Приказка за любовта между Земята и Водата

Преди много, много години, още преди да се появят хората… Земята и Водата се влюбили… искали да са заедно и да се обичат без граници… Земята била твърда, стабилна, излъчвала покой и хармония. Умеела да се радва на живота и на света, съзерцавайки го и преживявайки го през себе си. Светът се променял, но тя сякаш оставала винаги една и съща, винаги „тежала на мястото си“. Водата пък била в непрекъснато движение и се радвала на всичко, до което се допре, но не обичала да спира на едно място и да си почива, не обичала да бъде в покой. Губела баланса си с всяка промяна на света, често замръзвала и се изпарявала, но никога не губела себе си.
Земята и Водата разбирали, че са много различни, но любовта им била толкова силна и непризнаваща граници, че те решили на всяка цена да намерят начин да са заедно… и с единението си да засвидетелстват любовта си…
В началото опитали Земята да се разтваря във Водата, за да са заедно. Та нали в природата на Водата е да поема всичко в себе си - въздуха, живота, движението. Опитали и били много щастливи… за кратко… после Земята започвала да се чувства зле. Непрекъснатото движение я побърквало, тревожело я и тя изгубила своята хармония. Не издържала и започвала да се превръща в кал. Реките от кал не били по вкуса и на Водата, те не й позволявали да съществува като себе си и да е щастлива. Любовта им се превърнала в изпитание и те били принудени да се откажат от този вариант на всепроникване… Тогава Водата се решила да се синхронизира с ритъма на Земята и се изляла в нея, спряла там, успокоила се, утаила се и те отново били заедно… радвали се на щастието и любовта си… за кратко…. с времето Водата се започнала да се чувства зле. Тя губела себе си... в покой… Нейната същност била движението… спокойствието я убивало бавно. Започнала да се заблатява… да отделя неприятна миризма… която пък тровела доброто настроение на Земята… и този път споделеността им не се получила…

Двете, обаче, много се обичали, въпреки несъвместимите си същности и в продължение на милиони години продължили да търсят начин да са заедно без да се поглъщат една друга. Земята - сигурна в себе си и много стабилна, а водата - винаги динамична и никога в покой. Разбрали, че никоя от двете не трябва да се променя. Всяка имала своята уникалност и красота. Видели, че заедно се допълват… разбрали, че заедно могат да творят светове, да съграждат чудни пейзажи, да се наслаждават на любовта си бидейки себе си…
Според Слънчевия календар на древните българи от 13 ден на 3 месец от годината (или от 6 март според съвременния календар) започват зимните дни на Земята, които продължават до настъпването на пролетта. Повече по темата можеш да прочетеш тук. Във високосна година 13-я ден от 3 месец се пада на 5 март, логично :) поради добавения ден в края на февруари. Нашите предци също са добавяли по един ден на всеки 4 години, но са правели това по време на лятното слънцестоене. Първият ден от зимните дни отредени на Земята бил отбелязван със сваляне на мартениците от ръцете и тяхното полагане под камък… така дедите ни символично са давали сила на земята, като са полагали в нея Водата и Огъня, които да я подхранят и да умножат нейното плодородие.
Чрез Слънчевия календар древните българи не са измервали времето, а по-скоро са подреждали ежедневието си. Ето защо той е бил техният портал към измерението на безвремието, което дава друг вид знание за Битието… и силата на Настоящето… но това е друга тема :) за друга статия ;)