И замириса на есен…

Днес е първия ден от десетия месец на годината според Слънчевия календар на древните българи. От днес започва есента и начеват дните отредени на метала. Днес денят и нощта изравняват силите си. Равноденствуват :) От днес е съвсем в реда на нещата слънцето да грее по-слабо, а нощните температури да са по-ниски… короните на дърветата да сменят премените си, соковете им да започнат да се движат по-бавно, а земята да замирише на влага… Тази година времето сякаш се „обърна“ само за няколко часа в навечерието именно на днешния ден. Есента нахлу като неканена, но очаквана гостенка в деня ми… Засега се държим предпазливо една към друга, липсва ни навика да споделяме заедно едно пространство… неспокойно ми е, несвойско ми е…
Обичам есента. Обичам ароматите й. Обичам емоциите, който ми създава…

...но странно вместо да прегърна днешния ден и да му се отдам изцяло, като позволя на цветовете му да изпълнят с радост сетивата ми, аз просто скитах из деня с парещото желание да си позволя да му се отдам, мислех си как искам да го направя, но някак бях твърде предпазлива… а причината за тази моя тревожност е, че не успях да се сбогувам с лятото…

Преди две години на този ден взех решението да напусна София и да посадя живота си наново в Гъбене… и си подстригах косата, и я боядисах в шоколадово кафяво, и тръгнах из града да се сбогувам с лятото и с живота си в София… Денят тогава беше много динамичен. Небето над столицата също беше динамично, сякаш в унисон с моето душевно състояние… а есента настъпи без преход… сутринта беше все още лято, вечерта вече беше есен… сезоните, тогава, преди две години, се смениха като шофьорите в градския транспорт – по средата на курса :)

Днес ми се стори, че по-скоро лятото и есента изиграха един танц заедно, някъде по обяд, преди да си предадат символите на властта…

Помня и друго отпреди две години… разочарованието, което беше свило гнездо в душата ми…

...и „този път не прихванах“… може би не беше време за зачеване…

...може би не бях готова за чудото… но аз избрах тогава да отдам почит към Чудото на Живота… вече почти година „не бях тук“… Не успявах да се потопя в настоящето и да се насладя на неговите богати аромати и на неговата сочност, защото бях престанала да харесвам живота си. Разбрах, че е дошло време да си тръгна от привидно подредения си свят, за да се върна към изпълненото с живот настояще. Време беше да отвоювам царството си, което тогава беше съсипано от рутината. Време беше да разруша и съградя отново своя ден. Със силата на волята си. С търпение и отдаденост.

Така и се случи…
Казват, че Господ ни позволява да виждаме в бъдещето, когато иска нещо да бъде променено. Преди две години в първия ден от есента аз сякаш видях като на кино живота си през последната една година… бях престанала да общувам истински с хората около мен – роднини, приятели и колеги… дадох си сметка, че когато човек не харесва своя свят, той не кани там обичните си хора и не го споделя с тях… и пожелах това да се промени! Възнамерих през следващите 6 месеца да се науча да сътворявам деня си по свойта си мяра, да създавам пространство за истински срещи и да отглеждам време за плодотворни разговори. Възнамерих да променя живота си, сменяйки посоката на пътя си. Всичко това, обаче, в крайна сметка е резултата от една среща – между мен и моят настоящ дом…

Преди малко повече от две години тази къща ме плени още с първите стъпки, които направих в двора й. Уютът й завладя сърцето ми, а малките й несъвършенства възбудиха въображението ми. Разбрах, че съм уморена от дългото търсене на смисъла. Разбрах, че се намирах в епохата на намирането. Бях в началото на едно ново пътуване… което ухаеше на приключение…

Наслаждавах се на есените аромати, а мисълта ми се рееше някъде по гънките на пътят, който предстоеше…

Успявам да разговарям с душата си само когато с нея сме на път. А най-добре я разбирам в момента на заминаването. В момента на тръгването въздухът винаги е изпълнен с истински възможности и не мисля какво оставям зад гърба си, а какво ще срещна зад първия завой… В крайна сметка да живееш означава да експериментираш, а не да разсъждаваш върху смисъла на живота. Той обикновено започва когато напуснем зоната си на комфорт… а първото от поредицата напускания е това на майчината утроба…
Пътуването винаги започва с прекрачване на някаква граница…

…сънувах отново къщата в Гъбене. Винаги е различна и винаги е мой дом. Пристан. И пътуване едновременно… Животът е влак, а не гара. Но спирките бележат маршрута. И превръщат пътуването в Път…

Днес Бог мина през душата ми. А Слънцето премина през точката на есенното равноденствие. Днес е първия есенен ден. Навлизаме в сезона на мъдростта и изобилието. Преди две години на същата дата пак празнувах началото на есента… но няма две еднакви пътувания по един Път.