„Слънчевият календар“ и празнуването на КРАЯТ на старото и НАЧАЛОТО на Новото СЛЪНЦЕ

Шест са най-значимите моменти (положения) в годишно движение на Слънцето. Става дума за двете равноденствия – пролетно и есенно; зимното слънцестоене и лятното слънцестоене, началото и краят на годишния цикъл на движението на Слънцето (или първия и последния ден от годината).
По време на зимното слънцестоене (на латински „Sol stat“) за около 3 дни Слънцето наистина сякаш спира своя ход, изгрява все в една точка, а цялата Природата е затаила дъх в очакване на трансформацията или в очакване на раждането на Новото Слънце. Тези три дни кореспондират с три от описаните по-горе „най-значими моменти“. Според днешния календар – григорианския - това са дните от 21 до 23 декември, според „Слънчевия календар“ на предците ни става дума за последния ден от старата година (30.12.), който е завършек на годишния път на Слънцето по небесната сфера (еклиптиката);, Нулевия ден, който не присъства в календара като ден, но е празник на невидимото (абсолюта, великият предел, великата празнота) и първия ден от новата година (1.1.), денят, в който се ражда Новото Слънце. Виж повече по темата тук
Инажден, Коледа и Суроваки. Или може би трябва да подредим празниците в друг ред: Колада, Еднажден и Сурва. (грешките са верни :) )
Има две основни виждания (хипотези) по този въпрос. Едното е, че най-големият и най-важен празник в годината за древните българи бил Коледа и той се отбелязвал в Нулевия ден от техния „Слънчевият календар“ (или на днешния ден 22 декември). Това е денят посветен на невидимото, от което се ражда вечната, неизчерпаема жизнена енергия, която е основата на Всемира.
„След Покръстването този празник продължава съществуването си, но вече под булото на Рождество Христово, като по този начин съвсем естествено заема мястото, което в новите условия единствено му подхожда. Рождество Христово по същество е празник на основата на християнството, тъй като с него се отдава почит към появата на Бог, преди Той да е започнал своята изява на земята. Това в известна степен съвпада с идеята на Предела в движението на вечната енергия, който също е в основата на същинската изява на Ин и ЯН през годината…

Този ден (Нулевият) се разполагал между последния годишен ден и празник (или 30 ден от 12 месец), събота и празничния ден на Новата година (или 1 ден от 1 месец), неделя. Така този ден нямал нито календарна дата, нито седмичен ден, което символично го поставя извън времето и пространството, превръщайки го в точен календарен аналог на необяснимата и непостижима за човешкия ум празнота на ДАО.“ Из „Народният календар и неговите празници“, Георги Велев

Снимка:http://svetlanaarts.blogspot.bg

Други изследователи, обаче, смятат, че празникът на Нулевия ден бил EднажДен или така те наричали денят, който бил самостоятелна календарна единица .
В този ден тъмнината е най-много, нощта най-дълга. Именно това е най-логичния момент за Нулевия ден – мигът, преди всичко да поеме отново по колелото на възраждащите се живот и светлина. Мигът, преди раждането на Новото слънце.

Ако, обаче, днешния Игнажден е бил най-големия празник за древните българи, а в народната памет е останал спомена за Коледа – какво се е празнувало на този ден? Може би края на годишния цикъл на Слънцето? Може би това е бил ден за благоДаруване? Думата Коледа от колене ( принасяне на жертва) ли идва или от колак (кравай, геврек, завършен кръг)? И защо тогава все още следваме поверието, че от Игнажден започват Коледните празници?

Според Георги Велев днешния Игнажден всъщност е бил Инажден. Това е празника на максималната ИН активност. ИНажден, ИНяжден като антипод на ЯНьовден, ЯНевден (Еньовден), когато се празнува максималната ЯН активност. Естествения цикъл, или движението на ИН и ЯН Георги Велев открива еднакво добре въплътен в древнокитайската „Книга на промените“, в българския народен календар с многобройните му празници, обичаи и обреди, и в „Слънчевия календар“ на древните българи. Той избира за свързващо звено и мерило на своите изследвания принципите на И дзин – познанието за Дао, КИ, ИН и ЯН. Но това е една друга голяма тема, която няма как да споделя с вас в една статия. Тук ще дам само още едно неговото виждане за това от къде идва наименованието на празника СУРОВАКИ. Сурова КИ, т.е. начална КИ, защото в първия ден на първия месец от годината ЯН енергията започва тепърва да расте.

На мен някак, обаче, по ми е близко едно друго тълкуване на името на този празник, а именно това на Розмари Де Мео: „От векове българите празнуват СУРВА! “СУР” на санскрит означава СЛЪНЦЕ! Много хора, практикуващи азиатски духовни и бойни практики знаят това… Много хора знаят и за азиатските следи на българите. Упражнението е много просто, нали? Никакви нови религии и учения не са могли да “преборят” Народът на Слънцето! Няма кътче в България, където да не се СУРвака на 1-ви януари. С дряновата пръчка, която е символ на Дървото на живота и в името на Слънцето на ...този ден се НАЛАГА И НАРИЧА!“

Елбетица е древен български символ. Елбетицата е Българското СЛЪНЦЕ.
Снимка: www.bgnow.eu


Объркахте ли се във всички тези уж ясни взаимовръзки? Аз да. Но тази обърканост мотивира и самите ми търсения. Георги Велев не дава отговор на въпроса къде и как биха могли нашите предци да са имали пресечна точка с учението за ДАО и КИ, но пък пише: „…празничните ритуали (обреди) могат да бъдат едни и същи или близки при различни народи поради факта, че хората от северното полукълбо виждат едно и също небе и преживяват едни и същи промени на годишните времена.“
Онова, което мен най-много ме вълнува в тази тема е хармонизирането на човека с небето и земята, а народните празници от нашия календар по някакъв начин отразяват именно специалните моменти в годишния цикъл на движението на Слънцето. Така излиза, че „Слънчевият календар“ на древните българи е подреждал живота на човек според космичния ред и всеки има възможност да уеднакви нивото на своята вътрешна енергия (сила) с онова на Всемира и да влезе в унисон с движещите сили в света (Ин и Ян). Великият космически ритъм се случва около нас управлявайки Природата, но той е и вътре в нас изграждайки нашето същностно битие.

Бележки: Равноденствие е астрономическо понятие, с което се обозначава моментът от годината, когато пътят на Слънцето по небесната сфера (еклиптиката) пресича небесния екватор. Тогава денят и нощта са приблизително равни по продължителност. Всяка календарна година има 2 равноденствия – пролетно и есенно, съответно на 20 или 21 март и 22 или 23 септември.
Много от културите по света и почти всички езически религии почитат равноденствието като момент с особено значение. Тогава се устройват едни от основните календарни фестивали и се извършват важни обреди, свързани най-вече със земеделието и плодородието.
Слънцестоенето оказва пряко влияние върху дневното слънчево греене, а оттам върху климата. Така на различните слънцестоения съответстват различни моменти от годината, което ги прави важни за календара.

„Слънчевият календар“ и българските обредни традиции (предговор)

Това е тема, която сравнително отскоро ме занимава, но затова пък обедини всички мои интереси и се превърна в център на настоящите ми философски, духовни и събитийни търсения. Тя дойде при мен като отговор на един въпрос, който ме преследва от дете: Защо така наречените български народни празници и обичаи са „привързани“ към църковния календар и неговата обредност? Какво налага или какво е наложило това „приобщаване“? Когато бях на 12 години за пръв път бях лазарка и онова, което тогава ми направи най-силно впечатление беше текстът на лазарските песните, който нямаше нищо общо с възкресението на Лазар от Иисус Христос…
От друга страна много изследователи на българското народно творчество и редица етнолози смятат, че българските обредни традиции в отбелязването на нашите народни празници са отражение на годишния земеделски цикъл, което пък се вклини сякаш в една друга моя голяма тема: живеенето в ритъма на Природата. Аз смятам, че за да бъдеш в ритъма на Природата е нужно да бъдеш в ОБЩЕНИЕ с Природата. Да се учиш от нея. Да преоткриваш красотата и мъдростта й всеки ден. Да действаш и създаваш - в хармония с нейните принципи. Да твориш Живота си в сътрудничество с Природата! Всяко поколение, всяка епоха си има своя голяма тема. Мисля, че мисията на Човечеството днес е "ЗаВръщането напред към Природата". Нека се завърнем към приРОДАта като продължим напред :) Когато преди време една приятелка ми отвори очите за това как думата РОД се съдържа в думата приРОДа и че всъщност само на български природа означава ПриРОДА, в онзи момент, тя отвори за мен една врата към моята най-дълбока същност и сякаш ме предизвика да се впуснах в приключението на Живота си - да се завърна ПриРОДАТА. Благодаря ти, Розмари :) www.narichane.com
Спорадично през годините попадах на различни текстове и изследвания свързани с българските обредни традиции и тяхната обвързаност с годишните сезони, цикличността на земеделския труд, религиозния празничен календара… в крайна сметка пъзелът започна да се подрежда след като прочетох една статия в „Списание 8“ за „слънчевия календар“ на древните българи.

Снимка: Списание 8

С настоящата публикация реших да начена едно пътуване в търсене на корените… Нямам претенции това да бъде изследване или някакъв обзорен труд, по-скоро ще бъде моя опит да приобщя всичко прочетено по темата и да подредя собствения си пъзел: човек – природа – космос.

Според „Слънчевия календар“ на древните българи всяка година се състои от 365 дни, като 364 от тях са разпределени в 12 месеца (осем от тях имат по 30 дни, останалите 4 по 31 дни), които от своя страна обособяват познатите ни 4 сезона, а 365-ят е „нулев“. Той не влиза в състава на годишния календар и сякаш е извън времето – денят посветен на невидимото, на Бог. Всеки сезон е с по 91 дни и според същността си е подвластен на една от стихиите: зимата – на водата, пролетта – на дървото, лятото – на огъня, есента – на метала. Земята като център на всички елементи е разпределена по равно между сезоните. По този начин всяка от 4-те стихии заема по 73 дни в годината, земята – с един по-малко. Всеки сезон има по три месеца. Първият винаги е с 31 дни, останалите два с по 30 дни. Също така датите са се падали винаги един и същи ден от седмицата. Например 1.1. (или първия ден на първия месец), 1.4. (първия ден на четвъртия месец и т.н.), 1.7. и 1.10 винаги са били в неделя, 1.2, 1.5., 1.8. и 1.11. – винаги в сряда и т.н. Годината започвала на 1.1. в неделя и е завършвала на 30.12. събота, но между двата дни е имало един нулев ден. Този ден е съвпадал винаги със зимното слънцестоене. На всеки 4 години се е прибавял по още един „нулев“ (високосен) ден, за да изравни натрупалата се разлика и той е съвпадал с лятното слънцестоене. Според редица изследователи в старото българско летоброене годините да се групирали в два цикъла – малък и голям. Малкият е бил 12-годишен. Големият се е състоял от 5 малки или 5х12 = 60 години.
Един от големите изследователи на връзката между календарната система на древните българи и нашите обредни традиции е Георги Велев. Той е автор на няколко книги, но последния му труд „Народният календар и неговите празници“ е квинтесенцията на изследователските му търсения. Според него, освен на 4 сезона, годината се деляла и на 3 части според триадата на великите сили – от 1 до 4 месец се падали на небето; на 1.5., сряда започвало времето на човека, който се пада по средата на небето и земята; последните 4 месеца – от 1.9. до 30.12. били под „опеката“ на земята.
„В стройната и прецизна структура на „слънчевия календар“ на древните българи, Георги Велев открива отговор на един въпрос, по който не се знае твърде много: какво е представлявала религията на старите българи? – ВЯРА В КАЛЕНДАРА! „Защото календар и религия са на практика едно и също нещо“ – обяснява Велев. Според подредбата на дните, месеците и мястото на празниците в тях може да се пресъздаде моделът на света и Космоса, в който са вярвали древните българи. И макар старата вяра постепенно да е заглъхнала след Покръстването през 866 и политиката на християнизация провеждана от княз Борис I, празниците някак са се наместили в календара – основно по два начина: едните са започнали да се празнуват на същата дата, само, че вече по юлиянския й еквивалент – например Еньовден според „слънчевия календар“ се е падал на 1.7 месец или това е лятното слънцестоене, а според новия – 23 юни; други празници запазили числовата стойност, затова пък се разместили във времето. Например Новата година, чийто празник е Сурва започвала на 1.1. (23.12. по днешния календар или това е денят, който следва зимното слънцестоене, а светлата част от денонощието започва да нараства, или това е началото на нов космически цикъл). Днес празнуваме Суроваки отново на 1.1., но това не съвпада вече с започването на „Новото Слънце“. Източник „Списание 8“
В хода на историята самобитните обичаи на древните българи са успели да се свържат органично с християнския празничен календар на нашата православна църква. Моето желание, обаче, е да открия техните корени в сакралната обредност на нашия народ преди покръстването, когато религията е била „вяра в календара“. Българинът днес следва традициите си в празниците неосъзнато. Настоящият ми „проект“ ще бъде опит да осъзная тази обредността и да я приема като естествено продължение на ритъма в природата. Празничността подхранва битието ни, а когато човек празнува заедно с природата той твори устойчив живот. В българските народни обичаи има закодирани знания, традиции и опитности от бита на нашите прародители, които изпълнявайки сакралната обредност на своя „слънчев календар“ са живеели всъщност в ритъма на ПриРодата.

За началата (съдържателност без съизмеримост)

Кога започва една история? Как разбираш, че си в началото й? Какво се казва в началото? Или защо понякога случайно изпуснати думи „на шега“ или „ей така“ се оказват началото на една история, често драматична? Друг път думи, напоени с болка, бележат началото на най-красивите истории, уловени от професионалните ловци на истории?... Думите ли маркират началото или денят, в който са казани думите е отправната точка? Нужно ли е началата да бъдат полагани във времето? Да бъдат обвързвани с някакви цифри? Дата?

…според мен в числата има заключена магия, която може да бъде освободена само от правилно подредените думи… а може би началото на всяка история се установява най-точно когато сложим последната точка на същата тази история… или никога…


На днешната дата преди години предприех едно пътуване, което започна като бягство, превърна се в любов, беше среща, приключение, откровение, спасение и утеха… за да стане един ден път… Може ли началото на едно пътуване да бъде и начало на една история? Предполагам, че да… но само ако пътуването не е подчинено на конкретна цел, а само по себе си е целта.
…помня мълчанието му, помня, че ми се искаше да кажа нещо, но не знаех какво точно, присъствах… помня светлината от прозорците и фона от думите на другите… нашата тишина… помня един неочакван импулс, който ме одързости… тихо го помолих да ме изчака след заминаването на другите и си тръгнах… отидох и си подстригах косата… после се върнах и го попитах още ли иска да пътувам с него… той грейна… това беше началото… на нашата история… на историята на една любов… на историята на едно пътуване…отвъд времето и пространството…

„Всички знаят пътя, много малко го извървяват.“ Бодхидхарма

Казват, че не можеш да обичаш някого, с когото не си имал връзка в миналото. Казват още, че любовта между хората не се проявява само в един живот… Тогава къде е началото? Кога е началото? Как разбираш, че си в началото?


„Сигурно човек е устроен така, че да не помни началото. Не притежаваме спомен от своето раждане… началото е неясно и безформено. Сбор от няколко случайности, които дават ход на низ от необходимости. И все пак вратата към началото никога не е плътно затворена. Винаги има една пролука, достатъчно малка, за да не можем да минем оттам, и достатъчно голяма, за да прецежда мека розова светлина и винаги да ни съблазнява.“
Из „ Естествен роман“, Георги Господинов

…за мен пътуването продължава…

Днес е Никулден!

В православната религия това е Деня на Свети Николай Чудотворец.
В старата българска традиция това е празника на Свети Никола Справедливия.
Според Александър Бугаевски, един от най-изявените съвременни николаеведи, в житието на Свети Николай са смесени две жития. Пак той пише в своя статия, че в Ликия е имало двама светители с името Николай. Първият от тях е Николай Мирликийски. Той е живял по времето на Константин Велики, бил е епископ на град Мира и е присъствал на Първия Вселенски събор в Никея през 325г. Огромна заслуга за разбирателството, постигнато след дълги дискусии на този събор, е имал именно епископ Св. Никола. Той умеел да умиротворява, бил закрилник за нуждаещите се от изцеление. Постигал всичките си добри дела с чудна лекота, затова го нарекли Чудотворец. Вторият от двамата светители бил Николай Пинарски, който става архиепископ по времето на император Юстиниан І през VІ век. Николай Пинарски дълго време е бил настоятел на Сионския манастир. Съхранени са древни текстове от неговото житие, които трябва да бъдат отнесени към края на VІ век. По-късни преписвачи на житието погрешно решили, че свети Николай Пинарски и свети Николай Велики са един и същ човек. Постепенно с годините образите на двамата светци се слели.
В подражание на милосърдната помощ, оказана от свети Николай на трите девици, които спасява от нищета и поругания, като тайно подхвърля в дома им кесии със злато, през ХVІ век в Северна Германия и Нидерландия възниква традицията да се правят рождественски подаръци на децата. Първоначално това били ябълки и сладкиши. Считало се, че тях незабелязано ги оставя свети Николай, наричан Санта Клаус на Запад. По-късно тази традиция става изключително популярна. Днес в някои страни наричат Санта Клаус Дядо Коледа, но е важно да се знае, че почитането на Свети Николай е в основата на раздаването на коледни подаръци на Рождество.
В образа на Свети Николай се преплитат още и чертите на езическия бог Посейдон. Това е причината българите да го почитат като патрон на моряците и рибарите, както и като покровител на океаните, моретата, реките и езерата. Смята се, че когато е ядосан, светецът причинява бурите и ураганите.
Според Розмари де Мео, която казва за себе си, че е търсач на български тайни; измисляч на свободна практика; притежател на малко опит, повечко въображение, изключително здрави корени и право на избор, на Никулден се почита ДОБРИЯ ДУХ – прародител, закрилник на дома и семейното огнище. Според старата българска традиция Никола е ключаря на седемте свещени извора и на водата, от която произлиза Всичко. В негови ръце са Мъдростта и Справедливостта. Празникът се е водил мъжки. Почита се мъжката енергия – на главата на Рода, на стопанина. На този ден се прави курбан за избегнато нещастие и за Ангела-хранител, който бди над дома. Освещават се нови домове и се пречистват стари. На празника се иска прошка за всяко сторено зло и всяка нанесена рана през старата година и се благодари за всяко получено Добро.
...днес притихнала и ровейки из тазгодишната „реколта” искам да притегля сълзите и радостта, съпричастността и невъздържаността, любовта и гнева, които съм засяла и отгледала, и честно да отсъдя какво пожънах таз година, и прошка да поискам от вас, които съм огорчила, и благодарност на изкажа на вас, които добро сте ми сторили, и светлата памет на татко да почета... той си отиде от този свят на днешния ден преди 9 години... той обичаше морето, земята, звуците на гората, домашния уют, топлината на огъня в камината… Той обичаше корена си и го почиташе. Той ми завеща тази любов и подготви почвата на моето завръщане... Нека е Светлина по пътя ти, татко! Нека Бог даде покой на душата ти! Обичам те.