Гункане

Преди да си легнем Косара ми казва, че й е мъчно за баща й… аз съм толкова уморена от емоциите на деня, че тази нейна унилост, точно в този момент, ми идва малко неуместно и не съумявам да проява грам състрадание към тъгата й… имам нужда някой да гушне мен, за да стопи малко от натегнатостта ми… но Косара решава да е безпощадна:

– Мамо, не разбираш ли, че имам нужда да кажа „обичам те, тате” и да го гушна… това е!

Тонът й – леко сприхав, но кокетен – успява да смаже изопнатите ми до краен предел нерви… усещам как гневът в мен сякаш се запряга, а в гърлото ми се надигат благи думи и клокочещ смях... След малко вече сме се помирили и щастливо се гункаме (прегръщаме) за лека нощ.

Да опитомиш тъгата

26 август

Косара се събуди плачейки за баща си. За първи път. Каза, че много й липсва и че се страхува една люлка във Фермата да не го удари… Попитах я какво има предвид, а тя ми разказа как в съня си видяла люлка да удря Кико… (към 26 август Фермата все още не се излъчва по телевизията, а Косара не е виждала и чувала баща си повече от месец)

През деня продължи да ме разпитва как баща й е стигнал до Фермата… пеша ли?... защото колата му е в двора… аз ли съм го закарала? защо съм го завела там?... и защо ако е в нашата държава не може да го чуем?... той тръгна ли си е от нас?... Мисля, че започва да ме подозира в някаква голяма „измама” и ме проверява с въпроси-капани… ако отговорът ми не й се стори достоверен веднага контрира с нов въпрос… Стигна до там да ме попита:

– Колко точно далеко е тати, колкото дядо Паско ли – в сърчицата ни?

Този въпрос вече сериозно ме разтревожи.

Вечерта преди да заспим, с малко повече доверие към мен и историята, която й поднасям ми споделя тихо:

– Мамо, аз знам как да помогна на тати в сбъдването на неговата мечта…

Поглеждам я въпросително, а тя се прекръства… Оставам безмълвна, а на следващия ден тя започна да пише писма до баща си. Всеки ден по едно писмо.

27 август

Денят започна все по-бавно да се измъква от ложето на нощта… и на мен сутрин ми е все по-трудно да напускам прегръдката на съня… Гледам Косара как спокойно спи до мен и ми става още по-сгушено… Лятното слънце, морският бриз и планинският въздух са оставили върху лицето й диря на волност и някаква особена щурост… Дори със затворени очи тя излъчва сила, дързост и свобода. Напоследък непокорството й ме гневи и радва в едно… С Кико много пъти сме си говорили, че ни се иска да я възпитаваме така, че да не гасим огъня й и да не я опитомяваме… харесваме свободния й дух и нейния сочен, сладък смях…

29 август

Цяла нощ валя. Събудих се от звука на стъпки някъде в къщата… Сърцето ми прескочи. В следващия миг се сетих, че това е Зара, която трайно се пренесе да спи на чардака. Снощи Косара пак плака за баща си. Каза, че се чувства тъжна, че той й липсва. Каза, че й е мъчно за времето когато цялото семейство сме били заедно:

– Тогава бях щастлива, защото се гушкахме и имах радост в сърцето…

Моето сърце се сви от тези думи, но в действителност знам, че Косара умее да приютява тъгата в себе си по един дълбок, топъл и обичлив начин... така, че да я опитоми… и реших нищо да не казвам, просто я гушнах…

Днес пак плака няколко пъти за Кико умолявайки ме да отидем да го видим… Все още измислям начини да я разсея, но усещам, че започвам да се изчерпвам и че нейната тъга ме превзема отвътре. Преди малко излиза от къщата гушнала една снимка на нас тримата. Като дойде до мен я сложи между моето и нейното лице сякаш за да се скрие зад нея, а когато я отмества виждам две големи сълзи да се стичат по бузите й… плаче без звук… опитвам се да я ободря, но тогава тя започва да реве неудържимо… сякаш дълго затлачвана река се отприщва и руква от очите й в опит да изкара болката навън и да пречисти всичко по пътя си… отказвам да търся правилните думи да я успокоя, започвам трескаво да търся в ума си с какво да я дръпна към настоящия миг огрян от топло слънце… сещам се за едно захарно петле в чантата ми, поръчано от нея миналия ден и просто й го давам… надявам се тя сама да намери своята утеха и да подари на сърцето си чаяние (надежда)…

30 август

Вечерно време започнах да чета на Косара по една глава от романа „Глина” на Виктория Бешлийска. Приятно съм изненадана от вниманието, с което тя слуша и от апетита й към думите. Задава правилните въпроси, а като свърша ми позволява да се приютя в дълбокото на очите й, за да посрещнем заедно съня… Тези моменти изтриват всички кахъри влезли в сърцето ми през деня.

Днес ме попита какво означава „молитва”. Обясних й, а тя каза, че иска да напише една молитва към Господ за баща си. После ме помоли да изпиша думата „молитва”, за да я повтори буква по буква под нейната молитва вместо „амин”. Когато поисках да науча молитвата й ми я прочете:

– Искам да ми се сбъдне скоро да видя тати на живо, дай Боже да ми се позволи.

Изненадах се да чуя последните думи. Попитах я кой е чувала да казва така, а тя ми отговори, че това е от нея. И после добави:

– Имам още една молитва. На лято искам да ми се роди малко бебе.

2 септември

На път за детската градина:

– Мамо, много рязко натисна спирачката! Изплаших се!

– Извинявай, нещо се разсеях.

– Добре, че Господ те дръпна и не паднахме от пътя.

– ?!?

– Той Господ ти помага и като изпреварваш другите коли, нали? Ти натискаш газта, но Господ те бута напред... Не успявам да се включа адекватно в разговора. Наистина съм разсеяна.

На връщане към вкъщи:

– Облаците се отвориха…

– За да позволят на Слънчо да надникне през тях още веднъж в днешния ден и да ни пожелае „спокойна вечер” – добавям плахо аз, но Косара явно има свое продължение.

– Не разбираш… облаците се махнаха от пътя на тати…

Казва ми това почти без емоция, но усещам, че думите идват от дълбокото на душата й, а по пътя си към нашия свят са обрали всичките й страхове… Усмихвам се, а през „отворените” облаци Слънцето намира пролука да влезе в мен и да приобщи душата ми към магията на този миг.

Да присъстваш означава да осъзнаваш, че си на правилното място в точния момент

Понякога ми се случва да стигна някъде за където не съм тръгвала… просто пристигам и знам, че съм там където трябва да бъда. В центъра на своето битие.

На този етап от играта ми се струва, че Кико изпитва колебания дали се намира на правилното място… онова, към което се отправи преди цели 5 месеца… а аз не мога да направя нищо, освен да се помоля за него…

Господи, смири буйния му нрав. Успокой душата му, за да може правилно да претегля хората и да бъде справедлив към техните действия. Помогни му да се пребори със слабостите си и да се ползва по най-добрия начин от силата си. Дай му просветление що да стори когато се чувства изгубен и къде да дири своето чаяние…

Снимките са направени пред храм „Успение Богородично” в Копривщица преди 7 години. Стигнахме там без да сме тръгвали към това място, просто пристигнахме… и беше вълшебно…

И селската идилия се пропуква...

Сутрините вече са по-хладни. Днес се събуждам към 5:30 от небивала гюрултия, идваща откъм дерето… Въздухът е наситен с безпокойство. Сутрешната крамола сред дивите животни леко ме напряга... Миг след това пространството се изпълва с онази дълбока тишина, която предхожда раждането на всеки нов ден… и в която бродят същества от други светове… Изкукурига петел и всичко си дойде на мястото :) Мракът просветна.

***

Днес не съм на работа, но решавам да закарам Косара на детска градина и да се поглезя. Имам час за масаж и свободно време за нищоправене :) А дали!? Изненада! Едно голямо мокро петно ме посреща на плочника пред къщата… Поемам дълбоко въздух… Няма да променя плановете си за деня!

Чудех се какво ли ще ме сполети докато Кико е във Фермата, за което ще се наложи да търся майстор… Ей на – сполетя ме СПУКАНА ТРЪБА… Изключвам хидрофора и потеглям към Габрово.

„Не е важно ние да сме интересни, а да се опитаме по най-добрия начин да случим пробуждането на това свято място – Шумския манастир… и случвайки промяната да бъдем интересни (за зрителите)...“ Това споделя Кико в предаването „Фермата: време за пробуждане" на днешния ден.

***

В най-протяжния час от деня сядам на стълбите пред къщата с чаша кафе, за да реша какво да предприема за отстраняване на теча… Сега виждам, че тревата между плочите е тучна и свежа, за разлика от тази на поляната, която е изгоряла от липсата на дъжд вече повече от месец… явно проблемът е отдавна… бях чула да се включва хидрофора няколко пъти без да има отворена чешма някъде, стори ми се странно, но предпочетох да не търся причината… днес тя ме намери сама  Поемам си дълбоко въздух и отпускам мисълта си в тишината ширнала се из двора в този час… представям си, че съм на морето и отпускам тялото си по гръб във водата…усещам с кожата си жуженето на пчелите и заблудените пориви на вятъра носещ прохлада от дерето… Отивам на масаж! Тръбата ще почака.

Доволството равно ли е на щастие?

Някъде през август... някъде в България вали, но не и в гъбенската мера… Тук вече и храстите имат нужда от поливане…

Докато шетам из двора моля Косара да ми нарисува една картина с цветна градина, а тя след кратък размисъл казва:

– Не искам да рисувам, но мога да ти предложа нещо, за да бъдем доволни и двете, защото доволните хора са щастливи, нали… 😃😃😃 Ти си нарисувай картина с цветя, за да си доволна, а аз ще бъда доволна, че не ме караш да рисувам… Какво ще кажеш? Така добре ли е?

Да устоиш на липсата... с финес

С Косара сме сами вкъщи. Цяло лято се подготвям психически за този момент… знам, че тук в Гъбене тя ще усети много остро отсъствието на баща си, а липсата му със сигурност ще повдигне несгодни въпроси… и уж бях репетирала разни отговори, и се бях заредила с търпение, и се опитвах да бъда непринудена и весела… но истината е, че се спънах в собствената си уязвимост още в началото… а Косара се оказа, че даяни повече от мен на напрежение…

ДАЯ̀НЯ – Устоявам на въздействието, на натиска на нещо, обикн. неприятно; издържам, изтрайвам, понасям.

Днес превърна един от магнитите на хладилника в телефон, обади се на тати, говори с него около 10 минути и после ми каза, че той е добре.

За радостта от БИТИЕТО

Косара е с температура и повръща. Аз съм на 180 км от нея и нищо не мога да направя. Тя се разплака по телефона и каза, че иска да отида да я взема… Това ме извади от равновесие. Сега имам нужда Кико да ми каже, че всичко е наред… да ме заземи както само той умее… да ме успокои… но не е до мен... не мога да го чуя по телефона...

...и решавам да усмиря тревожността си като се захвана с неотложните задачи – поливане на градината, обиране на зеления боб и доматите, стъкмяване на някаква вечеря…

...и за сетен път се убеждавам, че в моменти на изпитания най-важно ми е да мога да се сбера върху насъщността… щото чрез обгрижване на БИТИЕТО с любов и отношение, успявам да изцеря с лекота развълнуваната си до кахърност понякога душа… В такива моменти се радвам, че преди години отделих няколко месеца от живота си да се науча да присъствам в НАСТОЯЩЕТО с цялото си същество :)

„Като позволявате на нещата да бъдат такива, каквито са, пред вас се разкрива едно по-дълбоко измерение отвъд играта на противоположности - трайно присъствие, неизменно дълбоко спокойствие, радост отвъд доброто и злото. Това е радостта от Битието, Божият мир... Когато присъствате, когато вниманието ви е изцяло съсредоточено в Настоящето, БИТИЕТО може да се усети, но никога да се разбере с ума. Да си възвърнем съзнанието за БИТИЕТО и да пребиваваме в това състояние на „чувстване и съзнаване“ – това е ПРОСВЕТЛЕНИЕ!“

„Силата на настоящето“, Екхарт Толе

За безвремието вътре в мен

Тази сутрин ме събуди звука от тупването на голяма зряла круша под прозореца на спалнята… и в просъница се запитах: какви ли шумове в двора на манастира будят Кико…

За днес прогнозата отново е „жега“. Снощи почти до здрач поливах зеленчуците и цветята в градината. Дори зелениката ми се стори омърлушена и я черпих няколко лейки вода от герана.

***
23:00 ч. е, а навън е 32` С. Духа горещ вятър и във въздуха има някаква особена тревожност. Аз се опитвам да се хвана за безвремието вътре в мен, за да успокоя ритъма на сърцето си и да обуздая бъбривостта на ума си… не мога да заспя и решавам да се захвана със затварянето на бурканите с кисели краставички, с чистенето и попарването на зеления боб, който набрах сутринта, за да прибера във фризера за зимата… после се сещам, че трябва да изроня снопчето чубрица, което виси вече една седмица пред вратата на къщата… приключвам и с таз шетня, а часовникът ми подсказа, че е вече утре :) не е лошо малко да поспя…

p.s. Кико отново е предизвикан на дуел... Това е тренана му битка за първата седмица...

На раздумка с Жегата и Тишината

Навън е над 40`С. Днес може би е най-топлия ден за това лято. Правя сладко от круши с канела. В къщата е приятно хладно и тихо… необичайно тихо за неделя…

Странно се чувствам… в хармония със себе си и в хармония с ритъма на ПриРодата… сама съм, Косара е на море с майка, не съм на работа… разполагам с „цялото време на света“, което разбира се може да се побере в този ден :) „цялото време на света“ само за мен… и моето сладкото от круши :) все пак е средата на лятото – най-усилното време за стопанките, които искат да оползотворят всеки зрял плод в градините си… та като една от тях няма как да не почета моите сочни и вкусни круши… следвам ритъма на ПриРодата :)

Свършвам с почистването на крушите, слагам ги да се пекат във фурната и си правя следобедно кафе. Решавам да му се насладя на чардака. Тук тишината е различна. Не е плътна като в къщата, а сякаш е перфорирана и през дупките й се провира и жуженето на пчелите, и мързеливото преминаване на вятъра през клоните на дърветата, и няколко припряно изпуснати птичи фрази… Самотно и развълнувано ми е едновременно. Насочвам вниманието си към уморената раздумка между Жегата и Тишината… Една кокошка снася яйце някъде надолу по улицата и неочаквано променя посоката на разговора… Няколко мухи също решават да се включат и става говорилня… А на повече от 200 километра от тук Кико начева своето фермерско приключение… Сила! Вяра! Кураж!

Когато преди 4 месеца му попълних анкетата към заявката за кандидатстване в предаването (с негова помощ, разбира се), не вярвах, че ще го изберат. Направих го, за да не ми мърмори половин година след това, че аз съм виновна, че е изпуснал срока… Когато му се обадиха за първия кастинг, сърцето ми заби лудо и разбрах, че съм предизвикала съдбата…

Вчера, като го изпращах, му казах, че имам план за следващите три месеца и да не е посмял да се върне по-рано :) а той ми отговори, че ще се опита да сбъдне плана ми :)

p.s. В бурканите наедно със сладкото от круши затварям и по лъч лятно слънце… топлината му ще се омеси с аромата на крушите и зимъска ще ми спомнят за уюта на днешния ден… Докато редя думите, то станало ракиено време, та ето кой дойде на гости да ми посвири :)

За началата (съдържателност без съизмеримост)

Кога започва една история? Как разбираш, че си в началото й? Какво се казва в началото? Или защо понякога случайно изпуснати думи „на шега“ или „ей така“ се оказват началото на една история, често драматична? Друг път думи, напоени с болка, бележат началото на най-красивите истории, уловени от професионалните ловци на истории?... Думите ли маркират началото или денят, в който са казани думите е отправната точка? Нужно ли е началата да бъдат полагани във времето? Да бъдат обвързвани с някакви цифри? Дата?

…според мен в числата има заключена магия, която може да бъде освободена само от правилно подредените думи… а може би началото на всяка история се установява най-точно когато сложим последната точка на същата тази история… или никога…


На днешната дата преди години предприех едно пътуване, което започна като бягство, превърна се в любов, беше среща, приключение, откровение, спасение и утеха… за да стане един ден път… Може ли началото на едно пътуване да бъде и начало на една история? Предполагам, че да… но само ако пътуването не е подчинено на конкретна цел, а само по себе си е целта.
…помня мълчанието му, помня, че ми се искаше да кажа нещо, но не знаех какво точно, присъствах… помня светлината от прозорците и фона от думите на другите… нашата тишина… помня един неочакван импулс, който ме одързости… тихо го помолих да ме изчака след заминаването на другите и си тръгнах… отидох и си подстригах косата… после се върнах и го попитах още ли иска да пътувам с него… той грейна… това беше началото… на нашата история… на историята на една любов… на историята на едно пътуване…отвъд времето и пространството…

„Всички знаят пътя, много малко го извървяват.“ Бодхидхарма

Казват, че не можеш да обичаш някого, с когото не си имал връзка в миналото. Казват още, че любовта между хората не се проявява само в един живот… Тогава къде е началото? Кога е началото? Как разбираш, че си в началото?


„Сигурно човек е устроен така, че да не помни началото. Не притежаваме спомен от своето раждане… началото е неясно и безформено. Сбор от няколко случайности, които дават ход на низ от необходимости. И все пак вратата към началото никога не е плътно затворена. Винаги има една пролука, достатъчно малка, за да не можем да минем оттам, и достатъчно голяма, за да прецежда мека розова светлина и винаги да ни съблазнява.“
Из „ Естествен роман“, Георги Господинов

…за мен пътуването продължава…

Бурята в мен - вдъхновяващо ВЪЛНЕНИЕ или вълнуващо ВДЪХНОВЕНИЕ

Избрах да живея вДЪХновение, а не сМИСЪЛ… но ако ме попиташ кога направих този избор, ще трябва да си призная, че не знам. Струва ми се, че преди избора беше играта на думи… или може би беше точно обратното… в началото бе безформеното откровение, а заиграването с думите ми помогна да видя красотата на избора си… Не! Всъщност беше друго… Една чужда мисъл предизвика ВЪЛНЕНИЕ в мен… „По-важно от смисъла на живота е самия ЖИВОТ.“
И се разрази бурята…

Как да изживея живота си? Да се опитам ли да го разбера? Да се опитам ли да го подредя? Или да го оставя да се случва отвъд разума? Да гледам ли на живота като на борба? Или като на приключение? Има ли опасност да се изгубя в нечий друг живот, ако дойде приливна вълна и потопи моя свят?


…но както става винаги в природата - след края на бурята денят бива награден с ведро и спокойно утро… след разразилата се буря от въпроси в ума ми дойде омиротворяващото просветление: СМИСЪЛЪТ се постига с МИСЪЛ, а ЖОВОТЪТ е в ДЪХА на Бога. И направих своя избор да живея вДЪХновение, а не сМИСЪЛ :)

И посветих времето си на това да наблюдавам сезоните как идват и си отиват, как цветята се разтварят, как плодовете зреят, как листата капят… И доволна бях от малкото… няколко напъпили рози в градината, намерено гладко камъче на реката, събрана торба орехи, следобедна разходка в гората, отрупано дърво със сочни ябълки на двора, аромат на влажна земя, следобедно жужене на пчели… На кого са му притрябвали диаманти, скъпи коли и доставени от куриер букети, щом държи безкрайността в дланта си и вечността – в един час?

…и все пак нещо ми липсваше… нещо не ми достигаше, за да позная пълното щастие и усещането за волна безметежност… нещо неуловимо от сетивата ми… моето ПРИСЪСТВИЕ!

Лао Дзъ е казал: „Начинът да оползотворим живота е да не правим нищо действайки, а да правим всичко бидейки.“

И осъзнах, че да наблюдавам промените в природата през различните сезони е само едно от уменията, които съм избрала да придобия по Пътя си. Да, то ми носи спокойствие и вътрешен покой, увереност, че нещата се случват по правилния начин и почти без съпротивление, в хармония с ритъма на ПриРодата… но само по себе си това умение не е ВДЪХНОВЕНИЕ… защото ВДЪХНОВЕНИЕТО може да бъде мой избор, но неговото пораждане си остава Божие дело и Божия промисъл…
Да бъда промяната, която искам да видя в света е истинско ВЪЛНЕНИЕ. То може да разплиска живота ми или да го превърне в океан. Вълнението в мен е Силата, която може да придаде различни качества на водата и да превърне потока на живота ми в бара или в пълноводна река…



ВДЪХНОВЕНИЕТО е присъщо на природата на въздуха. То влиза в човек отвън… отгоре… свише… То може да бъде поето с една глътка въздух на върха на планината или да навлезе през света на сънищата в картината на нечий живот… вдъхновението може да бъде вдъхнато по време на молитва и да погали душата ти като нежен бриз… вдъхновението може да нахлуе в твоя свят в паузата между две мисли и да завихри като тайфун цялото ти битие… но независимо как ни спохожда ВДЪХНОВЕНИЕТО, ние нямаме власт над него…
ВЪЛНЕНИЕТО е присъщо на природата на водата. Човешкото тяло е 2/3 вода. Водата ни формира и поддържа живи - през целия ни живот, още от зачеването ни. Като ембрион ние се състоим от 90% вода, също като много растения и цветя. Макар че съотношение намалява с напредването на възрастта, като цяло тялото ни е съставено от толкова вода, колкото пропорционално има и на нашата планета Земя – 70%... затова и нашите мисли могат да провокират ВЪЛНЕНИЕ в нас… ВЪЛНЕНИЕ може да бъде възбудено и от нашите емоции… Има хора, които се ВЪЛНУВАТ повече от другите и тяхното ВЪЛНЕНИЕ може да предизвика разрушителни вълни, които да залеят обширни територии от социума и да променят релефа на човешките отношения… Всеки носи вътре в себе си, дълбоко в същността си едно ВЪЛНЕНИЕ, което го движи… напред или нагоре… Преди няколко дни аз осъзнах, че имам нужда да превърна своето тихо вълнение в мощна водна стихия, която да промени коритото на моя поток, за да бъда промяната, която искам да видя в света… за да измина своя път бидейки… за да осъзная своето присъствие…
…и всичко това защото се уморих да чакам „да получа ВДЪХНОВЕНИЕ“… избрах да умножа Силата в мен и да бъда ВЪЛНЕНИЕ… което променя границите на стереотипите… или ги заличава напълно.

Забележка: Стереотипът е опростена и/или стандартизирана концепция или имидж, често споделян от определена група от хора по отношение на друга група от хора. Стереотипите са не само зловредни сами по себе си, но и носят допълнителни вреди чрез насърчаването на предразсъдъците и дискриминацията. Предразсъдък е не само изказването на мнение или вярване, но и отношението, което включва чувства като презрение, неприязън или омраза. Дискриминацията се проявява, в случаи, в които човек бива третиран по-неблагоприятно в сравнение с друг човек... (източник: www.bg.ettad.eu)

„В нашия свят няма нищо по-меко и по-разредено от водата. Но да подчини коравото и неподатливото, тя няма равна на себе си. Всеки знае, че слабото побеждава силното, че твърдото отстъпва на мекото – всеки го знае и въпреки това, никой не се съобразява с това.“ Лао Дзъ
Предизвикай своето ВЪЛНЕНИЕ! Бъди РАЗВЪЛНУВАН! Дръзни да усетиш Силата на водата в теб!

"Да дръзнеш означава да се лишиш от устоите си. Да не дръзнеш означава да се лишиш от себе си." Сьорен Киркегор