Обход на мерата без маски

Вчера направихме една традиционна семейна разходка по пътя към Батошевския манастир. Мисля, че първата такава коледна разходка направихме с Кико през 2013 година.

Тогава все още живеехме в София и бяхме „избягали“ за празниците от лудницата на големия град. Имаше сняг и слънце в онзи ден и двамата с Кико се влюбихме в невероятните гледки, които ни се разкриваха след всеки следващ завой на пътя… Изоставени къщи на по 200 години, високи хребети, полянки с пасящи овце, пушещи коминчета скътани зад дърветата… Това беше НАШИЯ СВЯТ – непретенциозен, някак обикновено подреден, но уютен и дъхав, спокоен и тих…

След като се преместихме да живеем в Гъбене започнахме да навестяваме мястото през различните сезони, понякога споделяхме разходките и с наши гости… показвахме им НАШАТА МЕРА…

За съжаление вчера установихме, че една от старите къщи вече е развалина, а на друга покривът е сериозно повреден от паднало дърво… хубавото е, че по полянките все още могат да се видят овце, а това е знак, че животът не е напуснал това място…

Вчера срещнахме и две жени, които пасяха „трудните“ си овце. Те си хортуваха облегнали се на две стари сливи, на разстояние два метра една от друга. И ние, и те бяхме без маски – дадох си сметка за това чак тази сутрин – в онзи момент този факт не занимаваше нито тях, нито нас. Разменихме няколко изречения, Косара се опита да нахрани овцете, а аз разбрах, че НАШИЯТ СВЯТ си е същия като през 2013 година с една разлика – сега го обитаваме трима :)

Гледайки новините тази сутрин се почувствах като богоизбрана, защото на повечето от моите близки хора и приятели сега им се налага да живеят в един „недружелюбен и различен“ свят, ограничаващ свободата им (не че на мен не ми се налага да отскачам до този свят поне два пъти в седмицата), а аз е достатъчно да се кача само малко по-високо в планината, за да се окажа в света преди пандемията от COVID-19 и там да видя в очите на две жени спокойствие, а не страх. Имаше толкова много обикновена красота в нашата среща, че породи в мен необикновено блаженство, а най-жизнеутвърждаващото беше да разбера от думите на тези жени, че не пандемията е в центъра на битието им, а грижата за техните „трудни“ овце. Споделиха ни, че вече им се налага да ги „обикалят“ по няколко пъти и денем и нощем, за да не изпуснат „появата на новия живот“… „Колко вълнуващо!“ – би заключила Косара!