесите в природата през пролетта (през високосна година, каквато е настоящата, този ден се пада на 28 април). За предците ни всеки сезон има по 91 дни, а според същността си е подвластен на една от стихиите: зимата – на водата, пролетта – на дървото, лятото – на огъня, есента – на метала. А Земята, като център на всички елементи е разпределена по равно между сезоните и обема последните 18 дни на всеки от тях. (Снимка: Списание 8)

Преди няколко месеца публикувах статия посветена на „Слънчевия календар“ и петте СТИХИИ, като акцентът в нея беше ВОДАТА, защото тогава беше зима и природата се управляваше от стихията ВОДА. Пролетта отдавна избухна в гората, избуя по полето и трайно се настани в цветните лехи, но аз някак все не намирах подходящата провокация, за да отдам почит на стихията – ДЪРВО. Тази сутрин сихроничността сама ме побутна и ме накара да видя Дървото в един различен контекст- като символ на вечния живот и Възкресението, което в Християнската традиция се чества през пролетта, когато дърветата се възраждат след своеобразната смърт, която са преживяли през зимата.

Много култури са съхранили вярвания за Дървото на живота, за което се смята, че се намира в центъра на света и представлява ос, около която се изгражда всичко земно.

Например мировото дърво Игдрасил у северните народи или свещеното Яхче у маите на Юкатан.

Дървото на живота е и най-важният символ на мистичното учение Кабала. Буда намира просветление под Дървото на мъдростта. Коранът възхвалява важната роля на Дървото на благодатта, символ на божествени дарове и духовно просветление. Индуистката „Таитирия Брахмана” също изобразява Бог Брахма като „дърво, от което са създадени небето и земята”. Даоистите почитат прасковата като Дърво на безсмъртието, чиито преплетени клони напомнят за равновесието между ин и ян. В ритуални церемонии аборигените засаждат дърво наопаки, като корените му са обърнати към небето – символ на правилото, че от там произхожда всичко живо…

Дървото е абсолютния мост между духа горе и материята долу. Корените му се простират дълбоко в Земята, а клоните се разгръщат неспирно към Слънцето. Ако корените не са здрави, листата ще повехнат. Ако отрежете короната на дървото, корените ще изгният и ще умрат. А стволът на всяко дърво е като магистрала, докато има движение по нея има и живот. Не е случайна метафората, че животът е едно пътуване – движение навътре към себе си, движение навън към другите, завръщане към корените и стремеж към единение с всемирния дух.
Учените твърдят, че преди около 350 милиона години растенията са започнали постепенно да еволюират - адаптирали се към промените, като започнали да израстват все по-нависоко и с по-дълги стъбла, за да уловят допълнителна слънчева светлина. Появява се и дървесината, която им помогнат да станат по-устойчиви и стабилни при увеличения си ръст. Първите дървета в света били високи близо 9 метра, приличали на днешните палми и се размножавали чрез спори. Появили се около 140 млн. години преди динозаврите. Според американски учени, тези папратоподобни дървета са погълнали голяма част от въглерода в атмосферата и са създали условия за развитието на живот на Земята… и може би вече не ви се струва странно, че древните българи са припознали в ДЪРВОТО една от петте стихии, управляващи живота.

Дървото олицетворява цикличния характер на Космическата еволюция – живот, смърт и възпроизвеждане в образността на раззеленяването и окапването на листата всяка година. То е и символ на многообразието в единството със своите многобройни клони, които излизат от един корен и отново се връщат в едното – семето от плода на клоните, от което ще се роди ново дърво. В него се проявява цялото, защото корените му са в земята, а клоните му се протягат към небето и така в едно се свързват двата свята – също като в човека.

Съществува и друга аналогия: „всеки човек е едно странно дърво, с клони - ръце протегнати към бъдещето и корени - спомени далече назад“
… а обществото ни днес е като опустошена гора…
и все пак…
Отделността е илюзия!
Дълбоко в своята същност всичко е Едно!

Самотното дърво винаги ще се опитва да създаде гора, а гората ще умира с всяко повалено дърво. Някои от вас може и да не се съгласят с това, но сигурна съм, че всички вие сте отделили поне няколко часа от живота си да разсъждавате върху теорията за „големия взрив”. Това означава, че идеята за единоначалието на света, такъв какъвто го познаваме, е посята в умовете на всички ни. Право на всеки е да я отгледа според своите разбирания, нужди и търсения.
Нашето общество днес търси единство в многообразието. Опитваме се всячески да го постигнем като учим на толерантност децата си. Ако, обаче, всичко е Едно и смисълът на всяко съществуване е в следване пътя на спиралата - кога обърнахме посоката? и вместо от единността да вървим уверено към срещата с многообразието, започнахме да търсим в многообразието – единство – нещо, което винаги е било там? Защо обърнахме посоката? Загубихме ли се в многообразието? Или просто продължаваме да следваме посоката, защото смисълът е в кръговрата?
Според последните научни изследвания целият човешки геном има едва 20-30 хиляди гена. Имайки предвид, че броят на гените не е показателен за сложността на организма, защото водната бълха, например, има повече гени от човека и взимайки под внимание това, че в генетично отношение различията между нас и мишките не са особено големи, а с шимпанзетата – направо нищожни, ние, хората, помежду си сме направо еднакви! Разликата помежду ни се вмества в десета от процента. Невероятно, нали  тук попадат всички човешки варианти, колкото и различни да изглеждат. Това се отнася и за такива очевидни особености като расите. „Генът на расите е просто лек „акцент” в общия човешки език”, казва доц. Георги Милошев – ръководител на Лабораторията по молекулярна генетика към БАН.
И какво се оказва, че според генетиката различията между хората са нищожно малки. От къде идва тогава това разделящо ни многообразие? Което едновременно прави живота ни пъстър и жесток… Защото векове наред, а и днес, другостта е в основата на всички войни, тя поражда нетърпимостта… Нетърпимостта към какво? Към различният ген, който е направил човека до мен различен, за да ми даде възможност да осъзная себе си като индивидуалност? Има ли нещо по-безсмислено от това да лиша от уважение друг човек само защото не е като мен? Нали ако беше като мен, абсолютно същия като мен, мен нямаше да ме има и всичко щеше да е Едно… Ама то не е ли Едно?

А ако сега допуснем, че многообразието е в короната на дървото и е резултат от желанието на всяка душа да намери своя единствен и неповторим път към Светлината сред многото други дървета в гората, то за да постигнем единство в многообразието е нужно да се завърнем към корените си… навътре във времето и пространството докато стигнем до безкрайно малката и безкрайно плътна точка, която е избухнала създавайки познатия ни свят… защото ми се струва налудничаво да забием един ствол в короната на многообразието от култури, раси, религии… и да чакаме този ствол да пусне корени…

ЧОВЕКЪТ между Небето и Земята

„Човекът следва земята,
земята следва небето,
небето следва ДАО,
ДАО следва естествеността.“
Из „Философията на Лао Дзъ“, Л. Димитров

Снимка: flickr.com/elBidule

В своята книга „Народният календар и неговите празници“ Георги Велев прави паралел между „Слънчевият календар“ на древните българи и китайската „Книга на промените“. Ето защо той разглежда Небето, Земята и Човекът като триада на ВЕЛИКИТЕ СИЛИ, от чието взаимодействие зависи нормалния ход на ИН и ЯН във вечната КИ – първата рожба на ДАО.
„Това, че ЧОВЕКЪТ е равноправен член на триадата на ВЕЛИКИТЕ СИЛИ, повишава извънредно много отговорността на отделния индивид пред обществото и околната среда. За всяко свое действие той е длъжен да се съобразява не само със себе си, но и с всичко и всички. Чрез своите действия човекът може да бъде в унисон с нормалния ход на световните сили (ИН и ЯН; петте стихии: ВОДА, ЗЕМЯ, ОГЪН, МЕТАЛ И ДЪРВО), което би било възможно най-доброто както за него, така и за обкръжението му, защото хармонията му с хода на световните сили е най-добрата гаранция за неговото добро здраве, хубавото време с навременни и достатъчни валежи, а оттук и тъй желаното обилно плодородие; мир, спокойствие и единство сред народа, всеобщо благополучие.“ Из „Народният календар и неговите празници“, Георги Велев.

От 1 ден на 5 месец, ден сряда от „Слънчевият календар“ на древните българи (или от 22 април на високосна година, каквато е настоящата и от 23 април във всички останали случаи, според Григорианският календар) започва делът на ЧОВЕКА. Видимият път на Слънцето на небесната сфера продължава 12 месеца, а нашите предци са разделили този цикъл на движението на Слънцето на три и така са се обособили трите дяла в техния календар, като всеки дял е обхващал по 4 месеца. Първите четири месеца от годината са били отредени на НЕБЕТО, вторите четири – на ЧОВЕКА, а последната четворка била за ЗЕМЯТА. И тази подредба не е никак случайна. Мястото на ЧОВЕКА е между НЕБЕТО и ЗЕМЯТА… Началото на календарния дял на ЧОВЕКА съвпада с началото на времето за неговата активна дейност или „настоящият празничен момент от движението на КИ се характеризира с явен превес на възходящите ян активност и ин жизненост над ин активност и ян жизненост… това, че ЧОВЕКЪТ започва времето за своята активна дейност във въпросното съотношение на силите, е едно изключително благоприятно обстоятелство за него, улесняващо предстоящата му дейност, както и отлична предпоставка за най-пълното му хармонизиране със силите на макрокосмоса.“ Смята се, че Гергьовден, който някога се е отбелязвал на 23 април, според Юлианския календар, е новия аналог на празника от „Слънчевия календар“ на древните българи ознаменуващ началото на календарния дял на ЧОВЕКА. Неслучайно той е и най-големият пролетен празник в цялата българска етническа територия. Като образ Св. Георги е конник, което в очите на нашия народ дълго време е било аналог на понятието ЧОВЕК. От друга страна Св. Георги е воин, който побеждава злото, т.е. ЧОВЕК отстояващ доброто в света. Самото име Георги има гръцки произход, образувано е от думите „гео“ - земя и „ерго“-работя. Така се получава и значението на името - „земеделец“. Името Георги, от друга страна, става популярно в Европа през XIV в., когато кръстоносци донасят от Палестина историята за мъченичеството на Св. Георги, която е украсена с легендата как той се бори с дявола в образа на змей. За българите всички тези образи се преплитат някак естествено с времето, за да оформят образа на човека и воин, и земеделец. Ето защо Гергьовската обредност е сложна по характер. Тя сякаш засяга всички страни от живота на българина – неговите грижи за земята и нейното плодородие, за изобилието на благата, за богат и щастлив живот. Най-характерни за Гергьовден са скотовъдните обреди, но широка разгърнати са и обичаите свързани със земеделието и тези обещаващи здраве и благополучие в семейството. Празникът, който отбелязва началото на календарният дял на ЧОВЕКА, от друга страна, е пролетен, както вече споменах, и поради тази причина е подчинен на стихията ДЪРВО (Според „Слънчевия календар“ на древните българи всеки сезон се свързва с една от следните 4 стихии: Зима – вода, Пролет – дърво, Лято – огън, Есен – метал, а петата стихия Земя обема последните 18 дни на всеки сезон. Повече по темата може да прочетеш тук). Това е и причината, според мен, поради която се смята, че за доброто отглеждане и развъждане на стадата и увеличаване на млякото на Гергьовден се окачват клонки зеленина по кошарите и другите стопански постройки, правят се венци и се поставят на съдовете за мляко, а Гергьовската трапеза обикновено е била общоселска и се е правила „на зелено“. Важна част от празника на Гергьовден са и обредните хлябове, които се разделят в три големи групи – едни за празничната трапеза, други за обичаите в кошарата и трети за раздаване за здраве. Смятам, че именно хлябът и неговото наричане при замесването му са давали възможност на нашите предци да синхронизират своя ритъм с този на природата и да се опитат да бъдат в хармония със себе си, другите и света.
Част от Гергьовската обредност е и обичаят хората да се люлеят на люлки и да се теглят на кантар.

„Да спазва СРЕДАТА, т.е. винаги да е „на кантар“ – това е задължителното изискване за хармонията на ЧОВЕКА както с могъщите ин и ян, така и с останалите две Велики сили от триадата. Тази хармония гарантира не само доброто му здраве, но и личното му благоденствие и успех във всяко начинание! Люлеенето на люлки в този ден пак е адекватен символичен израз на същото – мястото на ЧОВЕКА в триадата на Великите сили. Човекът се намира в средата на триадата, което значи, че той постоянно разгъва своята дейност, постоянно се люлее между двете Велики сили – НЕБЕТО и ЗЕМЯТА. Както и да погледнем , човекът в люлката действително се движи винаги между небето и земята, с което символично той пак „заема“ своето естествено място, според теорията на „Книгата на промените“, и то сега – в деня на своя празник.“ Из „Народният календар и неговите празници“, Георги Велев.
снимка: http://www.gabrovo.bg/

"Напуснахме големия град..."

или МОЯТ РАЗКАЗ в urbex.bg и въпросите, които той провокира

През последните две седмици получих много съобщения със горе-долу следното съдържание: „Всичко е много хубаво… решението ви да напуснете големия град… с него и матрицата… но как се изхранвате? Как си плащате тока, водата? Ако ни споделите как се справяте и ние бихме се върнали на село… защото причините, които ни спират да напуснем големия град и да заживеем близо до природата са свързани основно с намирането на доходоносно препитание…“

Ако трябва да си призная през изминалата година е имало моменти, в които съм се усъмнявала в правилността на взетото от нас решение… най-вече заради финансови проблеми, да. Имали сме и все още имаме трудни дни, но в тези дни винаги се сещам колко безсмислен беше започнал да ми изглежда живота в София - да, там имах интересна работа, финансова независимост, възможности да пътувам, но нямах почти никакво свободно време и най-лошото е - не изпитвах наслада от живота си... от вкуса на живота си! Вярвам, че бъдещето принадлежи на тези, които вярват в красотата на мечтите си и следват пътя на сърцето си, за да се срещнат с мечтите си  това е. Благодарна съм на семейството и на приятелите ни, че ни подкрепят в нашия избор, дори да не го разбират...

На всеки РЕШИЛ да промени живота си и да напусне големия град бих казала: просто го направи! Ако ЖЕЛАЕТЕ тази промяна, но несигурността ви кара да се колебаете, значи не сте готови за скока и по-добре потърсете друго приключение, което да поДправи живота ви. В начинание като нашето няма готови решения за справяне с трудностите, няма написани рецепти за успех, няма правилни съвети… Всичко зависи от вас. По всяка вероятност когато се РЕШИТЕ и ИЗБЕРЕТЕ да напуснете големия град и сигурната си работа и да ги замените с живот близо до природата, в главата ви ще има планове как да подредите живота си на новото място, как да му придадете известна стабилност и това е най-естественото нещо, защото говори за благоразумие… но истината е, че тези планове няма да са ви от голяма полза… и ние имахме планове, но за една година ни се наложи да ги прекроим поне 5-6 пъти… да ги изоставим напълно… да направим нови… В крайна сметка единственото сигурно нещо в този свят е промяната. Затова моят съвет би бил: не търсете сигурност в избора си да промените ежедневието си, просто случете промяната и се насладете на несигурността и изненадите, които ви очакват по пътя… предизвикайте себе си и обстоятелствата и се срещнете със силата си. Разбира се, както написах малко по-горе – няма правилни съвети – така, че е добре да се усъмните и в моя ;)

Когато искаш да прескочиш пропаст не го правиш на малки крачки, а със скок... вече от другата страна на пропастта имаш избор да останеш там ако ти харесва или да се върнеш - пак със скок, ако решиш, че нямаш път от другата страна... на нас ни харесва тук където сме и затова всеки ден правим своите малки крачки от тази страна на пропастта  понякога отнема години да се решиш да скочиш, но ако го направиш това означава, че си избрал живота, а не смисъла на живота! И за да ме разберете правилно – не казвам, че човек се чувства в хармония със себе си, живота си и света само близо до природата, но ако не се чувствате добре там където сте значи ви е нужна промяна… не се страхувайте от промяната! не спирайте да експериментирате с постигането на баланс между своите нужди и своите мечти и един ден ще усетите вкуса на живота, такъв какъвто го помните…

През последната година се запознах с много хора направили нашия избор и всеки по своему е организирал живота си… Всеки по различни причини е напуснал големия град, но общото между всички е, че в някакъв момент са престанали да отдават значение на ОЦЕЛЯВАНЕТО си за сметка на жаждата си за ЖИВОТ. За себе си знам, че изборът ми беше вдъхновен от едно мое по-висше аз, а това подхранва силата ми. И не си мислете, че в мен е нямало съмнения, и тревожност, и страх дори… ще се справим ли?... Важното е в момента на скока да сте абсолютно убедени, че имате нужда от този скок, иначе има голяма опасност да паднете в пропастта… Не правете този скок и от чисто любопитство: какво има от другата страна на пропастта? Защото после може да не съберете смелост да скочите обратно, а това означава, че ще се наложи да оцелявате на място, което не е вашето място… Не смятам, че човечеството ще си гарантира едно „по-сигурно“ бъдеще, ако всички хора заживеят на село или близо до природата, но съм убедена, че ако всеки прави своя осъзнат избор за добруването на всички всеки ден и е в хармония с този си избор, това ще подпомогне балансирането на съзидателните и разрушителните сили в света.
Не бих посъветвала никого да отиде да живее в планината като отшелник или на село като бунтар само и само да опразним големите градове. Изборът трябва да бъде осъзнат, защото само тогава той носи свобода! Във всички други случаи създава зависимости.

И една последна щипка-провокация… ако по-важни от самото намерение за промяна са плановете ви за утрешния ден и те се провалят, какво ще ви помогне да се изправите? Да, плановете са нужни, те дават известна увереност по време на скока, но по-важно е дълбокото, вътрешно убеждение, че животът – истинският живот е от другата страна на пропастта… ако не сте убедени в това – не правете този скок, а се опитайте да се посадите там където сте в момента и просто се погрижете за семето във вас да покълне и да даде плод… Това е най-съкровеният начин да отдадете почит на ЖИВОТА!

Средата на зимата

Според „Слънчевият календар“ на древните българи днес е 15-я ден на втория месец от годината или днес именно е средата на зимата. Ще попиташ защо? Сметката е проста: годината според предците ни започвала в най-късия ден, т.е. по време на зимното слънцестоене (22 декември, според днешното летоброене), но въпросният ден бил самостоятелна календарна единица – не участвал в никой месец, не бил и част от седмицата – той бил Нулев ден. Така останалите 364 дни идеално се разделяли на 4, та всеки сезон да има точно по 91 дни, разпределени в 13 седмици. Първият месец от всеки сезон имал 31 дни, останалите два - по 30. Народът на българите си знаел, че всеки нов сезон започвал в неделя и завършвал в събота, а неговата среда, т.е. 46-я ден винаги бил в СРЯДА. Така тримесечието се деляло точно на 13 седмици, а годината на 52. А когато се появявал ефектът на закъснение, тъй като Земята прави своята пълна обиколка около Слънцето за 365 дни 5 часа и 49 минути, на всеки 4 години, предците ни правели нулев и деня на лятното слънцестоене. Така не се нарушавал седмичния ритъм, а и не се налагало всяка година календара да се мести с един ден напред и понеделникът да става вторник например. Също така неудобният съвременен 29 февруари просто не съществувал и не измествал дните с цели два :)

Как са отбелязвали древните българи средата на зимата не знам. В своята книга „Народния календар и неговите празници“ Георги Велев, например, се опитва да изведе някои празнични традиции и обичаи от този период на годината като такива, запазили част от автентичната обредност на нашите предци, но аз лично не съм съвсем съгласна с препратките, които той прави…

На мен някак по логично ми е да припозная Трифон Зарезан и самото „зарязване на лозята“ като своеобразно ехо от празничната обредност на древните българи изпълнявана в деня, отреден за празнуване средата на зимата. И разбира се имам няколко довода в защита на предположението си:

Снимка: www.bnews.bg

1. По стар стил Трифон Зарезан се отбелязва на 14 февруари, т.е. това е средата на месец февруари, който обикновено има 28 дни и е втория месец от годината според Юлиански календар, който е бил въведен в Римската империя на 1 януари 46 г. пр.н.е. и от тогава 1 януари става начало на годината. Според доц. Александър Илиев, доктор на изкуствознанието, след покръстването на българите княз Борис успява да съхрани и "миропомаже" цели 36 празника, които са били свързани с бита и календара на древните българи. „Те станали християнски и такива се считат у нас и до днес. Византия е била принудена да приеме това условие. Така народният календар на българите продължил да живее паралелно с неточното християнско летоброене.“ От което следва логично, че празникът отбелязван в 15-я ден на 2 месец от „Слънчевия календар“ на древните българи ознаменуващ средата на зимата е започнал да се празнува на 14 февруари или в „новата“ средата на втория месец от годината :)

2. На Трифон Зарезан днес се извършва обредно зарязване на лозята… за плодородие! Ако, обаче, допуснем, че нашите предци са извършвали този обред в деня, ознаменуващ средата на зимата, бихме могли да видим в неговото практикуване и нещо различно, нещо практично :) през зимата соковете в растенията се движат бавно и ако отрежеш лозова пръчка в този период от годината тя може да ти се стори суха, но ако „просълзи“ значи пролетта наближава и соковете в нея са започнали да се движат по-бързо :) т.е. в средата на зимата, чиято стихия е вода, изпълняването на обреда „зарязване на лозята“ може да е имал и значението на зов, отправен от хората към Природата - да начене тя своето „събуждане“…

„Слънчевият календар“ и българските обредни традиции (предговор)

Това е тема, която сравнително отскоро ме занимава, но затова пък обедини всички мои интереси и се превърна в център на настоящите ми философски, духовни и събитийни търсения. Тя дойде при мен като отговор на един въпрос, който ме преследва от дете: Защо така наречените български народни празници и обичаи са „привързани“ към църковния календар и неговата обредност? Какво налага или какво е наложило това „приобщаване“? Когато бях на 12 години за пръв път бях лазарка и онова, което тогава ми направи най-силно впечатление беше текстът на лазарските песните, който нямаше нищо общо с възкресението на Лазар от Иисус Христос…
От друга страна много изследователи на българското народно творчество и редица етнолози смятат, че българските обредни традиции в отбелязването на нашите народни празници са отражение на годишния земеделски цикъл, което пък се вклини сякаш в една друга моя голяма тема: живеенето в ритъма на Природата. Аз смятам, че за да бъдеш в ритъма на Природата е нужно да бъдеш в ОБЩЕНИЕ с Природата. Да се учиш от нея. Да преоткриваш красотата и мъдростта й всеки ден. Да действаш и създаваш - в хармония с нейните принципи. Да твориш Живота си в сътрудничество с Природата! Всяко поколение, всяка епоха си има своя голяма тема. Мисля, че мисията на Човечеството днес е "ЗаВръщането напред към Природата". Нека се завърнем към приРОДАта като продължим напред :) Когато преди време една приятелка ми отвори очите за това как думата РОД се съдържа в думата приРОДа и че всъщност само на български природа означава ПриРОДА, в онзи момент, тя отвори за мен една врата към моята най-дълбока същност и сякаш ме предизвика да се впуснах в приключението на Живота си - да се завърна ПриРОДАТА. Благодаря ти, Розмари :) www.narichane.com
Спорадично през годините попадах на различни текстове и изследвания свързани с българските обредни традиции и тяхната обвързаност с годишните сезони, цикличността на земеделския труд, религиозния празничен календара… в крайна сметка пъзелът започна да се подрежда след като прочетох една статия в „Списание 8“ за „слънчевия календар“ на древните българи.

Снимка: Списание 8

С настоящата публикация реших да начена едно пътуване в търсене на корените… Нямам претенции това да бъде изследване или някакъв обзорен труд, по-скоро ще бъде моя опит да приобщя всичко прочетено по темата и да подредя собствения си пъзел: човек – природа – космос.

Според „Слънчевия календар“ на древните българи всяка година се състои от 365 дни, като 364 от тях са разпределени в 12 месеца (осем от тях имат по 30 дни, останалите 4 по 31 дни), които от своя страна обособяват познатите ни 4 сезона, а 365-ят е „нулев“. Той не влиза в състава на годишния календар и сякаш е извън времето – денят посветен на невидимото, на Бог. Всеки сезон е с по 91 дни и според същността си е подвластен на една от стихиите: зимата – на водата, пролетта – на дървото, лятото – на огъня, есента – на метала. Земята като център на всички елементи е разпределена по равно между сезоните. По този начин всяка от 4-те стихии заема по 73 дни в годината, земята – с един по-малко. Всеки сезон има по три месеца. Първият винаги е с 31 дни, останалите два с по 30 дни. Също така датите са се падали винаги един и същи ден от седмицата. Например 1.1. (или първия ден на първия месец), 1.4. (първия ден на четвъртия месец и т.н.), 1.7. и 1.10 винаги са били в неделя, 1.2, 1.5., 1.8. и 1.11. – винаги в сряда и т.н. Годината започвала на 1.1. в неделя и е завършвала на 30.12. събота, но между двата дни е имало един нулев ден. Този ден е съвпадал винаги със зимното слънцестоене. На всеки 4 години се е прибавял по още един „нулев“ (високосен) ден, за да изравни натрупалата се разлика и той е съвпадал с лятното слънцестоене. Според редица изследователи в старото българско летоброене годините да се групирали в два цикъла – малък и голям. Малкият е бил 12-годишен. Големият се е състоял от 5 малки или 5х12 = 60 години.
Един от големите изследователи на връзката между календарната система на древните българи и нашите обредни традиции е Георги Велев. Той е автор на няколко книги, но последния му труд „Народният календар и неговите празници“ е квинтесенцията на изследователските му търсения. Според него, освен на 4 сезона, годината се деляла и на 3 части според триадата на великите сили – от 1 до 4 месец се падали на небето; на 1.5., сряда започвало времето на човека, който се пада по средата на небето и земята; последните 4 месеца – от 1.9. до 30.12. били под „опеката“ на земята.
„В стройната и прецизна структура на „слънчевия календар“ на древните българи, Георги Велев открива отговор на един въпрос, по който не се знае твърде много: какво е представлявала религията на старите българи? – ВЯРА В КАЛЕНДАРА! „Защото календар и религия са на практика едно и също нещо“ – обяснява Велев. Според подредбата на дните, месеците и мястото на празниците в тях може да се пресъздаде моделът на света и Космоса, в който са вярвали древните българи. И макар старата вяра постепенно да е заглъхнала след Покръстването през 866 и политиката на християнизация провеждана от княз Борис I, празниците някак са се наместили в календара – основно по два начина: едните са започнали да се празнуват на същата дата, само, че вече по юлиянския й еквивалент – например Еньовден според „слънчевия календар“ се е падал на 1.7 месец или това е лятното слънцестоене, а според новия – 23 юни; други празници запазили числовата стойност, затова пък се разместили във времето. Например Новата година, чийто празник е Сурва започвала на 1.1. (23.12. по днешния календар или това е денят, който следва зимното слънцестоене, а светлата част от денонощието започва да нараства, или това е началото на нов космически цикъл). Днес празнуваме Суроваки отново на 1.1., но това не съвпада вече с започването на „Новото Слънце“. Източник „Списание 8“
В хода на историята самобитните обичаи на древните българи са успели да се свържат органично с християнския празничен календар на нашата православна църква. Моето желание, обаче, е да открия техните корени в сакралната обредност на нашия народ преди покръстването, когато религията е била „вяра в календара“. Българинът днес следва традициите си в празниците неосъзнато. Настоящият ми „проект“ ще бъде опит да осъзная тази обредността и да я приема като естествено продължение на ритъма в природата. Празничността подхранва битието ни, а когато човек празнува заедно с природата той твори устойчив живот. В българските народни обичаи има закодирани знания, традиции и опитности от бита на нашите прародители, които изпълнявайки сакралната обредност на своя „слънчев календар“ са живеели всъщност в ритъма на ПриРодата.