За семейният сговор

Август. Следобедът на годината.

Чета „Всички наши тела“ на Георги Господинов.

Неговите свръхкратки истории влизат в мен като игли, за да съшият света на реалността към моя свят на самота и трепетно очакване…

Тялото ми и изпълнената със звуци тишина на гората сутрин имат недовършен разговор, който подхващат с много плам всеки ден, но изгревът го прекъсва… аз невинаги разбирам какво си казват, но ми е достатъчно да ги слушам, за да усетя пулса на събуждащия се живот…

Косара днес е по-добре. И аз съм по-добре. С Кико имаме празник – 9 години заедно!

Семейният сговор е чудна плетеница от любов, грижа, разпри, споделени блянове, вяра, пътуване, доверие, търпение, крамоли, тишина, уют, щение… Семейният сговор е като платно, което пришива хората по магичен начин към Бог и благодатта Му…

Tъгата почва да гнезди в мен като птица

У дома… цветно и дъхаво ми е… сутрин от гората влиза хлад… някъде в далечината се чуват петли и лай на кучета… и се чудя какви ли звуци чува Кико на ранина във Фермата?

Тази нощ отново го сънувах… странно, но едва сега, точно в този момент осъзнавам, че на него му се случва едно приключение, в което мен ме няма и ми става малко тъжно… и самотно… малко по-самотно от вчера…

…след края на работния ден и задължителното поливане на градината, си сипвам чаша вино и потъвам в един от пуфовете на чардака… и в мислите си… усещам как тъгата почва да гнезди в мен като птица… вечерно време чувствам най-остро липсата му… мисля, че през последната година и половина връзката ни навлезе в нов етап от развитието си… сега най-ценното и за двама ни сякаш е, че когато гневен огън кипне кръвта на единия, той може да подири спасение в очите на другия и там като в тих, дълбок кладенец да потопи подивелите си страсти…

p.s. Дори денят се умори от моето униние и се зави със сумрака да поспи…

За тишината на брега на морето и в планината

Събудих се рано и излязох на терасата на апартамента, който се намира точно над морето… Тихо е. Няма вълни. Слънцето е ниско, но огнено и вече е разстлало златната си пътека до близкия бряг… Тишината тук е различна от тази в Гъбене… някак по-крехка е и неуверена в собствения си потенциал… в планината тишината е дълбока и многопластова :)

Залезът на 8 август в Поморие.

На раздумка с Жегата и Тишината

Навън е над 40`С. Днес може би е най-топлия ден за това лято. Правя сладко от круши с канела. В къщата е приятно хладно и тихо… необичайно тихо за неделя…

Странно се чувствам… в хармония със себе си и в хармония с ритъма на ПриРодата… сама съм, Косара е на море с майка, не съм на работа… разполагам с „цялото време на света“, което разбира се може да се побере в този ден :) „цялото време на света“ само за мен… и моето сладкото от круши :) все пак е средата на лятото – най-усилното време за стопанките, които искат да оползотворят всеки зрял плод в градините си… та като една от тях няма как да не почета моите сочни и вкусни круши… следвам ритъма на ПриРодата :)

Свършвам с почистването на крушите, слагам ги да се пекат във фурната и си правя следобедно кафе. Решавам да му се насладя на чардака. Тук тишината е различна. Не е плътна като в къщата, а сякаш е перфорирана и през дупките й се провира и жуженето на пчелите, и мързеливото преминаване на вятъра през клоните на дърветата, и няколко припряно изпуснати птичи фрази… Самотно и развълнувано ми е едновременно. Насочвам вниманието си към уморената раздумка между Жегата и Тишината… Една кокошка снася яйце някъде надолу по улицата и неочаквано променя посоката на разговора… Няколко мухи също решават да се включат и става говорилня… А на повече от 200 километра от тук Кико начева своето фермерско приключение… Сила! Вяра! Кураж!

Когато преди 4 месеца му попълних анкетата към заявката за кандидатстване в предаването (с негова помощ, разбира се), не вярвах, че ще го изберат. Направих го, за да не ми мърмори половин година след това, че аз съм виновна, че е изпуснал срока… Когато му се обадиха за първия кастинг, сърцето ми заби лудо и разбрах, че съм предизвикала съдбата…

Вчера, като го изпращах, му казах, че имам план за следващите три месеца и да не е посмял да се върне по-рано :) а той ми отговори, че ще се опита да сбъдне плана ми :)

p.s. В бурканите наедно със сладкото от круши затварям и по лъч лятно слънце… топлината му ще се омеси с аромата на крушите и зимъска ще ми спомнят за уюта на днешния ден… Докато редя думите, то станало ракиено време, та ето кой дойде на гости да ми посвири :)

Обход на мерата без маски

Вчера направихме една традиционна семейна разходка по пътя към Батошевския манастир. Мисля, че първата такава коледна разходка направихме с Кико през 2013 година.

Тогава все още живеехме в София и бяхме „избягали“ за празниците от лудницата на големия град. Имаше сняг и слънце в онзи ден и двамата с Кико се влюбихме в невероятните гледки, които ни се разкриваха след всеки следващ завой на пътя… Изоставени къщи на по 200 години, високи хребети, полянки с пасящи овце, пушещи коминчета скътани зад дърветата… Това беше НАШИЯ СВЯТ – непретенциозен, някак обикновено подреден, но уютен и дъхав, спокоен и тих…

След като се преместихме да живеем в Гъбене започнахме да навестяваме мястото през различните сезони, понякога споделяхме разходките и с наши гости… показвахме им НАШАТА МЕРА…

За съжаление вчера установихме, че една от старите къщи вече е развалина, а на друга покривът е сериозно повреден от паднало дърво… хубавото е, че по полянките все още могат да се видят овце, а това е знак, че животът не е напуснал това място…

Вчера срещнахме и две жени, които пасяха „трудните“ си овце. Те си хортуваха облегнали се на две стари сливи, на разстояние два метра една от друга. И ние, и те бяхме без маски – дадох си сметка за това чак тази сутрин – в онзи момент този факт не занимаваше нито тях, нито нас. Разменихме няколко изречения, Косара се опита да нахрани овцете, а аз разбрах, че НАШИЯТ СВЯТ си е същия като през 2013 година с една разлика – сега го обитаваме трима :)

Гледайки новините тази сутрин се почувствах като богоизбрана, защото на повечето от моите близки хора и приятели сега им се налага да живеят в един „недружелюбен и различен“ свят, ограничаващ свободата им (не че на мен не ми се налага да отскачам до този свят поне два пъти в седмицата), а аз е достатъчно да се кача само малко по-високо в планината, за да се окажа в света преди пандемията от COVID-19 и там да видя в очите на две жени спокойствие, а не страх. Имаше толкова много обикновена красота в нашата среща, че породи в мен необикновено блаженство, а най-жизнеутвърждаващото беше да разбера от думите на тези жени, че не пандемията е в центъра на битието им, а грижата за техните „трудни“ овце. Споделиха ни, че вече им се налага да ги „обикалят“ по няколко пъти и денем и нощем, за да не изпуснат „появата на новия живот“… „Колко вълнуващо!“ – би заключила Косара!

За началата (съдържателност без съизмеримост)

Кога започва една история? Как разбираш, че си в началото й? Какво се казва в началото? Или защо понякога случайно изпуснати думи „на шега“ или „ей така“ се оказват началото на една история, често драматична? Друг път думи, напоени с болка, бележат началото на най-красивите истории, уловени от професионалните ловци на истории?... Думите ли маркират началото или денят, в който са казани думите е отправната точка? Нужно ли е началата да бъдат полагани във времето? Да бъдат обвързвани с някакви цифри? Дата?

…според мен в числата има заключена магия, която може да бъде освободена само от правилно подредените думи… а може би началото на всяка история се установява най-точно когато сложим последната точка на същата тази история… или никога…


На днешната дата преди години предприех едно пътуване, което започна като бягство, превърна се в любов, беше среща, приключение, откровение, спасение и утеха… за да стане един ден път… Може ли началото на едно пътуване да бъде и начало на една история? Предполагам, че да… но само ако пътуването не е подчинено на конкретна цел, а само по себе си е целта.
…помня мълчанието му, помня, че ми се искаше да кажа нещо, но не знаех какво точно, присъствах… помня светлината от прозорците и фона от думите на другите… нашата тишина… помня един неочакван импулс, който ме одързости… тихо го помолих да ме изчака след заминаването на другите и си тръгнах… отидох и си подстригах косата… после се върнах и го попитах още ли иска да пътувам с него… той грейна… това беше началото… на нашата история… на историята на една любов… на историята на едно пътуване…отвъд времето и пространството…

„Всички знаят пътя, много малко го извървяват.“ Бодхидхарма

Казват, че не можеш да обичаш някого, с когото не си имал връзка в миналото. Казват още, че любовта между хората не се проявява само в един живот… Тогава къде е началото? Кога е началото? Как разбираш, че си в началото?


„Сигурно човек е устроен така, че да не помни началото. Не притежаваме спомен от своето раждане… началото е неясно и безформено. Сбор от няколко случайности, които дават ход на низ от необходимости. И все пак вратата към началото никога не е плътно затворена. Винаги има една пролука, достатъчно малка, за да не можем да минем оттам, и достатъчно голяма, за да прецежда мека розова светлина и винаги да ни съблазнява.“
Из „ Естествен роман“, Георги Господинов

…за мен пътуването продължава…