Моята активна медитация

Слънцето още не се е показало, но небето просветва, а върховете на дърветата почват да си дърпат нишки от виделото му…

Не съм на работа и се захващам да чопля разни неща из градината. Последните години това е моята активна медитация :)

Получава ми се много ДЗЕН :) За напрягане на мускулите плевя и копая… за разпускане обирам доматите, зеления боб, изронвам млечните зрънца

...и вече мога да седна на чардака да изпия едно ароматно кафе… потъвам блажено в един от пуфовете, а след малко усещам, че цялата натрупана в мен умора последните дни се разтваря в тишината на слънчевия следобед, както се разтваря бучка захар в чаша с топла вода…

За вечеря сготвям може би последния зелен боб за сезона.

Ето рецептата, за всички, които я пожелаха :) Задушавам в малко мазнина една глава лук с два маркова и няколко скилидки чесън. Посолявам ги. Понякога добавям ситно нарязани чушки или целина, според настроението ми. След като зеленчуците омекнат към тях прибавям почистения и нарязан зелен боб. На слаб огън го оставям и той да омекне малко в мазнината, след което заливам с вряла вода и слагам сол на вкус. Когато яденето е почти готово в сгорещена мазнина леко запържвам една супена лъжица брашно от лимец с една чаена лъжица червен пипер и ги прибавям към зеления боб, за да го сгъстя. След още 5 минути го отстранявам от огъня и поръсвам с пресен дивисил или джоджен, според наличността. За приготвянето на тази манджичка може да се използва и замразен зелен боб.

Гъбенски неволи

За първи път от седмици в стаята тази сутрин е прохладно – 22`С :)

Снощи пак опитах да обера крушите във високото на дървото, но безуспешно… десетки сочни, медно-жълти и ароматни плодове останаха да светят като празнични лампички в короната на дървото… Отдолу изглеждат съвършени и така апетитни…

Ако Кико беше тук щеше да намери начин да ги свали, но за съжаление или радост (зависи от гледната точка) е на стотици километри от тук и сега крушата е като луксозен курорт предлагащ пиршество на стършели, големи тлъсти мухи и птици. Вечерно време е истински гуляй, сутрин чувам предимно птиците, които явно носят повече на пируване :)

Зара е в ролята на полицейска патрулка и току се спуска в акция да озапти някоя по-шумна компания. Довечера пак ще атакувам... Всяка свалена от мен круша ще съкрати сезона на пира поне с ден.

Зимното слънцестоене – мигът преди раждането на Новото слънце

Според Слънчевия календар на древните българи в деня на зимното слънцестоене е Нулевия ден, разположен между края на старата година и началото на новата. ЕднажДен – еднаж път в годината е бил този ден и наричали го още „Идинак“, защото стоял самотен, отделен от останалите дни, без календарна дата и седмичен ден, сякаш извън времето и пространството. Всъщност Нулевият ден не се е броял за ден, а само за празник. Той бележи момента преди началото, когато Слънцето сякаш спира своя ход, а цялата Природата затаява дъх в очакване на трансформацията или в очакване на раждането на Новото Слънце.

Като астрономическо явление зимното слънцестоене (на латински „Sol stat“) настъпва най-често на 21 или на 22 декември. Но реално за около 3 дни Слънцето в този период от годината наистина сякаш спира своя ход, защото изгрява все в една точка. Много изследователи на Слънчевия календар приемат, че Нулевият ден кореспондира с датата 22 декември според летоброенето по Григорианския календар. Аз съм по-склонна да смятам, че Нулевият ден е бил на днешната дата – 21 декември, непосредствено след 20 декември Игнажден. Тук е важно да се отбележи, че в различните краища на България празникът има различни названия – Идинажден, Инажден, Еднажден, Идинак, Поляз и др.

В народната памет е останало поверието, че „Слънцето завършва своя път към зимата на Игнажден и се „обръща“ към пролетта“. Игнажден е наричан още „Старата българска Нова година“. Днес ние отбелязваме Нова година на 31 декември, т.е. празнуваме навечерието на новото начало, а на 1 януари чрез обичая „сурваки“ наричаме с добри благопожелания новата година. Така е било и в миналото. Имало е редица обредни действия, които са се правели в последния ден от годината според Слънчевия календар на древните българи – 30-ия ден от 12 месец и с тях се е подготвяло раждането на Новото слънце. Тези действия са продължавали и на следващия ден – Нулевия. След приемането на християнството традициите, понятията и празниците на народа ни се смесват. Старата вяра се преплита с християнската религия. В продължение на стотици години българите си напасват празниците и обредите към новото летоброене и новата религия. И понеже в тях не е съществувал Нулев ден по всяка вероятност се е наложило обредните действия, които са се извършвали в този специален ден да се приобщят към някой от съседните нему. Така с времето последният ден от годината предците ни припознават като Еднажден, Идинак, Поляз… и започват да извършват на него всички обредни действия, които са се правели в Нулевия ден. Един от най-типичните обичаи на този ден е така наречения „полазник“ или „полезник“, в който е заложена идеята за магията на началото – мигът преди раждането на Новото слънце, мигът преди всичко да поеме отново по колелото на възраждащите се живот и светлина…

Названието идва от корена на „полза“ и означава човек, който носи полза и щастие на дома. Така от госта, който пръв прекрачи прага на дома в този ден зависи благополучието на цялото домочадие. Народът ни казва още, че от Игнажден започват Коледните празници. А какъв празник е Коледа? Днес празнуваме Коледа след Рождество Христово, но ако се замислим за смисъла на обичая коледуване, който е в центъра на празничната обредност на Коледа, ще разберем, че по-право е да се смята, че той е бил изпълняван преди „раждането на Млада Бога“. Смята се, че ако коледарите не изпълнят своите обредни действия в определеното от традицията време, годината и земята остават ялови и безплодни.

Защото нищо не може да се роди без да бъде заченато, защото безплодно е това, което не е оплодено. Това идва да ни подскаже, че коледуването се е извършвало в Нулевия ден. И може би много често полазници в домовете на хората са били именно коледарите… Народът ни казва, че с коледарите в домовете на хората влизат плодородието и благосъстоянието. Коледарският благослов е обредния дар, от който зависи благополучието на всяко едно семейство и на целия народ като цяло. Ако не минат коледари „ялова ще е годината“, всичко ще върви не както трябва. Затова всяко семейство се подготвя да ги посрещне, като най-чакани гости. Всъщност със своя магически обред коледарската дружина „опложда“ символично Земята, за да има берекет, и да са здрави посевите, и да се множи добитъка. Има различни хипотези за това откъде идва названието на празника „Коледа“, но в народната памет е останала следата, че от думата „кол“ идва, а „кол“ пък на коледарската гега се казва, защото тя е подострена в единия край и може в земята да се забива… Ще попитате къде е мястото на Бъдни вечер в Слънчевия календар на древните българи. Ако се доверим на традицията, която казва, че коледуването е най-важния момент, изпълняван след полунощ на Бъдни вечер, то тогава следва, че Бъдни вечер е била вечерта преди Нулевия ден, но в действителност това е била и вечерта пред раждането на Новото слънце, защото Нулевият ден не се е броял за ден, а само за празник на невидимото…

За празничната обредност на Еднажден

На 20 декември според Християнската източноправославна църква е Игнажден или деня, в който се почита паметта на свети Игнатий Богоносец. Според народната традиция от Игнажден започват коледните празници, а денят в различните краища на България има и различни названия – Идинажден, Инажден, Еднажден, Идинак, Поляз и др. Според Слънчевия календар на древните българи в деня на зимното слънцестоене е Нулевия ден или момента на невидимия край на старата година и неуловимото начало на новата - еднаж път в годината е бил тоз ден, и наричали са го още „Идинак“, защото е стоял самотен, отделен от останалите дни в годината, без седмичен ден и календарна дата. Всъщност Нулевият ден не се е броял за ден, а само за празник, непосредствено, след който е започвала Новата година с отдаване на почит към Слънцето – Младия бог, а празникът се е наричал Сурва.

От първия ден на първия месец на годината, според календарната система на древните българи, светлата част от денонощието логично започва да нараства, или началото на годината е съвпадало с началото на годишния цикъл на движението на Слънцето. По време на зимното слънцестоене (на латински „Sol stat“) за около 3 дни Слънцето наистина сякаш спира своя ход, изгрява все в една точка, а цялата Природата затаява дъх в очакване на трансформацията или в очакване на раждането на Новото Слънце. Според днешния календар – григорианския – става дума за дните от 21 до 23 декември, според Слънчевия календар на предците ни това са последния ден от старата година (или 30 ден от 12 месец), който винаги се е падал в събота, Нулевия ден, който не присъства в календара като ден и точно затова е празник на невидимото – Бог, абсолюта, великият предел, великата празнота - и първия ден от новата година, който винаги е бил в неделя.

Снимка: Списание 8

Днес казваме, че от деня на зимното слънцестоене започва астрономическата зима. Миналата година тя започна на 22 декември, тази година за територията на България тя настъпи на 21 декември, а понякога зимното слънцестоене се е падало и на 23 декември. Така е било и в древността, затова предците ни избират деня по средата да бъде Нулевия ден и според него подреждат календарната си система и създават своя уникален Слънчев календар.


А целият този дълъг увод ми беше нужен, за да ви споделя, че според древните българи днес е Нулевия ден. Днес е празник. И ако се чудите каква е била празничната обредност на днешния ден ще ви доверя, че преди няколко дни имах странно просветление в тази връзка…

Преди да ви го доверя, обаче, ще се върна за малко на Игнажден и неговата празничната обредност. Най-характерен за Игнажден е общобългарският обичай ПОЛЯЗВАНЕ, в който е заложена идеята за магията на първия ден и доброто наричане на началото, което обещава благополучие през цялата година. Празничната обредност е свързана с посещението в дома на първия за този ден човек, наречен полезник или полязник. Народът ни отдава голямо значение на първата среща в началото на годината и вярва, че от нея зависи какъв ще бъде животът в къщата и семейството през цялата година. „Ако полезът на първия гостенин е добър, добра ще бъде и годината, т.е. плодовита и плодородна.“ Винаги ми се е струвало странно това, че част от празничната обредност на Игнажден е свързана с едно имагинерно начало.

Какво започва на 20 декември?!

От друга страна на този ден се извършват и обреди насочени към стимулиране на приплода от домашните животни, раждането и умножаването на челядта… от този ден започва и най-често подготовката за обичая коледуване… Ей това твърдение не ми даваше мира! Имаме три големи народни празника по това време на годината – Игнажден, Коледа и Сурва и аз миналата година доста се главоблъсках да ги подредя логично… но не ми излизаше от ума това, че в традицията на народа ни е останало вярването, че от Игнажден започват коледните празници…

И тук идва другият голям въпрос: Какъв празник е Коледа? Какво са празнували предците ни в този ден? Що за обичай е коледуването?

Днес казват коледарите за здраве обикалят по къщите. Ама друго прочетох аз скоро и то по ми прилегна… Коледа от думата „кол“ идва, а „кол“ на коледарската гега казват, че тя е подострена в единия край и може в земята да се забива… затуй коледарите обикалят из селото, за да оплождат Земята, живот да й дават…
„Коледарят е мъжка сила и с кола си боде и опложда земята. Да зачене и на пролет да даде плод. Едно време коледарската дружина беше само от момци, дето почват да са ергени и им идва мъжката сила. Само тоя дето ги води е женен. И трябва да има поне една рожба, да е доказал силата си.“ Из „Стопанката на Господ“, Розмари Де Мео (всички цитати по-долу са все от там)
Казват, че мъж, който не е бил коледар не може да се ожени. „Щото баш с коледуването момчето се превръща в мъж.“ След Еднажден денят започва да нараства, а с него и силата на Слънцето – мъжката сила. Така, че тази празнична обредност е съвсем като отражение на жизнените процесите в природата…

И още малко ми се иска да напиша за коледуването преди да ви издумам прозрението си :)

„…И накрая като я рече Манол мандата (а манда е наричане, благословия), всички викваме „Да бъде!“ И тогаз бодваме земята с коловете. Бай Манол викаше, че така засяваме семето в земята, щото сме вече мъже. Затуй и ходехме по къщите. За да започне на хората да им ражда земята. И челяд да им се роди… Краваите пък са на жената женското. И за да стане оплодяването, стопанката трябва да наниже кравай на кола на коледаря. Ей туй е то цялата магия. И тогаз хваща.“

„А на такваз магия само тъй можеш й взе силата – като й усучеш истината, като я преиначиш…“ и речеш „за здраве“ обикалят коледарите…
Докато четях написаното от Розмари едно семенце в мен започна да набъбва… от влагата на правите думи… и прозрението скоро покълна: на Еднажден коледари са полязвали къщите…



Според доц. Александър Илиев, доктор на изкуствознанието, след покръстването на българите княз Борис успява да съхрани и "миропомаже" цели 36 празника, които са били свързани с бита и календара на древните българи. „Те станали християнски и такива се считат у нас и до днес. Византия е била принудена да приеме това условие. Така народният календар на българите продължил да живее паралелно с неточното християнско летоброене.“

…Но някак във времето докато народът се е нагаждал към новите празници, опитвайки се да си запази старите обреди, на коледуването по започнало да му приляга да се случва след края на постите, когато хората празнували вече Рождество Христово, когато на трапезата им можело да има месо и те можели да заколят животно… и хората започнали да наричат този ден Коледа… а за коледуването се подготвяли от Игнажден… така някак естествено бил направен мост между двата дена, а от единия празник – два станали и обредността между двата нови празника се поделила…

И замириса на есен…

Днес е първия ден от десетия месец на годината според Слънчевия календар на древните българи. От днес започва есента и начеват дните отредени на метала. Днес денят и нощта изравняват силите си. Равноденствуват :) От днес е съвсем в реда на нещата слънцето да грее по-слабо, а нощните температури да са по-ниски… короните на дърветата да сменят премените си, соковете им да започнат да се движат по-бавно, а земята да замирише на влага… Тази година времето сякаш се „обърна“ само за няколко часа в навечерието именно на днешния ден. Есента нахлу като неканена, но очаквана гостенка в деня ми… Засега се държим предпазливо една към друга, липсва ни навика да споделяме заедно едно пространство… неспокойно ми е, несвойско ми е…
Обичам есента. Обичам ароматите й. Обичам емоциите, който ми създава…

...но странно вместо да прегърна днешния ден и да му се отдам изцяло, като позволя на цветовете му да изпълнят с радост сетивата ми, аз просто скитах из деня с парещото желание да си позволя да му се отдам, мислех си как искам да го направя, но някак бях твърде предпазлива… а причината за тази моя тревожност е, че не успях да се сбогувам с лятото…

Преди две години на този ден взех решението да напусна София и да посадя живота си наново в Гъбене… и си подстригах косата, и я боядисах в шоколадово кафяво, и тръгнах из града да се сбогувам с лятото и с живота си в София… Денят тогава беше много динамичен. Небето над столицата също беше динамично, сякаш в унисон с моето душевно състояние… а есента настъпи без преход… сутринта беше все още лято, вечерта вече беше есен… сезоните, тогава, преди две години, се смениха като шофьорите в градския транспорт – по средата на курса :)

Днес ми се стори, че по-скоро лятото и есента изиграха един танц заедно, някъде по обяд, преди да си предадат символите на властта…

Помня и друго отпреди две години… разочарованието, което беше свило гнездо в душата ми…

...и „този път не прихванах“… може би не беше време за зачеване…

...може би не бях готова за чудото… но аз избрах тогава да отдам почит към Чудото на Живота… вече почти година „не бях тук“… Не успявах да се потопя в настоящето и да се насладя на неговите богати аромати и на неговата сочност, защото бях престанала да харесвам живота си. Разбрах, че е дошло време да си тръгна от привидно подредения си свят, за да се върна към изпълненото с живот настояще. Време беше да отвоювам царството си, което тогава беше съсипано от рутината. Време беше да разруша и съградя отново своя ден. Със силата на волята си. С търпение и отдаденост.

Така и се случи…
Казват, че Господ ни позволява да виждаме в бъдещето, когато иска нещо да бъде променено. Преди две години в първия ден от есента аз сякаш видях като на кино живота си през последната една година… бях престанала да общувам истински с хората около мен – роднини, приятели и колеги… дадох си сметка, че когато човек не харесва своя свят, той не кани там обичните си хора и не го споделя с тях… и пожелах това да се промени! Възнамерих през следващите 6 месеца да се науча да сътворявам деня си по свойта си мяра, да създавам пространство за истински срещи и да отглеждам време за плодотворни разговори. Възнамерих да променя живота си, сменяйки посоката на пътя си. Всичко това, обаче, в крайна сметка е резултата от една среща – между мен и моят настоящ дом…

Преди малко повече от две години тази къща ме плени още с първите стъпки, които направих в двора й. Уютът й завладя сърцето ми, а малките й несъвършенства възбудиха въображението ми. Разбрах, че съм уморена от дългото търсене на смисъла. Разбрах, че се намирах в епохата на намирането. Бях в началото на едно ново пътуване… което ухаеше на приключение…

Наслаждавах се на есените аромати, а мисълта ми се рееше някъде по гънките на пътят, който предстоеше…

Успявам да разговарям с душата си само когато с нея сме на път. А най-добре я разбирам в момента на заминаването. В момента на тръгването въздухът винаги е изпълнен с истински възможности и не мисля какво оставям зад гърба си, а какво ще срещна зад първия завой… В крайна сметка да живееш означава да експериментираш, а не да разсъждаваш върху смисъла на живота. Той обикновено започва когато напуснем зоната си на комфорт… а първото от поредицата напускания е това на майчината утроба…
Пътуването винаги започва с прекрачване на някаква граница…

…сънувах отново къщата в Гъбене. Винаги е различна и винаги е мой дом. Пристан. И пътуване едновременно… Животът е влак, а не гара. Но спирките бележат маршрута. И превръщат пътуването в Път…

Днес Бог мина през душата ми. А Слънцето премина през точката на есенното равноденствие. Днес е първия есенен ден. Навлизаме в сезона на мъдростта и изобилието. Преди две години на същата дата пак празнувах началото на есента… но няма две еднакви пътувания по един Път.

ЧОВЕКЪТ между Небето и Земята

„Човекът следва земята,
земята следва небето,
небето следва ДАО,
ДАО следва естествеността.“
Из „Философията на Лао Дзъ“, Л. Димитров

Снимка: flickr.com/elBidule

В своята книга „Народният календар и неговите празници“ Георги Велев прави паралел между „Слънчевият календар“ на древните българи и китайската „Книга на промените“. Ето защо той разглежда Небето, Земята и Човекът като триада на ВЕЛИКИТЕ СИЛИ, от чието взаимодействие зависи нормалния ход на ИН и ЯН във вечната КИ – първата рожба на ДАО.
„Това, че ЧОВЕКЪТ е равноправен член на триадата на ВЕЛИКИТЕ СИЛИ, повишава извънредно много отговорността на отделния индивид пред обществото и околната среда. За всяко свое действие той е длъжен да се съобразява не само със себе си, но и с всичко и всички. Чрез своите действия човекът може да бъде в унисон с нормалния ход на световните сили (ИН и ЯН; петте стихии: ВОДА, ЗЕМЯ, ОГЪН, МЕТАЛ И ДЪРВО), което би било възможно най-доброто както за него, така и за обкръжението му, защото хармонията му с хода на световните сили е най-добрата гаранция за неговото добро здраве, хубавото време с навременни и достатъчни валежи, а оттук и тъй желаното обилно плодородие; мир, спокойствие и единство сред народа, всеобщо благополучие.“ Из „Народният календар и неговите празници“, Георги Велев.

От 1 ден на 5 месец, ден сряда от „Слънчевият календар“ на древните българи (или от 22 април на високосна година, каквато е настоящата и от 23 април във всички останали случаи, според Григорианският календар) започва делът на ЧОВЕКА. Видимият път на Слънцето на небесната сфера продължава 12 месеца, а нашите предци са разделили този цикъл на движението на Слънцето на три и така са се обособили трите дяла в техния календар, като всеки дял е обхващал по 4 месеца. Първите четири месеца от годината са били отредени на НЕБЕТО, вторите четири – на ЧОВЕКА, а последната четворка била за ЗЕМЯТА. И тази подредба не е никак случайна. Мястото на ЧОВЕКА е между НЕБЕТО и ЗЕМЯТА… Началото на календарния дял на ЧОВЕКА съвпада с началото на времето за неговата активна дейност или „настоящият празничен момент от движението на КИ се характеризира с явен превес на възходящите ян активност и ин жизненост над ин активност и ян жизненост… това, че ЧОВЕКЪТ започва времето за своята активна дейност във въпросното съотношение на силите, е едно изключително благоприятно обстоятелство за него, улесняващо предстоящата му дейност, както и отлична предпоставка за най-пълното му хармонизиране със силите на макрокосмоса.“ Смята се, че Гергьовден, който някога се е отбелязвал на 23 април, според Юлианския календар, е новия аналог на празника от „Слънчевия календар“ на древните българи ознаменуващ началото на календарния дял на ЧОВЕКА. Неслучайно той е и най-големият пролетен празник в цялата българска етническа територия. Като образ Св. Георги е конник, което в очите на нашия народ дълго време е било аналог на понятието ЧОВЕК. От друга страна Св. Георги е воин, който побеждава злото, т.е. ЧОВЕК отстояващ доброто в света. Самото име Георги има гръцки произход, образувано е от думите „гео“ - земя и „ерго“-работя. Така се получава и значението на името - „земеделец“. Името Георги, от друга страна, става популярно в Европа през XIV в., когато кръстоносци донасят от Палестина историята за мъченичеството на Св. Георги, която е украсена с легендата как той се бори с дявола в образа на змей. За българите всички тези образи се преплитат някак естествено с времето, за да оформят образа на човека и воин, и земеделец. Ето защо Гергьовската обредност е сложна по характер. Тя сякаш засяга всички страни от живота на българина – неговите грижи за земята и нейното плодородие, за изобилието на благата, за богат и щастлив живот. Най-характерни за Гергьовден са скотовъдните обреди, но широка разгърнати са и обичаите свързани със земеделието и тези обещаващи здраве и благополучие в семейството. Празникът, който отбелязва началото на календарният дял на ЧОВЕКА, от друга страна, е пролетен, както вече споменах, и поради тази причина е подчинен на стихията ДЪРВО (Според „Слънчевия календар“ на древните българи всеки сезон се свързва с една от следните 4 стихии: Зима – вода, Пролет – дърво, Лято – огън, Есен – метал, а петата стихия Земя обема последните 18 дни на всеки сезон. Повече по темата може да прочетеш тук). Това е и причината, според мен, поради която се смята, че за доброто отглеждане и развъждане на стадата и увеличаване на млякото на Гергьовден се окачват клонки зеленина по кошарите и другите стопански постройки, правят се венци и се поставят на съдовете за мляко, а Гергьовската трапеза обикновено е била общоселска и се е правила „на зелено“. Важна част от празника на Гергьовден са и обредните хлябове, които се разделят в три големи групи – едни за празничната трапеза, други за обичаите в кошарата и трети за раздаване за здраве. Смятам, че именно хлябът и неговото наричане при замесването му са давали възможност на нашите предци да синхронизират своя ритъм с този на природата и да се опитат да бъдат в хармония със себе си, другите и света.
Част от Гергьовската обредност е и обичаят хората да се люлеят на люлки и да се теглят на кантар.

„Да спазва СРЕДАТА, т.е. винаги да е „на кантар“ – това е задължителното изискване за хармонията на ЧОВЕКА както с могъщите ин и ян, така и с останалите две Велики сили от триадата. Тази хармония гарантира не само доброто му здраве, но и личното му благоденствие и успех във всяко начинание! Люлеенето на люлки в този ден пак е адекватен символичен израз на същото – мястото на ЧОВЕКА в триадата на Великите сили. Човекът се намира в средата на триадата, което значи, че той постоянно разгъва своята дейност, постоянно се люлее между двете Велики сили – НЕБЕТО и ЗЕМЯТА. Както и да погледнем , човекът в люлката действително се движи винаги между небето и земята, с което символично той пак „заема“ своето естествено място, според теорията на „Книгата на промените“, и то сега – в деня на своя празник.“ Из „Народният календар и неговите празници“, Георги Велев.
снимка: http://www.gabrovo.bg/

Слънчевият календар и неговите три дяла за НЕБЕТО, ЧОВЕКЪТ и ЗЕМЯТА

Според Слънчевият календар на древните българи днес е 1 ден от 3 месец на годината или това е средата на дяла отреден на НЕБЕТО. Видимият път на Слънцето на небесната сфера продължава 12 месеца, а нашите предци са разделили този цикъл на движението на Слънцето на три и така са се обособили трите дяла в техния календар, като всеки дял е обхващал по 4 месеца. Първите четири месеца от годината са били отредени на НЕБЕТО, вторите четири – на ЧОВЕКА, а последната четворка била за ЗЕМЯТА. И тази подредба не е никак случайна. Мястото на ЧОВЕКА е между НЕБЕТО и ЗЕМЯТА.

Дялът на ЧОВЕКА в Слънчевия календара на древните българи е започвал от 1 ден на 5 месец от годината, който винаги се е падал в СРЯДА (седмицата за предците ни е започвала в неделя, така ден сряда е бил естествения център на седмицата, нейната СРЕДА). Още по-голяма символика пък може да се намери и в това, че отбелязването на средата на дяла на ЧОВЕКА е съвпадало със средата на календарната година или със лятното слънцестоене (като на всеки 4 години денят на лятното слънцестоене е бил вторият нулев (високосен) ден в годината, който не е имал свой ден от седмицата, което сякаш го е поставяло извън времето, но за този специален ден ще посветя цяла статия, така, че тук няма да задълбавам в материята).
Между НЕБЕТО и ЗЕМЯТА се случва активната част от живота на ЧОВЕКА, или това е онзи отрязък от пътя на човек между раждането и смъртта… ако направим една аналогия с движението на Слънцето по небесната сфера, бихме могли да кажем, че „раждането“ на всяко Ново Слънце става непосредствено в дните след зимното слънцестоене, неговият апогей е по време на лятното слънцестоене, за да стигне то в края на годината отново до своята„смърт“… или най-активният период за Слънцето от неговият годишен цикъл съвпада с дяла отреден за ЧОВЕКА, а това е и най-благоприятното време за земеделска дейност… между НЕБЕТО и ЗЕМЯТА на ЧОВЕКЪТ е отредено да намери своето равновесие, за да случи живота си в хармония с кръговратите в Природата и движението на космичните енергии (стихии).

Втората половина от дяла на ЗЕМЯТА и първата половина от дяла на НЕБЕТО (условно става дума за периода от началото на ноември до края на февруари) са най-доброто и удобно време за пасивна дейност или за почивка, за отмора, и подготовка за следващия активен период. В битов план предците ни са изкарвали този период от годината предимно в къщите си, край огнището, има ли са време да размишляват върху същността на своето съществуване и отношенията си с НЕБЕТО и Бог… това е било и времето, в което те са подготвяли семената, които е трябвало да се засадят на пролет, жените са имали време да изплетат нови пуловери от вълната, която лани са изпрали в реката, после са изчепкали и изпрели… и ето тук някъде е практическата връзка между все още живата традиция днес на 1 март да се закачат мартеници, направени от червена и бяла вълна, и бита на нашите предци, който е бил едно с тяхната календарна обредност… в 1 ден от 3 месец на годината древните българи са отбелязвали средата на времето отредено на НЕБЕТО като са връзвали на дърветата и на добитъка пресукана бяла и червена вълнена прежда, така символично са маркирали сякаш връзката между работата през зимата в къщата и усилната работа, която им предстои навън през следващите месеци, за да отгледат своята храна… много обредни практики през този ден всъщност целят именно измолването на хубаво време през пролетта така необходимо за покълването на семената и за събирането на богата реколта през есента… има дори поверие, че червеният цвят в мартеницата символизира именно слънчевата активност, силата на огъня, здравето на посетите и благосклонността на природата, докато белият цвят символизира жизнеността на водата, силата на земята да подхрани и отгледа посятото, самото плодородие… в уравновесяването на въздействието на водата и огъня върху земята се крие доброто за човека и неговото оцеляване… през третия месец от годината природата вече се събужда за своя нов живот, пролетта е близо, периодът, който е подвластен на стихията ВОДА е към своя край, земята вече е добре напоена и готова да отгледа новата реколта… или през втората половина от календарния дял отреден на НЕБЕТО (трети и четвърти месец от годината), хората излизат вече и навън, за да се погрижат по дърветата, за да подготвят почвата… народът ни в своя многовековен опит е доловил значението на март като преломен момент в календара, от който зависи израстването на посевите и бъдещата реколта, затова и мартеницата се явява като символ измолващ плодородие и благоденствие, в същото време хората са свързвали затоплянето в природата с появата на различни, опасни за здравето на човека паразити и затова обредните действия в този ден са били свързани и с основно почистване на къщата, изгаряне на всичко ненужно, за да се направи място на новото, което идва, а връзването на мартеница на дясната ръка през този ден е създавало известна защита и е осигурявало здраве на всеки член от семейството.

В някои краища на страната все още има обичай мартеницата да се сваля от ръката на 13 ден от 3 месец и да се слага под камък – това е денят, в който започват зимните дни отредени на стихията земя… може би с това си действие нашите предци са целели да хармонизират своята енергия с тази на земята, защото това е стихията, която има свои дни през всеки от сезоните, защото тя е „разтворена“ в тях, тя дава сила на струящата през всичко енергия и поради това присъства във всяка жива материя, земята осъществява взаимовръзките между останалите стихии, от което следва, че ако човек постигне хармония със земята, той може да се надява на дълголетие и здраве.

Снимки: "Народният календар и неговите празници", Георги Велев

Средата на зимата

Според „Слънчевият календар“ на древните българи днес е 15-я ден на втория месец от годината или днес именно е средата на зимата. Ще попиташ защо? Сметката е проста: годината според предците ни започвала в най-късия ден, т.е. по време на зимното слънцестоене (22 декември, според днешното летоброене), но въпросният ден бил самостоятелна календарна единица – не участвал в никой месец, не бил и част от седмицата – той бил Нулев ден. Така останалите 364 дни идеално се разделяли на 4, та всеки сезон да има точно по 91 дни, разпределени в 13 седмици. Първият месец от всеки сезон имал 31 дни, останалите два - по 30. Народът на българите си знаел, че всеки нов сезон започвал в неделя и завършвал в събота, а неговата среда, т.е. 46-я ден винаги бил в СРЯДА. Така тримесечието се деляло точно на 13 седмици, а годината на 52. А когато се появявал ефектът на закъснение, тъй като Земята прави своята пълна обиколка около Слънцето за 365 дни 5 часа и 49 минути, на всеки 4 години, предците ни правели нулев и деня на лятното слънцестоене. Така не се нарушавал седмичния ритъм, а и не се налагало всяка година календара да се мести с един ден напред и понеделникът да става вторник например. Също така неудобният съвременен 29 февруари просто не съществувал и не измествал дните с цели два :)

Как са отбелязвали древните българи средата на зимата не знам. В своята книга „Народния календар и неговите празници“ Георги Велев, например, се опитва да изведе някои празнични традиции и обичаи от този период на годината като такива, запазили част от автентичната обредност на нашите предци, но аз лично не съм съвсем съгласна с препратките, които той прави…

На мен някак по логично ми е да припозная Трифон Зарезан и самото „зарязване на лозята“ като своеобразно ехо от празничната обредност на древните българи изпълнявана в деня, отреден за празнуване средата на зимата. И разбира се имам няколко довода в защита на предположението си:

Снимка: www.bnews.bg

1. По стар стил Трифон Зарезан се отбелязва на 14 февруари, т.е. това е средата на месец февруари, който обикновено има 28 дни и е втория месец от годината според Юлиански календар, който е бил въведен в Римската империя на 1 януари 46 г. пр.н.е. и от тогава 1 януари става начало на годината. Според доц. Александър Илиев, доктор на изкуствознанието, след покръстването на българите княз Борис успява да съхрани и "миропомаже" цели 36 празника, които са били свързани с бита и календара на древните българи. „Те станали християнски и такива се считат у нас и до днес. Византия е била принудена да приеме това условие. Така народният календар на българите продължил да живее паралелно с неточното християнско летоброене.“ От което следва логично, че празникът отбелязван в 15-я ден на 2 месец от „Слънчевия календар“ на древните българи ознаменуващ средата на зимата е започнал да се празнува на 14 февруари или в „новата“ средата на втория месец от годината :)

2. На Трифон Зарезан днес се извършва обредно зарязване на лозята… за плодородие! Ако, обаче, допуснем, че нашите предци са извършвали този обред в деня, ознаменуващ средата на зимата, бихме могли да видим в неговото практикуване и нещо различно, нещо практично :) през зимата соковете в растенията се движат бавно и ако отрежеш лозова пръчка в този период от годината тя може да ти се стори суха, но ако „просълзи“ значи пролетта наближава и соковете в нея са започнали да се движат по-бързо :) т.е. в средата на зимата, чиято стихия е вода, изпълняването на обреда „зарязване на лозята“ може да е имал и значението на зов, отправен от хората към Природата - да начене тя своето „събуждане“…