И селската идилия се пропуква...

Сутрините вече са по-хладни. Днес се събуждам към 5:30 от небивала гюрултия, идваща откъм дерето… Въздухът е наситен с безпокойство. Сутрешната крамола сред дивите животни леко ме напряга... Миг след това пространството се изпълва с онази дълбока тишина, която предхожда раждането на всеки нов ден… и в която бродят същества от други светове… Изкукурига петел и всичко си дойде на мястото :) Мракът просветна.

***

Днес не съм на работа, но решавам да закарам Косара на детска градина и да се поглезя. Имам час за масаж и свободно време за нищоправене :) А дали!? Изненада! Едно голямо мокро петно ме посреща на плочника пред къщата… Поемам дълбоко въздух… Няма да променя плановете си за деня!

Чудех се какво ли ще ме сполети докато Кико е във Фермата, за което ще се наложи да търся майстор… Ей на – сполетя ме СПУКАНА ТРЪБА… Изключвам хидрофора и потеглям към Габрово.

„Не е важно ние да сме интересни, а да се опитаме по най-добрия начин да случим пробуждането на това свято място – Шумския манастир… и случвайки промяната да бъдем интересни (за зрителите)...“ Това споделя Кико в предаването „Фермата: време за пробуждане" на днешния ден.

***

В най-протяжния час от деня сядам на стълбите пред къщата с чаша кафе, за да реша какво да предприема за отстраняване на теча… Сега виждам, че тревата между плочите е тучна и свежа, за разлика от тази на поляната, която е изгоряла от липсата на дъжд вече повече от месец… явно проблемът е отдавна… бях чула да се включва хидрофора няколко пъти без да има отворена чешма някъде, стори ми се странно, но предпочетох да не търся причината… днес тя ме намери сама  Поемам си дълбоко въздух и отпускам мисълта си в тишината ширнала се из двора в този час… представям си, че съм на морето и отпускам тялото си по гръб във водата…усещам с кожата си жуженето на пчелите и заблудените пориви на вятъра носещ прохлада от дерето… Отивам на масаж! Тръбата ще почака.

Изборът – да не отлагаш своя смисъл!

Здрава, мирна и честита нова година! Нека 2021 бъде ПРОСВЕТЛЕНИЕ! и БЛАГОСЛОВИЯ за вярващите в доброто! и ОСЪЗНАВАНЕ на истински важните неща в ЖИВОТА като МИР, ЛЮБОВ, ЕДИНеНИЕ! Нека 2021 БЪДЕ една малка крачка към голямата промяна в отношението на хората към природата и нейните ресурси, защото точно това отношение, според мен, обуславя и начина ни на общуване в семейството, в общността, между отделните народи и култури!

Нека не се стремим към „нормалността“ преди пандемията от COVID-19, нека създадем нашата НОВА нормалност – един свят на взаимопомощ, разбирателство, съпричастност, приемане на другостта и различната гледна точка! Нека 2021 бъде поле за ОБЕДИНЕНИЕ на събудените и ВЪЗМОЖНОСТ за изваждане от строя на всички фалшиви стойности! И не забравяйте, че понякога е нужно... да затвориш очи, за да видиш... да замълчиш, за да кажеш... да избягаш, за да се върнеш... да се загубиш, за да се намериш... да паднеш, за да станеш... да спреш да мислиш, за да осъзнаеш... да спреш да търсиш, за да откриеш... да спреш, за да се огледаш... да СПРЕШ, за да ПРОДЪЛЖИШ...

Вчера, в почти цяла България, имаше много силен вятър и ми се иска да вярвам, че този необичайно топъл вятър, в последния ден на тази необичайна 2020 е издухал в небитието страха на хората.

Изминалата година наистина беше трудна, нейните предизвикателства заставиха хората да правят избори, за които не бяха готови. И това внесе в душите на мнозина много смут и безпокойство. Имаше и хора, които отказаха да направят своя избор… от страх може би… а това изпразни погледите им. Всъщност най-лошото на тази година бяха именно тези празни погледи над маските… Нека 2021 бъде година на смели избори и вдъхновени начинания, които да отведат всеки от нас до най-добрата версия на себе си, а човечеството – до неговото така дългоочаквано обновление :) Казват, че вдъхновеният човек е способен на велики дела. Бъдете вдъхновени! И помнете – не намеренията, не думите, не емоциите, а само делата имат силата да променят света!

Късчета памет, спасени от бульона на забраватa

Отдавна се каня да разкажа за пътищата, които предците ми изминават, за да я има срещата между мама и татко. Вече повече от 30 години събирам късчета памет и грижливо ги пазя от разтваряне в бульона на забравата, за да мога един ден да подредя с тях невидимата част на моето дърво – корените… В историите на родовете на моите баби и дядовци има втъкани събития от българската и световната история. Събития, които променят неочаквано битието на предците ми.

Балканската война (1912–1913 г.) е венец на десетилетните усилия на българската държава да отхвърли веригите на Берлинския договор от 1878 г. Значителни територии, населени с българи, остават извън пределите на родината и обединението им с Княжество България (от 1908 г. Царство България) и Македония се превръща в основна задача от дневния ред както на политическите партии, така и на цялото общество. Източник: www.archives.bg

Един от моите пра-дядовци идва в България от Гръцка Македония през Америка. Друг емигрира във Франция, за да се върне в България през Швейцария. Една от пра-бабите ми пък започва живота си в Париж, за да се озове в България отново през Швейцария. Семейството на друга пра-баба бяга от Лозенград (днешна Турция) в пределите на България, за да се спаси от смъртна заплаха. Родът на друг пра-дядо слиза от Балкана, за да основе едно от най-големите села днес в района на Габрово…

Пандемията от COVID-19 и сравняването й по размери с тази от испанския грип през 1918 година, ме накара да извадя на бял свят една от историите, които се разказват в рода ми. Твърди се, че вирусът в началото на 20 век убива 50 милиона души. Една от жертвите на този грип е дядото на моята баба Жаклин. По-важното в случая, обаче, е че тази смърт променя изцяло житието на майката на баба. Мисля, че това е истинската драма, скрита във всяка пандемия – обратите, които предизвиква в живота на хората.

Но ако за поколението, което преживява изпитанието смъртта е трагедия, с която то е принудено да се справи, често пъти дори с цената на емоционални и понякога неразумни избори, за поколенията след това тази промяна в посоката на пътя може да се окаже причина за голямо щастие :) Затова е казано – и това ще мине! Смирение е нужно и вяра! И всичко ще бъде наред…

През 1918 година в Париж от испански грип умира един от моите пра-дядовци – Жак и това преобръща живота на пра-баба ми Мария, която се оказва принудена да се прибере при семейството си в Женева. Там нейната дъщеря – моята пра-баба Луиза след години ще срещне пра-дядо ми Кънчо, който пък през 1923 г. е принуден да избяга от България, защото осъмва с издадена смъртна присъда за близки връзки с участници в септемврийските бунтове. Всъщност той отива първо във Франция, от скука завършва там медицина, а после решава да специализира гинекология в Женева и така пътят му се пресича с този на баба Луиза – по това време вече медицинска сестра, която като дете се спасява от испанския грип в Париж… И сега внимавайте – по време на Втората световна война дядо ми решава "да скрие" семейството си в България, защото му се струва, че Швейцария е твърде близо до Германия… И така моята баба Жаклин, се озовава в България, без да разбира езика на баща си… Семейството се установява първо в София, след това в Ямбол, където баба среща дядо Тодор и на бял свят се появява моята майка Раймонда :) тя случайно след години ще се озове в Габрово на студентска бригада, която е трябвало да продължи месец, а след това майка ми е била приета да замине да учи в Ленинград, но среща баща ми Паско…

Животът на един от неговите дядовци пък е свързан с Титаник.

През нощта на 14 срещу 15 април 1912 година лайнера Титаник се сблъсква с айсберг и потъва за по-малко от три часа, след като се разцепва на две части. Загиват повече от 1500 пасажери.

Никой мой роднина за щастие не е потънал с Титаник, но знаете ли защо – защото пра-дадото на баща ми е закъснял с няколко дни и го е изпуснал :) Бил е на 14-15 години когато решава да емигрира в Америка. Много мъже от родното му село Шестеово (днес Сидирохори, Гърция) намират спасение, именно в Америка, от непрестанния терор на гръцките власти над българското население в региона след 1908 година. Ето защо той решава да ги последва. Дядо ми Петър не се отказва от пътуването след като изпуска Титаник и успява да стъпи на американска земя с друг кораб, не успява да сбъдне, обаче, американската мечта… може би защото е имал дълбоки корени и земята го е повикала… година след като пристига в Съединените щати се разболява тежко и тамошен лекар му казва, че за да оживее трябва да се прибере там където е роден, да диша буков въздух и да яде много грозде – местен сорт. Между живота и смъртта дядо ми решава да предприеме тежкото презокеанско пътуване. После винаги е казвал, че е жив благодарение на две италианки, които са се грижели за него на кораба… Прибира се в Шестеово, успява да привлече вниманието на едно от най-заможните и красиви момичета в околността и се жени за него, въпреки волята на родителите й, а няколко месеца по-късно му се налага да я остави бременна и да премине гръцко-българската граница, за да спаси отново живота си, защото се оказва, че всички българи от мъжки пол в района на Шестеово са заплашени със смърт от гръцките власти през 1917 година… И така дядо ми се озовава в Ловеч, където по всяка вероятност е бил и когато дядо ми Жак е починал в Париж от „испански грип“… после се заселва в Горна Росица и чак тогава – 4 години след като се е родил сина му, успява да прибере при себе си моята пра-баба Екатерина и да види рожбата си… много години по-късно, когато си купихме къща в Гъбене научих, че една от съседките ни – баба Виолета, ми е рода :) оказа се, че нейният баща е втори братовчед на моя пра-дядо Петър, с когото заедно са минали първо българо-гръдската граница, а после и Балкана… неведоми са пътищата Божии…

Следва продължение…

"Напуснахме големия град..."

или МОЯТ РАЗКАЗ в urbex.bg и въпросите, които той провокира

През последните две седмици получих много съобщения със горе-долу следното съдържание: „Всичко е много хубаво… решението ви да напуснете големия град… с него и матрицата… но как се изхранвате? Как си плащате тока, водата? Ако ни споделите как се справяте и ние бихме се върнали на село… защото причините, които ни спират да напуснем големия град и да заживеем близо до природата са свързани основно с намирането на доходоносно препитание…“

Ако трябва да си призная през изминалата година е имало моменти, в които съм се усъмнявала в правилността на взетото от нас решение… най-вече заради финансови проблеми, да. Имали сме и все още имаме трудни дни, но в тези дни винаги се сещам колко безсмислен беше започнал да ми изглежда живота в София - да, там имах интересна работа, финансова независимост, възможности да пътувам, но нямах почти никакво свободно време и най-лошото е - не изпитвах наслада от живота си... от вкуса на живота си! Вярвам, че бъдещето принадлежи на тези, които вярват в красотата на мечтите си и следват пътя на сърцето си, за да се срещнат с мечтите си  това е. Благодарна съм на семейството и на приятелите ни, че ни подкрепят в нашия избор, дори да не го разбират...

На всеки РЕШИЛ да промени живота си и да напусне големия град бих казала: просто го направи! Ако ЖЕЛАЕТЕ тази промяна, но несигурността ви кара да се колебаете, значи не сте готови за скока и по-добре потърсете друго приключение, което да поДправи живота ви. В начинание като нашето няма готови решения за справяне с трудностите, няма написани рецепти за успех, няма правилни съвети… Всичко зависи от вас. По всяка вероятност когато се РЕШИТЕ и ИЗБЕРЕТЕ да напуснете големия град и сигурната си работа и да ги замените с живот близо до природата, в главата ви ще има планове как да подредите живота си на новото място, как да му придадете известна стабилност и това е най-естественото нещо, защото говори за благоразумие… но истината е, че тези планове няма да са ви от голяма полза… и ние имахме планове, но за една година ни се наложи да ги прекроим поне 5-6 пъти… да ги изоставим напълно… да направим нови… В крайна сметка единственото сигурно нещо в този свят е промяната. Затова моят съвет би бил: не търсете сигурност в избора си да промените ежедневието си, просто случете промяната и се насладете на несигурността и изненадите, които ви очакват по пътя… предизвикайте себе си и обстоятелствата и се срещнете със силата си. Разбира се, както написах малко по-горе – няма правилни съвети – така, че е добре да се усъмните и в моя ;)

Когато искаш да прескочиш пропаст не го правиш на малки крачки, а със скок... вече от другата страна на пропастта имаш избор да останеш там ако ти харесва или да се върнеш - пак със скок, ако решиш, че нямаш път от другата страна... на нас ни харесва тук където сме и затова всеки ден правим своите малки крачки от тази страна на пропастта  понякога отнема години да се решиш да скочиш, но ако го направиш това означава, че си избрал живота, а не смисъла на живота! И за да ме разберете правилно – не казвам, че човек се чувства в хармония със себе си, живота си и света само близо до природата, но ако не се чувствате добре там където сте значи ви е нужна промяна… не се страхувайте от промяната! не спирайте да експериментирате с постигането на баланс между своите нужди и своите мечти и един ден ще усетите вкуса на живота, такъв какъвто го помните…

През последната година се запознах с много хора направили нашия избор и всеки по своему е организирал живота си… Всеки по различни причини е напуснал големия град, но общото между всички е, че в някакъв момент са престанали да отдават значение на ОЦЕЛЯВАНЕТО си за сметка на жаждата си за ЖИВОТ. За себе си знам, че изборът ми беше вдъхновен от едно мое по-висше аз, а това подхранва силата ми. И не си мислете, че в мен е нямало съмнения, и тревожност, и страх дори… ще се справим ли?... Важното е в момента на скока да сте абсолютно убедени, че имате нужда от този скок, иначе има голяма опасност да паднете в пропастта… Не правете този скок и от чисто любопитство: какво има от другата страна на пропастта? Защото после може да не съберете смелост да скочите обратно, а това означава, че ще се наложи да оцелявате на място, което не е вашето място… Не смятам, че човечеството ще си гарантира едно „по-сигурно“ бъдеще, ако всички хора заживеят на село или близо до природата, но съм убедена, че ако всеки прави своя осъзнат избор за добруването на всички всеки ден и е в хармония с този си избор, това ще подпомогне балансирането на съзидателните и разрушителните сили в света.
Не бих посъветвала никого да отиде да живее в планината като отшелник или на село като бунтар само и само да опразним големите градове. Изборът трябва да бъде осъзнат, защото само тогава той носи свобода! Във всички други случаи създава зависимости.

И една последна щипка-провокация… ако по-важни от самото намерение за промяна са плановете ви за утрешния ден и те се провалят, какво ще ви помогне да се изправите? Да, плановете са нужни, те дават известна увереност по време на скока, но по-важно е дълбокото, вътрешно убеждение, че животът – истинският живот е от другата страна на пропастта… ако не сте убедени в това – не правете този скок, а се опитайте да се посадите там където сте в момента и просто се погрижете за семето във вас да покълне и да даде плод… Това е най-съкровеният начин да отдадете почит на ЖИВОТА!

Живеем във време разделно

Напоследък попадам на много статии и коментари, които определят нашата действителност като „време разделно“. Когато написах, обаче, в Google „време разделно“, с идеята да попадна на още материали по темата, на екрана на компютъра ми се заредиха само линкове към филма „Време разделно“. Това ме върна към моето детство и излизането на едноименния филм. Помня, че трудно измолих тогава от майка ми разрешение да го гледам. Бях на 13 или 14 години, не бях чела романа на Антон Дончев… Помня вътрешното си колебание какво точно означава заглавието на филма. Какво означава времето да е разделено? Времето ли е виновно за нашето разделяне от историята ни и нашата същност? Или те са така болезнена за нас, че ние сме използвали времето, за да се разделим с тях? Днес тези въпроси ми се струват и наивни… и незрели… и глуповати в известна степен… Днес с всяка клетка на тялото си знам какво е да живееш във „време разделно“… и всеки твой избор да резонира в битието на цялото Човечество… и да нямаш право на грешки, защото нямаш време да поправиш грешките… животът вече се движи твърде бързо… нямаш възможност да спреш и да се огледаш, защото отвсякъде сякаш те дебне опасността да бъдеш отнесен от енергията на масите… Във всеки аспект от ежедневието ни сме заставени да избираме между две крайности, сякаш средният път вече не съществува… не е опция…

Казват, че все още имаме шанс да спасим себе си и света, но че този шанс няма да е безкраен… Да се спасим!? Или да спасим света от човешките безумства? От човека? Факт е, че природата би продължила да съществува и без хората. Самият човек не е особен фактор в природните кръговрати...

...но в еволюционно отношение нещата ще загубят смисъл, защото само нашето съзнание е способно да осъзнае красотата на света…

„Не забравяй, че като дух, като душа, като ум и като сърце ти си важен елемент във Вселената – без теб тя не може да се прояви в своята хармония.“ Това са думи на Учителя Петър Дънов.

Още през 20-те години на 20 век той говори и за промените, които ще настъпят в отделния човек и в обществото когато дойде Ерата на Водолея: „Предсказано е, че когато слънцето влезе във Водолей, в душите на всички хора ще се вложи нещо ново – нов подтик, нов стремеж… Бъдете готови за новите условия… Съзнанието ви ще се пробуди и ще се въведе нов ред и порядък в света. Иде новото, иде великото в света!“
Последните няколко поколения имаме изключителния шанс да живеем на границицата на две епохи – на Рибите и Водолея, а ПРЕЦЕСИЯ е явлението, което е причината за смяната на така наречените „епохи“ в човешката история или по-точно в историята на нашата планета Земя.

Какво означава „прецесия“? Ето едно сравнително лесно смилаемо описание :) Когато завъртим пумпал около оста му, преди окончателно да спре, той описва и второ движение паралелно с въртенето си - самата му ос също описва окръжност. Подобно движение извършва и нашата планета, естествено заедно с въртенията й около оста и около Слънцето. Така че земната ос бавно се накланя. Полюсите описват окръжност за около 25 920 години. Посоката е срещу зодиака. Счита се, че епохата на Рибите е започнала около 150 години преди Христа. След като 2 160 години оста на Земята (или северния полюс) е била насочена към съзвездие Риби, сега вече попада в съзвездието Водолей, където ще остане следващите 2 160 години. (http://selenabg.com/index.php/2008-07-29-08-06-43/820.html )

…Епохата (или Ерата) на Водолея…

Това е неотменимо предопределения цикъл, в който влиза нашата планета… в зависимост от нас, нашите решения и нашите действия Ерата на Водолея ще се превърне или в трагичен епилог на „огнената смърт“, или в пролог на нова и светла епоха в човешката еволюция…
„Освободи се от всичко отрицателно и бъди готов да изникнеш, както посятата семка изниква от земята. Какво ще стане с тази семка, ако преди посяването й я завия в златен, сребърен или калаен лист? Ще израсне ли тя? Ако я туря в циментов прах, ще израсне ли? И ако вие сте обвити като семката в много обвивки, ще се докоснете ли до новия, тоест до Божествения живот? Всички обвивки – златни, сребърни, калаени, циментови, трябва да паднат и да остане само семката на живота, да се посее в Божествената почва. Когато Божествената Любов, Божествената Мъдрост и Божествената Истина започнат да действат, семката ще изникне в почвата, в тебе ще се яви ново прозрение и ще кажеш: Сега мога да направя всичко заради Бога.“ Отново думи на Учителя Петър Дънов, според когото житното зърно е емблема на човешката ДУША, която през епохата на Водолея ще се роди за нов живот… но първо трябва да умре… Житното зърно съдържа в себе си целия потенциал да се превърне в житен клас, но за целта трябва да бъде посадено, погребано в земята, трябва символично да умре, за да израсте и да даде реколта.

…сякаш сме на някакъв предел…

Именно. Живеем във време когато хората са разкъсвани вътрешно от собствената си тревожност кой път да изберат. Мъчителен е процесът на покълване и изникване. Човешката душа символично умира в плътта, но стремежът й към Светлината й задава посоката нагоре… и както житното зърно покълва и търси Слънцето, така и човек търси своята същностна реализация в света на Светлината… в същото време посято в Земята житното зърно се нуждае от корени, за да се храни… точно както човек обича да пуска корени в материални свят, за да „осигури бъдещето си“… В крайна сметка стремежът не възможността, а само стремежът дава сила на посаденото житно зърно да се пребори със смъртта и да се превърне в житен клас.

Бих казала, че житния клас е емблема на живота в центъра… той е резултат от един творчески баланс между света на Светлината и света на Тъмнината… Той е средния път.

А ако е време разделно и средата не е избор!?

В една статия на „Списание 8“, Галя Герасимова споделя следното: „В момента няма средна класа, няма среден бизнес, няма средно образовани хора, нищо в средата, няма тяло… Дворци и гета, богати и бедни, толерантни и фанатични, екологични и бетониращи. Има силна поляризация. Точно тази поляризация е моментът, в който се разкъсва тялото на зърното, умирайки – едната част става корен, другата – гледа към Слънцето… За да пренастрои човек цялата си ценностна, мисловна, емоционална, поведенческа представа за живота, ще трябва доста да бъде разтърсен… Стремежът е важен, житното зърно го доказва!“

С настъпването на Ерата на Водолея космическите влияния върху хората и Земята се променят. И всеки от нас, независимо дали иска или не, участва в процеса на установяване на един Нов свят… или Нов ред… всеки от нас е отговорен пред всички, за своите избори, защото колективното ни израстване като осъзнати същества е работа на всеки индивид в колектива…
Ерата на Водолея е свързана с нови открития и е необходимо ново образование, нова медицина, друго възпитание, коренни промени в религиите, нова култура на общуване. Много неща се променят на Земята, защото на нея вече живеят и хора с нова физическа, интелектуална и духовна сила.
Братство, равенство, свобода! Това е девизът на богомилите, на френската революция и на Водолея … всички сме едно… всеки е уникален с това, което прави, с това, което е, всеки е важен за цялото… За съжаление имитацията е издигната в култ днес, а не творческия процес. Има твърде много изкуствени идоли и на децата им се налага да бягат от същността си, за да не бъдат избягвани… Мисля, че е нужно да обединим силите и възможностите си в отстояване на своята автентичност и на правото на всеки да развие своята дарБА, да реализира своя потенциал, онзи вложен от Създателя във всеки човек…

…живеем във време на еволюционен скок в духовното развитие на Човечеството…

Казано е в Писанието: "Ще създам ново небе и нова земя; ново слънце и нова луна." Иде новото в света – нови условия, нов живот. Бъдете готови за новите условия.

Това е факт, това вече се случва... и ако сами не се променим, Водолеят така или иначе ще го направи… защото в Новия свят не материалните блага, парите, притежанията и властта ще имат значение, а това дали носиш Любов, Мъдрост и Истина в сърцето си, дали си в хармония със себе си и всичко заобикалящо те.

„Казват, че умирането на душата за божествения свят, където тя живее в блаженство и раждането й в плът тук на Земята – това е Богопознанието. От гледна точка на преражданията душата символично слиза в материята, поема по инволюционния път, за който всички езотерични учения говорят. Колкото повече душата влиза в материалния свят, толкова съзнанието започва да загубва, да забравя за светлата си същност, от която произлиза. И така, докато стигне до напълно материалистичната и атеистична представа за живота. Преминаването през такива прераждания е много важно за човека, защото се развиват обективният ум, желанието да се познаят и изучат законите на материята и най-важното така се развива науката и стремежът да се изследва както микроскопичният свят на клетката, атома, електрони, протони, кванти, така и макросветът на Космоса, галактиката и т.н. Когато човек е в пълно съзнание за божествения си произход, не е достатъчно мотивиран да опознае физическия свят… Краят на инволюционния път идва с жертвата на Христос, Божия син, който разпънат сякаш казва: „Дотук!“ С живота си ни сочи как обратно да тръгнем към Бога. „Аз съм пътят , и истината, и животът!“ И този път духовната наука нарича еволюционен. Това е обратният път на душата към Бога. Но вземането на този завой може да се направи само ако живееш Христос, което както се вижда от последните 2000 г., са го правили по няколко човека на столетие – светиите, пророците, хората, които са готови да пожертват наистина всичко в името на една идея… Но сега си отива епохата на Рибите и условията са различни. Ще трябва да се променим. Ако сами не го направим Водолеят така или иначе ще го направи… Епохата на Водолея ще е първата символична порта за възходящия еволюционен път на душата. Смяната на вибрацията на знака и на посоката водят до много интензивни и драматични събития, а страданията, от които толкова много се плашим, всъщност са, за да събудят нашето свръхсъзнание.“ Източник „Списание 8“

От свой собствен опит познавам закона за постоянните и неизбежни промени. Това е едно непрекъснато движение на махалото между двата полюса… махалото, което не познава никога покой. Колелото на раждане и смърт се върти непрестанно между този свят и отвъдното.Човешкото същество е оставило зад гърба си безброй въплъщения, без да е постигнало безсмъртието.
Космичните преобразования, които се случват в наше време, също принадлежат към явленията, предизвикани от въздесъщия часовников механизъм на Вселената, който просто сега отново придвижва напред стрелките на еволюцията.

Днес „ПРОМЯНА” означава едно неограничено развитие, едно вечно пребъдване. Кръгът се превръща в спирала.

Всички религии и духовни учения ни дават методи как да развием своите качества и добродетели, защото това е истинската храна за душата ни. Те формулират основополагащи принципи за постигане на живот в хармония с космичните закони - свързване с енергиите в Природата - разбирателство и любов към ближните - правилни мисли, чувства и действия… Много суеверни последователи, обаче, изопачават ученията в користни догми… получава се пагубната формула „нашата вяра е най-добра“… от тук има само крачка до кръстоносните походи, инквизицията, колонизирането, робството, издевателството над себеподобни, защото не вярват по „правилния“ начин… само крачка до моретата от кръв и насилие, в името на Този, който осъжда убийството…

…Нещо някъде става, някакви хора масово се вълнуват, подхранват с вниманието си явлението и го затвърждават…

Това е играта днес. Едни хора избират една реалност и резонират с нея, други избират да живеят друга реалност, но всеки един се бори да докаже, че неговата истина е Истината и предизвика на дуел всеки инакомислещ. Пък те всичките истини са еднакво валидни. Просто са различни, базирани на правото на избор и свободната воля на хората. Но полярностите и залюляванията на махалото са болезнено видими днес. Болезнено променящи нашия свят и нас…

…време разделно е…

„…хората трябва да изберат своята посока. На такъв етап от развитието на света сме, че няма време за поправителни изпити. Взетите решения са окончателни. Трябва да сме много внимателни по-кой път вървим, какви избори правим, дали принадлежим към светлата или към тъмната страна, защото среден път няма.“ Из интервю на Диана Дафова в Списание 8

…а пътят на житното зърно?… къде остава неговият пример… неговият избор…

„В момента наблюдавам едно масово отричане. Отричане на всичко. Отричане на всеки. Противопоставяне, извъртане на 180 градуса от това, в което хората са вярвали, харесвали, следвали като идея. “Добрите” стават “лоши”, харесваното доскоро днес бива поругавано, “истината” рязко бива отделена от “заблудата”… лутане от крайната светлина към крайният мрак, съмнения и отричане пъплят навред…
Отначало ме изненада това, но всъщност – нима не е съвсем логичен етап от процеса? Залюляхме махалото в едната крайност за да се измъкнем от дълговековния ступор, а сега съвсем логично – махалото отива в другата крайност. Което може да боли малко или много, но пък е много целебен етап – защото в крайна сметка, след мощното разлюляване, вече опознали крайностите, можем да си намерим средата. Центъра.
“Онова особено място, малко преди материята да срещне “т.нар.анти-материя”, там където се простира черната дупка, пустотата – малко преди да се стигне до утробата, до плодотворното раждане на нещо ново”. Същински космически вакуум.
И точно там, в този вакуум, където повечето виждат противопоставяне и битка на реалностите, аз виждам сливане и приемане. От там някъде тръгва средният път. Трудно е да обясниш на онези, търсещи в люлеенето на махалото, как нито една от реалностите не е единствено вярна за сметка на другата. Ами и двете са верни, еднакво валидни, и въпреки привидното противопоставяне, всъщност са двата полюса на едно и също нещо.
И там, след като избереш, след космическия вакуум, се придвижваш към следващото еволюционно стъпало – там където се ражда новото от равностойна среща в пустота, в свободното пространство, което не е нито добро, нито лошо, Живо Е. Там където вече си готов да виждаш различните възможности, реалности, избори и да ги приемеш като съществуващи алтернативи, без да ги осъждаш и етикираш. Ето там е средният път. Виждате ли го?“ Мартина Иванова, Из „Видим ли е средния път?“

…и още една гледна точка… за крайностите… за възможния среден път…

„Днешният човек не може да направи почти нищо срещу видиотяването на света. Целта на световния ред е да зароби всеки човек, да го чипизира и обезобрази, да изтръгне от корен душата му, затова няма смисъл да живеем с илюзии – уви, злото ще се развихря все повече. Но ако сме будни и съзнателни за събитията, ние можем да противостоим.
Днес битките са индивидуални. Всеки ден избираме на чия страна да положим себе си – на страната на злото или на страната на доброто. Трябва да се учим да преминаваме през срещите си със злото с още повече добро. Трябва да полагаме усилия, за да трансформираме живота. Трябва да осветяваме тъмнината със светлина. Каквото и да има да преживяваме още на този свят като човечество, едно е сигурно – Светлината ще е крайният победител.
Защото тя е факт. А тъмнината е просто неосветена светлина. И не твърдя, че в тъмното не е страшно. Но вярвам, че светлината е във всеки един от нас.
Системата пренаписа Десетте Божи заповеди и според нейния кодекс те вече не са валидни. Да, като че ли системата е виновна, защото ни поведе по пътя на страха, а не на вярата и любовта. Но защо ние се съгласихме със системата?! Защо приехме да се превърнем в невротизирано, озверяло общество?
В крайна сметка за конфликт винаги са нужни двама. И тъй като системата няма да отстъпи от отдавна написания си сценарий, който цели абсолютното ни обезличаване и деградация, значи остава ние да се справим със ситуацията. Не в бъдеще време, а в спешно сегашно.
И ключът към спасението ни е, че системата само изглежда всемогъща. Но тя не отчита най-важното – човешкия фактор. Този човешки фактор е в наши ръце. Той се състои от простотата на съществуването и от радостта от самия живот – ей така, без причина. Състои се още от приятелството, от грижата за близките, от обичта… просто така, без причина. И от свободата, и от щастието… без причина.
Човешкият фактор – тогава, когато не искаме нищо да спечелим, а просто вдишваме и издишваме красотата и вдъхновението на самия живот. Ето така системата загубва мощта си – като не ни пука за нея. Можем истински да се усмихваме и без система.“ Яна Добрева, цялото интервю

Бурята в мен - вдъхновяващо ВЪЛНЕНИЕ или вълнуващо ВДЪХНОВЕНИЕ

Избрах да живея вДЪХновение, а не сМИСЪЛ… но ако ме попиташ кога направих този избор, ще трябва да си призная, че не знам. Струва ми се, че преди избора беше играта на думи… или може би беше точно обратното… в началото бе безформеното откровение, а заиграването с думите ми помогна да видя красотата на избора си… Не! Всъщност беше друго… Една чужда мисъл предизвика ВЪЛНЕНИЕ в мен… „По-важно от смисъла на живота е самия ЖИВОТ.“
И се разрази бурята…

Как да изживея живота си? Да се опитам ли да го разбера? Да се опитам ли да го подредя? Или да го оставя да се случва отвъд разума? Да гледам ли на живота като на борба? Или като на приключение? Има ли опасност да се изгубя в нечий друг живот, ако дойде приливна вълна и потопи моя свят?


…но както става винаги в природата - след края на бурята денят бива награден с ведро и спокойно утро… след разразилата се буря от въпроси в ума ми дойде омиротворяващото просветление: СМИСЪЛЪТ се постига с МИСЪЛ, а ЖОВОТЪТ е в ДЪХА на Бога. И направих своя избор да живея вДЪХновение, а не сМИСЪЛ :)

И посветих времето си на това да наблюдавам сезоните как идват и си отиват, как цветята се разтварят, как плодовете зреят, как листата капят… И доволна бях от малкото… няколко напъпили рози в градината, намерено гладко камъче на реката, събрана торба орехи, следобедна разходка в гората, отрупано дърво със сочни ябълки на двора, аромат на влажна земя, следобедно жужене на пчели… На кого са му притрябвали диаманти, скъпи коли и доставени от куриер букети, щом държи безкрайността в дланта си и вечността – в един час?

…и все пак нещо ми липсваше… нещо не ми достигаше, за да позная пълното щастие и усещането за волна безметежност… нещо неуловимо от сетивата ми… моето ПРИСЪСТВИЕ!

Лао Дзъ е казал: „Начинът да оползотворим живота е да не правим нищо действайки, а да правим всичко бидейки.“

И осъзнах, че да наблюдавам промените в природата през различните сезони е само едно от уменията, които съм избрала да придобия по Пътя си. Да, то ми носи спокойствие и вътрешен покой, увереност, че нещата се случват по правилния начин и почти без съпротивление, в хармония с ритъма на ПриРодата… но само по себе си това умение не е ВДЪХНОВЕНИЕ… защото ВДЪХНОВЕНИЕТО може да бъде мой избор, но неговото пораждане си остава Божие дело и Божия промисъл…
Да бъда промяната, която искам да видя в света е истинско ВЪЛНЕНИЕ. То може да разплиска живота ми или да го превърне в океан. Вълнението в мен е Силата, която може да придаде различни качества на водата и да превърне потока на живота ми в бара или в пълноводна река…



ВДЪХНОВЕНИЕТО е присъщо на природата на въздуха. То влиза в човек отвън… отгоре… свише… То може да бъде поето с една глътка въздух на върха на планината или да навлезе през света на сънищата в картината на нечий живот… вдъхновението може да бъде вдъхнато по време на молитва и да погали душата ти като нежен бриз… вдъхновението може да нахлуе в твоя свят в паузата между две мисли и да завихри като тайфун цялото ти битие… но независимо как ни спохожда ВДЪХНОВЕНИЕТО, ние нямаме власт над него…
ВЪЛНЕНИЕТО е присъщо на природата на водата. Човешкото тяло е 2/3 вода. Водата ни формира и поддържа живи - през целия ни живот, още от зачеването ни. Като ембрион ние се състоим от 90% вода, също като много растения и цветя. Макар че съотношение намалява с напредването на възрастта, като цяло тялото ни е съставено от толкова вода, колкото пропорционално има и на нашата планета Земя – 70%... затова и нашите мисли могат да провокират ВЪЛНЕНИЕ в нас… ВЪЛНЕНИЕ може да бъде възбудено и от нашите емоции… Има хора, които се ВЪЛНУВАТ повече от другите и тяхното ВЪЛНЕНИЕ може да предизвика разрушителни вълни, които да залеят обширни територии от социума и да променят релефа на човешките отношения… Всеки носи вътре в себе си, дълбоко в същността си едно ВЪЛНЕНИЕ, което го движи… напред или нагоре… Преди няколко дни аз осъзнах, че имам нужда да превърна своето тихо вълнение в мощна водна стихия, която да промени коритото на моя поток, за да бъда промяната, която искам да видя в света… за да измина своя път бидейки… за да осъзная своето присъствие…
…и всичко това защото се уморих да чакам „да получа ВДЪХНОВЕНИЕ“… избрах да умножа Силата в мен и да бъда ВЪЛНЕНИЕ… което променя границите на стереотипите… или ги заличава напълно.

Забележка: Стереотипът е опростена и/или стандартизирана концепция или имидж, често споделян от определена група от хора по отношение на друга група от хора. Стереотипите са не само зловредни сами по себе си, но и носят допълнителни вреди чрез насърчаването на предразсъдъците и дискриминацията. Предразсъдък е не само изказването на мнение или вярване, но и отношението, което включва чувства като презрение, неприязън или омраза. Дискриминацията се проявява, в случаи, в които човек бива третиран по-неблагоприятно в сравнение с друг човек... (източник: www.bg.ettad.eu)

„В нашия свят няма нищо по-меко и по-разредено от водата. Но да подчини коравото и неподатливото, тя няма равна на себе си. Всеки знае, че слабото побеждава силното, че твърдото отстъпва на мекото – всеки го знае и въпреки това, никой не се съобразява с това.“ Лао Дзъ
Предизвикай своето ВЪЛНЕНИЕ! Бъди РАЗВЪЛНУВАН! Дръзни да усетиш Силата на водата в теб!

"Да дръзнеш означава да се лишиш от устоите си. Да не дръзнеш означава да се лишиш от себе си." Сьорен Киркегор

Армията на трите С-та (случайност, спонтанност и синхроничност) срещу армията на трите С-та (сигурност, съмнение, страх)

В главата ми се води война…
Защото
Мозъкът ми се оказа много подходящо бойно поле –
Труден пресечен терен, осеян с тучни плодородни поляни и влажни дерета –
перфектни условия за отглеждане на ВСЯКАКВИ мисли…
И сега от ляво е строена армията на трите С-та:
Сигурност
Съмнение
Страх
А от дясно тази на трите С-та:
Случайност
Спонтанност
Синхроничност
Ако трябва да докладвам за проведените бойни действия и изхода от битките до този момент, статистиката, облечена все пак непринудено в игрословици, за да не бъде твърде скучна, би била следната:
- Най-сигурното нещо на този свят е несигурността. Ето защо човек не бива да се стреми към СИГУРНОСТ, а към умението да съжителства без СТРАХ с несигурността.
- Истинските неща се откриват спонтанно в гората от СЛУЧАЙНОСТИ, които винаги объркват плановете ни, за да създадат нови възможности за отстрелване… стига пушката на рамото ни да не е заредена със СЪМНЕНИЕ.
- Осъзнаването на несигурността на живота пробужда сетивата ни и започваме да откриваме смисъла, който се крие зад уж СЛУЧАЙНИТЕ „съвпадения“ – изпитана бойна тактика на мистичната синхраничност, която има за цел да тласне съзнанието на човек към изпълнение на неговата мисия ТУК и СЕГА.
ПАУЗА.
В която се водят мирни преговори…
…постигнато е временно споразумение за ненападение…
Сега мога да почукам на небето и да се вслушам в звука…
Сега мога да затворя очи и да поспя…
Сега мога да ти разкажа една приказка… за плеядата С-та в моя живот

Вселената ни разкрива правилния път за нас чрез синхроничностите. От степента ни на осъзнатост зависи дали ще ги забележим, а от силата на духа ни – дали ще ги зачетем и последваме.
Преди малко повече от три години Вселената ми организира среща със стар приятел в един негов сън. Той от своя страна прояви дързост като последва емоцията си от съня и направи крачка към мен в реалността. Аз се доверих на интуицията си и го поканих на танц… Мисля, че все още не съм благодарила на Вселената за тази нейна инициатива. Може би сега е момента… БЛАГОДАРЯ! Благодаря и на душата си за куража да променя посоката на пътя ми. Вече се бях отегчила да следвам сигурния и познат, но чужд път. Исках да открия своята пътека и да изживея приключението, но изпитвах страх. Отъпканият от другите път, наглед е безопасен, не крие рискове и изненади и води до убежище на мнима сигурност и илюзорно спокойствие, които бягащото от предизвикателства его толкова усилено търси и преследва… това е пътят утвърден като „главен“, той е трасиран от поколения преди нас и ако си на него не можеш да се изгубиш, само трябва да приемеш рутината като спътник… Това е път на уеднаквяване, на задушаване на спонтанността и заличаване на каквато и да е оригиналност, която би нарушила сигурността на пътя… всяка тревичка, пукнатина или камък, старателно са били отстранявани, за да не се нарушат посоката и общия изглед на пътя… Да, това си е сигурна магистрала за пътуване, но… не е пътека, която да извървиш… „Главният“ път е гладък и равен, но скучен и еднообразен. Той е сигурен, но не осигурява развитие. Дава посока, но не и възможности за избор. Задава ти някаква обща и банална цел, до която да достигнеш, но не води до непознати земи, които да откриеш…

Аз май имах други планове за себе си. Той също се оказа, че е бил отегчен от еднообразието на тази магистрала… и двамата почти по едно и също време бяхме осъзнали безсмислието на живота, който водехме. Всеки от нас вече беше чул гласа на сърцето си и беше предприел първата стъпка в процеса на промяната – отказа от удобната сигурност на магистралата „така трябва“… която ни беше направила приемливи за другите, но не и за нас самите. Беше ни помирила със средата, но беше създава дълбока бездна между истинската ни същност – нашите изконни потребности, ценности, копнежи – и самоличността, която поддържахме, за да следваме зададеното темпо на движение по магистралата… По едно и също време, паралелно, но независимо един от друг, и двамата бяхме изживели, всеки своята, криза на идентичността и бяхме разбрали, че магистралата не е нашия път, че, за да изживеем приключението ЖИВОТ е нужно спешно да свърнем по някоя горска пътека… която да ни отведе до непознати земи… Вселената ни срещна преди три години на ничия земя, защото е знаела, че имаме общ път за извървяване… общ градеж за съграждане… и любов за споделяне… А в споделеността винаги има и романтичен уют ;)

…за моя изненада примирието продължава… време е за лов на орехи :)
Слънцето ми намига зад облаците… тръгвам по случайна горска пътека… когато той ме държи за ръка не изпитвам страх… чувствам се сигурна в синхроничността на битието… доверявам се на своята спонтанност, дори когато имам съмнение в автентичността на свежото си настроение… Следвам своя съзидателен импулс… но ми харесва да се оглеждам в сините му, като планински езера, очи…

„Винаги бъди готов да промениш целта си, но никога не изменяй ценностите си.“ Далай Лама

За физиката на промяната

Започнах да подреждам пъзела на поредната промяна в живота си още през зимата. Началото беше една „карта на желанията“ и един сън… Сънувах жълта мишена, която беше част от моята карта на желанията… докато минавах през нея тя се превърна в слънце, а концентричните й кръгове бяха лъчи от светлина… През пролетта започнах да усещам енергията на новото начало в живота си като ехо, да отеква във всяка клетка на тялото ми и във всяка мисъл, която се завихряше в ума ми… и във всяка идея, която се заформяше някъде на границата между съзнанието ми и неосъзнатия потенциал от възможности, с които съм дошла на този свят – моят нечекиран багаж, който пътува с мен през невидимите сфери на битието…
Опитах моето ново начало да започне с разчистване на „старото“… защото съм чела, че всяко ново начало започва с разчистване на всичко, което вече не е нужно… а може би всяко ново начало е последица от предприето разчистване? Следва логичният въпрос: кое е първо? Необходимостта от ново начало – дремеща във всяко малко семенце, прастария вик на самия Живот идващ от нищото – или покоят, който идва с разчистването – дълбоката оран на почвата преди засяването? Всъщност няма първо и второ! Има кръг. Кръговрат! Вечният ритъм на Живота, който природата следва… а аз не знам защо написах всичко това, но знам, че ми се прииска да го споделя с теб.
…всяка цел, която преследва човек е забулена в мъгла… странно, но онова, което придава смисъл на нашите начинания, винаги е нещо съвършено непознато за нас… правим необясними обрати в живота си, вземаме решения, които изпълват сърцата ни с меланхолия, а ежедневието ни е някаква неразбираема на пръв поглед пустота… а може би това е състоянието на духа, предхождащо всяко ново начало… и почвата трябва да бъде наситена с въздух… Драмата понякога не е драма на тежестта, а на лекотата, защото непосилната лекота на битието може да бъде бреме. Тази мисъл ми беше внушено от Кундера и неговата „непосилна лекота на битието“ :) Горещо препоръчвам тази книга вместо лекарство при по-леки форми на депресия.