За празничната обредност на Еднажден

На 20 декември според Християнската източноправославна църква е Игнажден или деня, в който се почита паметта на свети Игнатий Богоносец. Според народната традиция от Игнажден започват коледните празници, а денят в различните краища на България има и различни названия – Идинажден, Инажден, Еднажден, Идинак, Поляз и др. Според Слънчевия календар на древните българи в деня на зимното слънцестоене е Нулевия ден или момента на невидимия край на старата година и неуловимото начало на новата - еднаж път в годината е бил тоз ден, и наричали са го още „Идинак“, защото е стоял самотен, отделен от останалите дни в годината, без седмичен ден и календарна дата. Всъщност Нулевият ден не се е броял за ден, а само за празник, непосредствено, след който е започвала Новата година с отдаване на почит към Слънцето – Младия бог, а празникът се е наричал Сурва.

От първия ден на първия месец на годината, според календарната система на древните българи, светлата част от денонощието логично започва да нараства, или началото на годината е съвпадало с началото на годишния цикъл на движението на Слънцето. По време на зимното слънцестоене (на латински „Sol stat“) за около 3 дни Слънцето наистина сякаш спира своя ход, изгрява все в една точка, а цялата Природата затаява дъх в очакване на трансформацията или в очакване на раждането на Новото Слънце. Според днешния календар – григорианския – става дума за дните от 21 до 23 декември, според Слънчевия календар на предците ни това са последния ден от старата година (или 30 ден от 12 месец), който винаги се е падал в събота, Нулевия ден, който не присъства в календара като ден и точно затова е празник на невидимото – Бог, абсолюта, великият предел, великата празнота - и първия ден от новата година, който винаги е бил в неделя.

Снимка: Списание 8

Днес казваме, че от деня на зимното слънцестоене започва астрономическата зима. Миналата година тя започна на 22 декември, тази година за територията на България тя настъпи на 21 декември, а понякога зимното слънцестоене се е падало и на 23 декември. Така е било и в древността, затова предците ни избират деня по средата да бъде Нулевия ден и според него подреждат календарната си система и създават своя уникален Слънчев календар.


А целият този дълъг увод ми беше нужен, за да ви споделя, че според древните българи днес е Нулевия ден. Днес е празник. И ако се чудите каква е била празничната обредност на днешния ден ще ви доверя, че преди няколко дни имах странно просветление в тази връзка…

Преди да ви го доверя, обаче, ще се върна за малко на Игнажден и неговата празничната обредност. Най-характерен за Игнажден е общобългарският обичай ПОЛЯЗВАНЕ, в който е заложена идеята за магията на първия ден и доброто наричане на началото, което обещава благополучие през цялата година. Празничната обредност е свързана с посещението в дома на първия за този ден човек, наречен полезник или полязник. Народът ни отдава голямо значение на първата среща в началото на годината и вярва, че от нея зависи какъв ще бъде животът в къщата и семейството през цялата година. „Ако полезът на първия гостенин е добър, добра ще бъде и годината, т.е. плодовита и плодородна.“ Винаги ми се е струвало странно това, че част от празничната обредност на Игнажден е свързана с едно имагинерно начало.

Какво започва на 20 декември?!

От друга страна на този ден се извършват и обреди насочени към стимулиране на приплода от домашните животни, раждането и умножаването на челядта… от този ден започва и най-често подготовката за обичая коледуване… Ей това твърдение не ми даваше мира! Имаме три големи народни празника по това време на годината – Игнажден, Коледа и Сурва и аз миналата година доста се главоблъсках да ги подредя логично… но не ми излизаше от ума това, че в традицията на народа ни е останало вярването, че от Игнажден започват коледните празници…

И тук идва другият голям въпрос: Какъв празник е Коледа? Какво са празнували предците ни в този ден? Що за обичай е коледуването?

Днес казват коледарите за здраве обикалят по къщите. Ама друго прочетох аз скоро и то по ми прилегна… Коледа от думата „кол“ идва, а „кол“ на коледарската гега казват, че тя е подострена в единия край и може в земята да се забива… затуй коледарите обикалят из селото, за да оплождат Земята, живот да й дават…
„Коледарят е мъжка сила и с кола си боде и опложда земята. Да зачене и на пролет да даде плод. Едно време коледарската дружина беше само от момци, дето почват да са ергени и им идва мъжката сила. Само тоя дето ги води е женен. И трябва да има поне една рожба, да е доказал силата си.“ Из „Стопанката на Господ“, Розмари Де Мео (всички цитати по-долу са все от там)
Казват, че мъж, който не е бил коледар не може да се ожени. „Щото баш с коледуването момчето се превръща в мъж.“ След Еднажден денят започва да нараства, а с него и силата на Слънцето – мъжката сила. Така, че тази празнична обредност е съвсем като отражение на жизнените процесите в природата…

И още малко ми се иска да напиша за коледуването преди да ви издумам прозрението си :)

„…И накрая като я рече Манол мандата (а манда е наричане, благословия), всички викваме „Да бъде!“ И тогаз бодваме земята с коловете. Бай Манол викаше, че така засяваме семето в земята, щото сме вече мъже. Затуй и ходехме по къщите. За да започне на хората да им ражда земята. И челяд да им се роди… Краваите пък са на жената женското. И за да стане оплодяването, стопанката трябва да наниже кравай на кола на коледаря. Ей туй е то цялата магия. И тогаз хваща.“

„А на такваз магия само тъй можеш й взе силата – като й усучеш истината, като я преиначиш…“ и речеш „за здраве“ обикалят коледарите…
Докато четях написаното от Розмари едно семенце в мен започна да набъбва… от влагата на правите думи… и прозрението скоро покълна: на Еднажден коледари са полязвали къщите…



Според доц. Александър Илиев, доктор на изкуствознанието, след покръстването на българите княз Борис успява да съхрани и "миропомаже" цели 36 празника, които са били свързани с бита и календара на древните българи. „Те станали християнски и такива се считат у нас и до днес. Византия е била принудена да приеме това условие. Така народният календар на българите продължил да живее паралелно с неточното християнско летоброене.“

…Но някак във времето докато народът се е нагаждал към новите празници, опитвайки се да си запази старите обреди, на коледуването по започнало да му приляга да се случва след края на постите, когато хората празнували вече Рождество Христово, когато на трапезата им можело да има месо и те можели да заколят животно… и хората започнали да наричат този ден Коледа… а за коледуването се подготвяли от Игнажден… така някак естествено бил направен мост между двата дена, а от единия празник – два станали и обредността между двата нови празника се поделила…

Дървото – символ на вечния живот

Няма нищо, което така да свързва култури и континенти както дървото като символ на вечния живот. Един и същи символ се повтаря отново и отново в удивително разнородни традиции. Като медиатор между световете дървото участва във всички ритуали на преход, прекрачване, пътуване между тях. Зеленото дърво е знак за живот, сухото – за болест и смърт. Плодните дървчета винаги носят благословия за изобилие, здраве, многолюдна челяд. Затова в българската празнична традиция под техните клони всеки обред има магично действие – бръсненето на младоженеца, сплитането и отбулването на невестата; сватовниците носят сливови или от друго плодно дърво пръчки. Своеобразен символ на световното дърво, на вселенската връзка между световете е т.нар кумово дърво. Приготвя се от сурово чаталесто дърво – ябълка или слива и се свързва с украсата на сватбените хлябове. Магията на дърветата, според предците ни, действа и когато те са само материал за обредните вещи – сватбено знаме, сурвачка, дръвце на царя на коледарите и др.

Днес, според Православната църква, е Велики петък или Разпети петък – денят, в който Иисус претърпял безброй поругания, мъки, неимоверни страдания; денят, в който разпънали на дървен кръст невинния Агнец - "изтезаван за нашите беззакония и мъчен за нашите грехове", принесен в жертва за греховете на цялото човечество. Раздрало се небето и земята, слънцето скрило лика си, тъмнина надвиснала над Голгота…

От друга страна 29 април, от използваното днес летоброене, кореспондира с шестия ден от 5 месец на „Слънчевият календар“ на древните българи и се явява средата на дните отредени на ДЪРВОТО – стихията, която управлява процесите в природата през пролетта (през високосна година, каквато е настоящата, този ден се пада на 28 април). За предците ни всеки сезон има по 91 дни, а според същността си е подвластен на една от стихиите: зимата – на водата, пролетта – на дървото, лятото – на огъня, есента – на метала. А Земята, като център на всички елементи е разпределена по равно между сезоните и обема последните 18 дни на всеки от тях. (Снимка: Списание 8)

Преди няколко месеца публикувах статия посветена на „Слънчевия календар“ и петте СТИХИИ, като акцентът в нея беше ВОДАТА, защото тогава беше зима и природата се управляваше от стихията ВОДА. Пролетта отдавна избухна в гората, избуя по полето и трайно се настани в цветните лехи, но аз някак все не намирах подходящата провокация, за да отдам почит на стихията – ДЪРВО. Тази сутрин сихроничността сама ме побутна и ме накара да видя Дървото в един различен контекст- като символ на вечния живот и Възкресението, което в Християнската традиция се чества през пролетта, когато дърветата се възраждат след своеобразната смърт, която са преживяли през зимата.

Много култури са съхранили вярвания за Дървото на живота, за което се смята, че се намира в центъра на света и представлява ос, около която се изгражда всичко земно.

Например мировото дърво Игдрасил у северните народи или свещеното Яхче у маите на Юкатан.

Дървото на живота е и най-важният символ на мистичното учение Кабала. Буда намира просветление под Дървото на мъдростта. Коранът възхвалява важната роля на Дървото на благодатта, символ на божествени дарове и духовно просветление. Индуистката „Таитирия Брахмана” също изобразява Бог Брахма като „дърво, от което са създадени небето и земята”. Даоистите почитат прасковата като Дърво на безсмъртието, чиито преплетени клони напомнят за равновесието между ин и ян. В ритуални церемонии аборигените засаждат дърво наопаки, като корените му са обърнати към небето – символ на правилото, че от там произхожда всичко живо…

Дървото е абсолютния мост между духа горе и материята долу. Корените му се простират дълбоко в Земята, а клоните се разгръщат неспирно към Слънцето. Ако корените не са здрави, листата ще повехнат. Ако отрежете короната на дървото, корените ще изгният и ще умрат. А стволът на всяко дърво е като магистрала, докато има движение по нея има и живот. Не е случайна метафората, че животът е едно пътуване – движение навътре към себе си, движение навън към другите, завръщане към корените и стремеж към единение с всемирния дух.
Учените твърдят, че преди около 350 милиона години растенията са започнали постепенно да еволюират - адаптирали се към промените, като започнали да израстват все по-нависоко и с по-дълги стъбла, за да уловят допълнителна слънчева светлина. Появява се и дървесината, която им помогнат да станат по-устойчиви и стабилни при увеличения си ръст. Първите дървета в света били високи близо 9 метра, приличали на днешните палми и се размножавали чрез спори. Появили се около 140 млн. години преди динозаврите. Според американски учени, тези папратоподобни дървета са погълнали голяма част от въглерода в атмосферата и са създали условия за развитието на живот на Земята… и може би вече не ви се струва странно, че древните българи са припознали в ДЪРВОТО една от петте стихии, управляващи живота.

Дървото олицетворява цикличния характер на Космическата еволюция – живот, смърт и възпроизвеждане в образността на раззеленяването и окапването на листата всяка година. То е и символ на многообразието в единството със своите многобройни клони, които излизат от един корен и отново се връщат в едното – семето от плода на клоните, от което ще се роди ново дърво. В него се проявява цялото, защото корените му са в земята, а клоните му се протягат към небето и така в едно се свързват двата свята – също като в човека.

Съществува и друга аналогия: „всеки човек е едно странно дърво, с клони - ръце протегнати към бъдещето и корени - спомени далече назад“
… а обществото ни днес е като опустошена гора…
и все пак…
Отделността е илюзия!
Дълбоко в своята същност всичко е Едно!

Самотното дърво винаги ще се опитва да създаде гора, а гората ще умира с всяко повалено дърво. Някои от вас може и да не се съгласят с това, но сигурна съм, че всички вие сте отделили поне няколко часа от живота си да разсъждавате върху теорията за „големия взрив”. Това означава, че идеята за единоначалието на света, такъв какъвто го познаваме, е посята в умовете на всички ни. Право на всеки е да я отгледа според своите разбирания, нужди и търсения.
Нашето общество днес търси единство в многообразието. Опитваме се всячески да го постигнем като учим на толерантност децата си. Ако, обаче, всичко е Едно и смисълът на всяко съществуване е в следване пътя на спиралата - кога обърнахме посоката? и вместо от единността да вървим уверено към срещата с многообразието, започнахме да търсим в многообразието – единство – нещо, което винаги е било там? Защо обърнахме посоката? Загубихме ли се в многообразието? Или просто продължаваме да следваме посоката, защото смисълът е в кръговрата?
Според последните научни изследвания целият човешки геном има едва 20-30 хиляди гена. Имайки предвид, че броят на гените не е показателен за сложността на организма, защото водната бълха, например, има повече гени от човека и взимайки под внимание това, че в генетично отношение различията между нас и мишките не са особено големи, а с шимпанзетата – направо нищожни, ние, хората, помежду си сме направо еднакви! Разликата помежду ни се вмества в десета от процента. Невероятно, нали  тук попадат всички човешки варианти, колкото и различни да изглеждат. Това се отнася и за такива очевидни особености като расите. „Генът на расите е просто лек „акцент” в общия човешки език”, казва доц. Георги Милошев – ръководител на Лабораторията по молекулярна генетика към БАН.
И какво се оказва, че според генетиката различията между хората са нищожно малки. От къде идва тогава това разделящо ни многообразие? Което едновременно прави живота ни пъстър и жесток… Защото векове наред, а и днес, другостта е в основата на всички войни, тя поражда нетърпимостта… Нетърпимостта към какво? Към различният ген, който е направил човека до мен различен, за да ми даде възможност да осъзная себе си като индивидуалност? Има ли нещо по-безсмислено от това да лиша от уважение друг човек само защото не е като мен? Нали ако беше като мен, абсолютно същия като мен, мен нямаше да ме има и всичко щеше да е Едно… Ама то не е ли Едно?

А ако сега допуснем, че многообразието е в короната на дървото и е резултат от желанието на всяка душа да намери своя единствен и неповторим път към Светлината сред многото други дървета в гората, то за да постигнем единство в многообразието е нужно да се завърнем към корените си… навътре във времето и пространството докато стигнем до безкрайно малката и безкрайно плътна точка, която е избухнала създавайки познатия ни свят… защото ми се струва налудничаво да забием един ствол в короната на многообразието от култури, раси, религии… и да чакаме този ствол да пусне корени…

"Напуснахме големия град..."

или МОЯТ РАЗКАЗ в urbex.bg и въпросите, които той провокира

През последните две седмици получих много съобщения със горе-долу следното съдържание: „Всичко е много хубаво… решението ви да напуснете големия град… с него и матрицата… но как се изхранвате? Как си плащате тока, водата? Ако ни споделите как се справяте и ние бихме се върнали на село… защото причините, които ни спират да напуснем големия град и да заживеем близо до природата са свързани основно с намирането на доходоносно препитание…“

Ако трябва да си призная през изминалата година е имало моменти, в които съм се усъмнявала в правилността на взетото от нас решение… най-вече заради финансови проблеми, да. Имали сме и все още имаме трудни дни, но в тези дни винаги се сещам колко безсмислен беше започнал да ми изглежда живота в София - да, там имах интересна работа, финансова независимост, възможности да пътувам, но нямах почти никакво свободно време и най-лошото е - не изпитвах наслада от живота си... от вкуса на живота си! Вярвам, че бъдещето принадлежи на тези, които вярват в красотата на мечтите си и следват пътя на сърцето си, за да се срещнат с мечтите си  това е. Благодарна съм на семейството и на приятелите ни, че ни подкрепят в нашия избор, дори да не го разбират...

На всеки РЕШИЛ да промени живота си и да напусне големия град бих казала: просто го направи! Ако ЖЕЛАЕТЕ тази промяна, но несигурността ви кара да се колебаете, значи не сте готови за скока и по-добре потърсете друго приключение, което да поДправи живота ви. В начинание като нашето няма готови решения за справяне с трудностите, няма написани рецепти за успех, няма правилни съвети… Всичко зависи от вас. По всяка вероятност когато се РЕШИТЕ и ИЗБЕРЕТЕ да напуснете големия град и сигурната си работа и да ги замените с живот близо до природата, в главата ви ще има планове как да подредите живота си на новото място, как да му придадете известна стабилност и това е най-естественото нещо, защото говори за благоразумие… но истината е, че тези планове няма да са ви от голяма полза… и ние имахме планове, но за една година ни се наложи да ги прекроим поне 5-6 пъти… да ги изоставим напълно… да направим нови… В крайна сметка единственото сигурно нещо в този свят е промяната. Затова моят съвет би бил: не търсете сигурност в избора си да промените ежедневието си, просто случете промяната и се насладете на несигурността и изненадите, които ви очакват по пътя… предизвикайте себе си и обстоятелствата и се срещнете със силата си. Разбира се, както написах малко по-горе – няма правилни съвети – така, че е добре да се усъмните и в моя ;)

Когато искаш да прескочиш пропаст не го правиш на малки крачки, а със скок... вече от другата страна на пропастта имаш избор да останеш там ако ти харесва или да се върнеш - пак със скок, ако решиш, че нямаш път от другата страна... на нас ни харесва тук където сме и затова всеки ден правим своите малки крачки от тази страна на пропастта  понякога отнема години да се решиш да скочиш, но ако го направиш това означава, че си избрал живота, а не смисъла на живота! И за да ме разберете правилно – не казвам, че човек се чувства в хармония със себе си, живота си и света само близо до природата, но ако не се чувствате добре там където сте значи ви е нужна промяна… не се страхувайте от промяната! не спирайте да експериментирате с постигането на баланс между своите нужди и своите мечти и един ден ще усетите вкуса на живота, такъв какъвто го помните…

През последната година се запознах с много хора направили нашия избор и всеки по своему е организирал живота си… Всеки по различни причини е напуснал големия град, но общото между всички е, че в някакъв момент са престанали да отдават значение на ОЦЕЛЯВАНЕТО си за сметка на жаждата си за ЖИВОТ. За себе си знам, че изборът ми беше вдъхновен от едно мое по-висше аз, а това подхранва силата ми. И не си мислете, че в мен е нямало съмнения, и тревожност, и страх дори… ще се справим ли?... Важното е в момента на скока да сте абсолютно убедени, че имате нужда от този скок, иначе има голяма опасност да паднете в пропастта… Не правете този скок и от чисто любопитство: какво има от другата страна на пропастта? Защото после може да не съберете смелост да скочите обратно, а това означава, че ще се наложи да оцелявате на място, което не е вашето място… Не смятам, че човечеството ще си гарантира едно „по-сигурно“ бъдеще, ако всички хора заживеят на село или близо до природата, но съм убедена, че ако всеки прави своя осъзнат избор за добруването на всички всеки ден и е в хармония с този си избор, това ще подпомогне балансирането на съзидателните и разрушителните сили в света.
Не бих посъветвала никого да отиде да живее в планината като отшелник или на село като бунтар само и само да опразним големите градове. Изборът трябва да бъде осъзнат, защото само тогава той носи свобода! Във всички други случаи създава зависимости.

И една последна щипка-провокация… ако по-важни от самото намерение за промяна са плановете ви за утрешния ден и те се провалят, какво ще ви помогне да се изправите? Да, плановете са нужни, те дават известна увереност по време на скока, но по-важно е дълбокото, вътрешно убеждение, че животът – истинският живот е от другата страна на пропастта… ако не сте убедени в това – не правете този скок, а се опитайте да се посадите там където сте в момента и просто се погрижете за семето във вас да покълне и да даде плод… Това е най-съкровеният начин да отдадете почит на ЖИВОТА!

ДОМЪТ или чувството „у дома“

„Всеки човек, особено жената, трябва да има дом и да се чувства там у дома си. Без това чувство човек се разболява и не може да притежава никаква вътрешна хармония.“ Така започва една статия на Татяна Дзуцева. Аз не бих използвала словосъчетанието „всеки човек“, защото не обичам абсолютните обобщения, нo за себе си знам, че цял живот съм вървяла към своя ДОМ.
Още когато бях дете любимата ми игра беше „на къщички“ :) непрекъснато изнудвах сестра ми и още няколко „лични“ приятелки да играем на тази игра, а правилата бяха прости: всяка от нас, с помощта на интериора на детската стая – пердета, столове, бюра – и всичкия наличен инвентар от момичешки джунждурии, трябваше да създаде свой дом :) после започвахме да си ходим „на гости“…

Преди точно една година пристъпих вратата на своя къщичка, която днес наричам мой ДОМ, като истинска стопанка… и начена моето общение с моя дом… както съм споменавала и в други свои статии, той се намира на 5 километра от родната къща на баща ми, която е построена от моя пра-дадо… и която беше моя ДОМ допреди една година… Странно, но нито един от апартаментите, в които съм живяла с родителите си не бих нарекла „мой дом“. Твърде много пространства обитавах като дете, често сменяхме жилищата, в които живеехме и единственото място където се чувствах „у дома“ беше къщата на баба и дядо… на село…
Днес живея „на село“. В близост до гората и корените си…
Днес се чувствам „У ДОМА“. Много хора обитават собствено жилище или живеят „под наем“ или споделят жилището на своите родители, но в крайна сметка не се чувстват у дома си. Животът на такива хора преминава в режим на очакване. Моят живот дълги години беше „очакване“… допреди година и половина… когато реших, че ако искам да възстановя връзката си с Битието и ако искам тя да е пълнокръвна, е нужно да открия „своя ДОМ“. Своето ТУК! С което да изградя своето СЕГА.

У дома е мястото където човек винаги може да си отдъхне, да се отпусне, да събере сили, да вземе важни решения, да случи уюта си… живота си…
ДОМЪТ е мястото, където да отгледаш децата си…
„Домът говори много за нас – за желанията и отношенията ни, за това къде е насочена нашата енергия и какво се случва вътре в самите нас… Често пъти ние търсим развитие и личностно израстване извън прага на дома си. А какво оставяме за него – безредие, мръсотия, лоша храна, приготвена между другото, скандали, разправии, ходене несресани и занемарени. Всъщност много хора превръщат дома си в приют… Какво е домът за вас? Или вие живеете само когато сте на работа?... Когато не можем да организираме ежедневния си живот и бит, ние бягаме от дома и тръгваме да пътешестваме, търсим навън почивка и щастие…“Татяна Дзуцева

Години наред работата за мен се беше превърнала в утеха, в пристан, в спасение… После дойде разочарованието… с някои от колегите ми явно имахме съвсем различни разбирания за морал и ценностна система, различни убеждения, които определиха различията в избраните от нас посоки… и в този труден за мен момент дойде прозрението, че е настъпил момента да преразгледам приоритетите си, да ги пренаредя и да случа своя път към ДОМА… Защото осъзнах, че ако „у дома“ не изпитвам щастие, не бих могла да го намеря никъде другаде… Да, аз съм от онези жени, които ако нямат свой дом се разпадат… и имам нужда да ровя в земята, да засявам семена и да се грижа за посевите, за да се чувствам в хармония със себе си и света… да създам домашен уют и да го споделя с приятели за мен е като кауза… като откровение… Казват, че човек изпитва желание да съгради свой дом, когато „порасне“ и че „вечните деца“ нямат домове, но аз не съм съвсем съгласна с това…

Подреждането на ДОМА може да започне много преди срещата с него, дори преди срещата с вашия партньор и в същото време общуването с един дом може да се изчерпи много бързо след купуването на даден имот, защото чувството „у дома“ не се ражда с придобиването на жилище, то е ПЪТУВАНЕ… пътуване до другия, пътуване към вас, пътуване из пространството в търсене на мястото, където да се посеете… и ако през цялото това пътуване съумеете да се радвате на живота и да се наслаждавате на пътя, значи детето във вас не е пораснало, а само е осъзнало, че има един единствен начин да благодариш за узрелите плодове и той е като посадиш семките им в земята… Преди точно една година аз бях и плода, и семката и ръката, която я пося…

p.s. У дома съм.

Днес е Никулден!

В православната религия това е Деня на Свети Николай Чудотворец.
В старата българска традиция това е празника на Свети Никола Справедливия.
Според Александър Бугаевски, един от най-изявените съвременни николаеведи, в житието на Свети Николай са смесени две жития. Пак той пише в своя статия, че в Ликия е имало двама светители с името Николай. Първият от тях е Николай Мирликийски. Той е живял по времето на Константин Велики, бил е епископ на град Мира и е присъствал на Първия Вселенски събор в Никея през 325г. Огромна заслуга за разбирателството, постигнато след дълги дискусии на този събор, е имал именно епископ Св. Никола. Той умеел да умиротворява, бил закрилник за нуждаещите се от изцеление. Постигал всичките си добри дела с чудна лекота, затова го нарекли Чудотворец. Вторият от двамата светители бил Николай Пинарски, който става архиепископ по времето на император Юстиниан І през VІ век. Николай Пинарски дълго време е бил настоятел на Сионския манастир. Съхранени са древни текстове от неговото житие, които трябва да бъдат отнесени към края на VІ век. По-късни преписвачи на житието погрешно решили, че свети Николай Пинарски и свети Николай Велики са един и същ човек. Постепенно с годините образите на двамата светци се слели.
В подражание на милосърдната помощ, оказана от свети Николай на трите девици, които спасява от нищета и поругания, като тайно подхвърля в дома им кесии със злато, през ХVІ век в Северна Германия и Нидерландия възниква традицията да се правят рождественски подаръци на децата. Първоначално това били ябълки и сладкиши. Считало се, че тях незабелязано ги оставя свети Николай, наричан Санта Клаус на Запад. По-късно тази традиция става изключително популярна. Днес в някои страни наричат Санта Клаус Дядо Коледа, но е важно да се знае, че почитането на Свети Николай е в основата на раздаването на коледни подаръци на Рождество.
В образа на Свети Николай се преплитат още и чертите на езическия бог Посейдон. Това е причината българите да го почитат като патрон на моряците и рибарите, както и като покровител на океаните, моретата, реките и езерата. Смята се, че когато е ядосан, светецът причинява бурите и ураганите.
Според Розмари де Мео, която казва за себе си, че е търсач на български тайни; измисляч на свободна практика; притежател на малко опит, повечко въображение, изключително здрави корени и право на избор, на Никулден се почита ДОБРИЯ ДУХ – прародител, закрилник на дома и семейното огнище. Според старата българска традиция Никола е ключаря на седемте свещени извора и на водата, от която произлиза Всичко. В негови ръце са Мъдростта и Справедливостта. Празникът се е водил мъжки. Почита се мъжката енергия – на главата на Рода, на стопанина. На този ден се прави курбан за избегнато нещастие и за Ангела-хранител, който бди над дома. Освещават се нови домове и се пречистват стари. На празника се иска прошка за всяко сторено зло и всяка нанесена рана през старата година и се благодари за всяко получено Добро.
...днес притихнала и ровейки из тазгодишната „реколта” искам да притегля сълзите и радостта, съпричастността и невъздържаността, любовта и гнева, които съм засяла и отгледала, и честно да отсъдя какво пожънах таз година, и прошка да поискам от вас, които съм огорчила, и благодарност на изкажа на вас, които добро сте ми сторили, и светлата памет на татко да почета... той си отиде от този свят на днешния ден преди 9 години... той обичаше морето, земята, звуците на гората, домашния уют, топлината на огъня в камината… Той обичаше корена си и го почиташе. Той ми завеща тази любов и подготви почвата на моето завръщане... Нека е Светлина по пътя ти, татко! Нека Бог даде покой на душата ти! Обичам те.

Важно е не количеството на годините, а качеството на дните

В слънчев ден като днешния, изпълнен с узрели есенни ухания и белязан от една нежно усмихната ведрост, на човек му се иска да поспре и да обърне гръб на надпреварата с времето. Аз си направих чаша ароматно кафе, седнах на стъпалата пред 150 годишната ни къща и се загледах в дъжда от жълти листа сипещ се в гората отсреща… вълшебно е! Чувам шума от падащите листа, долавям аромата на влажна земя и гъби, една пчела ухажва невена в градината, друга се бори с надиплените воали на розата… Зара дойде да оближе ръката ми, Гаро легна морно в краката ми… и постояхме тримата така в безвремието на откраднатите мигове блаженство и уютен покой… после те се заеха с техните си кучешки работи, а аз се посветих на сътворяването на този текст и на втъкаването на неповторимостта на днешния ден в пътеката от думи, която оставям след себе си…

Пробуждане… осъзнатост…
Присъствие…
Спонтанност на емоциите.
Зрялост на чувствата.
Живот в изобилие!
Път в Светлина!
Шепа пълна със семена!

Есента е моето време за откриване на смисъла.
За изживяване на смисъла.
За пораждане на смисъла.
Може би това е така, защото съм родена през есента.
Може би… но тази година е различно…
На прага на 40-те съм.
Избрах да случвам живота си близо до приРодата.

Избрах да живея вДъхновение, а не сМисъл…

Сега всеки ден е приключение ново за мен. Всеки ден ми се налага да синхронизирам своя ритъм с този на посятото от мен или с този на гората… и се уча да бързам бавно, да дишам дълбоко, да действам спокойно и с вещина… Всеки нов ден за мен е като разучаване и изпълняване на нова рецепта. Самото готвене е изкусен баланс между установени закономерности и свободна импровизация.

Всяко утро идва със своята рецепта, но аз обичам да експериментирам с поДправките – наситени емоции, свежи идеи или сочни зрели мигове безвремие… Прибавени към класическата рецепта на деня, придават на ястието деликатна индивидуалност :) ммм… Обичам разнообразната и качествена храна!

Обичам есента!
Обичам есенното слънце!
Обичам цветовете на гората през есента!
Обичам уханието на хризантеми когато се вдига есенната роса!

…и вече не броя годините през есента…

Годините са кошници със залези… Дните са шепи пълни с узрели мигове…
И понеже не е по силите ми да отглеждам залези, БЛАГОДАРЯ за всеки залез в моята кошница. Благодаря на Бог и на Вселената за благото и даровете в живота ми, за изпитанията по Пътя ми, за прошката, която е Светлина за душата ми. Благодаря за Силата. За Вярата. За Любовта. За Истината. Благодаря за куража и смелостта. Благодаря! Сега мога да засея семената... Тук и сега! Защото тук съм където СЪМ! А благодарността подготви почвата за добра реколта… Тук и сега животът ми е изобилие… а изобилието научих, че не е в имането, а в моженето да познаеш и реализираш всяка възможност, която ти се открие… да изпълниш всяка рецепта по свой начин… да отгледаш всяко засято семенце с грижа и любов…

Снимка: www.domigradina.com

И друго има…
Когато човек намери къде да се посее, осъзнава, че няма значение какво очакват другите от него, не е важно дори какво самият той иска да бъде. Важното е какъв е създаден да бъде! Всяко семенце носи в себе си потенциал – ДАР от Създателят. Всеки човек има своята ДарБа… както и своята СъдБа… и тук ще цитирам една много скъпа на сърцето ми приятелка Розмари Де Мео: „БА” на стария ни български език означава ДУША… или ДАРБА е дъхът на Бога в душата… СЪДБА е съдът на душата…
Аз открих своята ДарБА приемайки своята СъдБА – Да поДправям вкуса на Живота с УЮТни думи, с БЛАГОтворна храна и с ПЪТешествия.

За физиката на промяната

Започнах да подреждам пъзела на поредната промяна в живота си още през зимата. Началото беше една „карта на желанията“ и един сън… Сънувах жълта мишена, която беше част от моята карта на желанията… докато минавах през нея тя се превърна в слънце, а концентричните й кръгове бяха лъчи от светлина… През пролетта започнах да усещам енергията на новото начало в живота си като ехо, да отеква във всяка клетка на тялото ми и във всяка мисъл, която се завихряше в ума ми… и във всяка идея, която се заформяше някъде на границата между съзнанието ми и неосъзнатия потенциал от възможности, с които съм дошла на този свят – моят нечекиран багаж, който пътува с мен през невидимите сфери на битието…
Опитах моето ново начало да започне с разчистване на „старото“… защото съм чела, че всяко ново начало започва с разчистване на всичко, което вече не е нужно… а може би всяко ново начало е последица от предприето разчистване? Следва логичният въпрос: кое е първо? Необходимостта от ново начало – дремеща във всяко малко семенце, прастария вик на самия Живот идващ от нищото – или покоят, който идва с разчистването – дълбоката оран на почвата преди засяването? Всъщност няма първо и второ! Има кръг. Кръговрат! Вечният ритъм на Живота, който природата следва… а аз не знам защо написах всичко това, но знам, че ми се прииска да го споделя с теб.
…всяка цел, която преследва човек е забулена в мъгла… странно, но онова, което придава смисъл на нашите начинания, винаги е нещо съвършено непознато за нас… правим необясними обрати в живота си, вземаме решения, които изпълват сърцата ни с меланхолия, а ежедневието ни е някаква неразбираема на пръв поглед пустота… а може би това е състоянието на духа, предхождащо всяко ново начало… и почвата трябва да бъде наситена с въздух… Драмата понякога не е драма на тежестта, а на лекотата, защото непосилната лекота на битието може да бъде бреме. Тази мисъл ми беше внушено от Кундера и неговата „непосилна лекота на битието“ :) Горещо препоръчвам тази книга вместо лекарство при по-леки форми на депресия.