вторник, 24 май 2016 г.
За глаголицата като разказ за зараждането и развитието на Живота на Земята / За Елбетицата като космически символ на Живота
Чували ли сте за Елбетицата?
Тя е най-популярния мотив в българските шевици. По своята същност тя представлява едно от най-древните изображения на „Слънчевия календар“. Двойният кръст показва осемте най-важни слънчеви позиции - слънцестоенията, равноденствията и четирите позиции между тях.
А чували ли сте за “фигурата-модул“, която е „майката“ на глаголическите букви? Проф. д-р Васил Йончев вижда в нея графичния символ едновременно на Вселената и на планетата Земя. „Тя е основата, върху която се разделят и определят формите на всички букви на глаголицата. Тя е мястото и границата за извеждане на всички знаци. На нейната акватория и територия се развиват всички събития, лаконично посочени само чрез първата буква на думите, свързани със зараждането и развитието на живота на Земята“, пише професора.
Преди около година за пръв път попаднах на статия за трите български графични системи – азбуката от Плиска, кирилицата и глаголицата. В началото прочетеното предизвика по-скоро хаос в собствената ми мисловна система. Наложи ми се да ревизирам всичките си познания в тази област и да дам нова посока на търсенията си, но след като направих първите осъзнати крачки по избрания от мен път, знаците не закъсняха. Изведнъж започнах да попадам уж „случайно“ на най-различни писания – научни разработки, любителски проучвания и чисто интуитивни прозрения, описващи връзката между символите от „Розетата от Плиска“, глаголическите
букви, слънчевият двоен български кръст, наречен още Елбетица, който много прилича на съвременната буква Ж в кирилицата (виж как е изписана буквата Ж в името на този блог) и може би не случайно именно с тази буква започват думите: живот, жито, жена… започнах да приемам „знаците“ като парченца от един и същ пъзел… в бижутата си намерих „Розетата от Плиска“, която някога си съм си купила, привлечена от мистичните символи изписани на нея, без да подозирам за дълбоката им съдържателност… после в един кашон със спомени от детството изрових първото си избродирано каренце с традиционна българска везба и за моя изненада се оказа, че още преди 30 години съм се докоснала до символиката на Елбетицата несъзнателно, разбира се… спомних си, че тогава много харесах точно този графичен елемент и пожелах да го „изрисувам“ с цветен конец…
Днес от страниците на дневника ми се изтърколи още едно парченце от пъзела – 24 май кореспондира с първия ден от шестия месец според „Слънчевия календар“ на древните българи и тяхното летоброене (когато годината е високосна „първият ден от шестия месец“ се пада на 23 май)… това може би наистина е случайно съвпадение, защото в крайна сметка празникът на Светите братя Кирил и Методий – създатели на глаголицата, за първи път е отбелязан на 11 май 1851 г. в епархийското училище „Св. св. Кирил и Методий“ в гр. Пловдив по инициатива на Найден Геров, а след въвеждането на Григорианския календар през 1916 г. празникът започва да се чества на 24 май по официалния държавен календар. Но аз обичам да отбелязвам като празник началото на всеки месец, т.е. по специален начин да празнувам неговия първи ден и макар да знам, че според повечето изследователите на „Слънчевия календар“ на древните българи и свързаната с него обредност, нашите предци са отбелязвали като празници съвпаденията между дните и месеците, а именно празнували са 1.1., 2.2., 3.3., 4.4. и т.н. като „официалните празници се падат в соларните, „мъжките“, нечетни месеци, а празниците посветени на жената, дома и семейството, се падат на лунарните, „женските“, нечетните месеци“, из „Календар и слово“ на Йордан Вълчев, аз реших все пак, че именно днес е най-подходящият ден да ви „почерпя“ с настоящата статия :)
И нека задълбаем още малко по темата…
Една от най-древните религии е т.нар. тангризъм, чието начало изследователи отнасят към потъналия мистичен континент Лемурия (Му).
С древната тангрическа религия са свързани старите източни учения като Йога, ученията в Древен Египет, в Тибет и на Балканския полуостров – Дионисиевите и Орфическите мистерии.
Древни византийски автори пък разказват за лечителското изкуство на българските жреци – колобри, служещи на върховния бог Тангра.
Повелите на колобърската традиция в миналото се разпространявали устно след царуването на цар Борис Първи. Тя била предавана под формата на народно творчество. А един от символите на Вселената, възприет от древните българи – колобри е т.нар. ЕЛБЕТИЦА.
Елбетицата символизира хармонията в света и връзката на човешките дейности с годишното движение на Слънцето, което пък определя кръговрата на сезоните и свързания с него земеделски цикъл. В елбетицата е заложен календарен смисъл. Двойният кръст показва Закона за отчитане на времето - познат на древните българи и запазен като свещен символ. Това са и осемте главни празника в обредния календар на предците ни, съвпадащи с 8-те най-важни слънчеви позиции - слънцестоенията, равноденствията и четирите позиции между тях.
„В българската везбена и килимарска традиция елбéтицата съществува в два основни варианта – като равнораменен кръст с „рогати“ или триъгълни завършеци, който се появява по времето на неолита, и като двоен кръст, съставен от наслояване на прав и наклонен кръст, чието начало може да бъде търсено през бронзовата епоха.“ (Из „ЕЛБЕТИЦА, КРЪСТАТО ПИЛЕ И СУР ЕЛЕН“ от Юлия Боева).
В шопските бродерии елбетицата е наричана още ”роджета”, което аз пък чета като „родови Жета“ :) Избродиран върху кърпите за лице и ръце и покривките(месалите), символът е имал магична защитна функция и е бил предназначен да запази хармонията, любовта, благоденствието и умножаването на семейството и рода.
Смята се, че названието идва от елем-бехт, т.е. първи-осем или основните осем посоки на света.
От всичко написано по-горе става ясно, че Елбетицата е предхристиянски символ олицетворяващ Живота и неговата цикличност, но същото графично изображение аз виждам и във „фигурата-модул“, която проф. д-р Васил Йончев разглежда като отправна точка за
изграждането на старобългарските азбуки. Според него, за да не си спечели името на еретик, самият създател на глаголицата Константин – Кирил Философ дава ново измерение на Елбетицата като влага в нея теологично-философско и научно съдържание. „Според „Битие“ сътворението на света станало в шест дни. Константин Философ при създаването на глаголическата азбука спазвал точно хода на деянията, извършени от Твореца, и съобразно текста оформял буквите. Той е използвал за всеки ден по една пълна, цяла фигура модул и така е определял формите на буквите, с които започват названията на символите, понятията и събитията, ставали през съответния ден така, че като ги постави една към друга, да запълнят всички линии на „фигурата модул“, обяснява професорът. Пак според него има само две букви в глаголицата, които излизат извън очертанията на „фигурата-модул“ и те носят названията на астрономическите тела – Земя и Слънце. За себе си все още не съм намерила логичното обяснение защо това е така, но тук ми се иска да отделя място и на още един символ свързан някак логично с култа на нашите деди към Слънцето, „фигурата-модул“ и може би най-ранния графичен вариант на елбетицата – Свастиката.
Изображение: "Списание 8"
Смята се, че думата Свастика произлиза от санскрит където су асти означава буквално „да бъде добро”. А аз имам и едно друго предположение: думата „Су асти КА“ би могла да означава и „да бъде добра КА (енегрия)“, т.е. графичния символ може би е бил своеобразно пожелание за благополучие, благосъстояние и щастие.
„От ранния Неолит през каменно-медната, Бронзовата и Желязната епохи, Античността и Средновековието, през османското владичество и до наши дни, във времена на възход и упадък дедите ни са изобразявали Свастиката навсякъде в бита и ритуалите си в търсене на небесно покровителство и енергия за живот и съзидание. През последните 10 000 години прадедите ни са изобразявали великия слънчев символ върху всички възможни материали – камък, глина, дърво, тъкан и т. н. Правили са го с постоянство, творчество и въображение, създавали са нови и нови типове свастики, предавали са познанието на поколенията, за да достигне то и до наши дни, извезано върху традиционните български носии от всички етнографски области… Различаваме свастики, които се въртят по посока на часовниковата стрелка (надясно) и такива, въртящи се обратно на посоката на часовника. Съществуват различни интерпретации за символиката им, но най-общо първата символизира съзиданието и обновлението, а втората – разрушителните сили, които унищожават старото, за да дадат път на Новото. Или двете заедно изобразяват пълния кръговрат на живота и енергията във Вселената… Само единството между двата символа ни дава пълната картина за противоположностите, от които се ражда Животът. Нищо във Вселената не е статично, динамиката и развитието са вечни, а промяната винаги предстои. Съзиданието следва разрухата и унищожението е обещание за ново творение.“ (Източник: http://www.bgnow.eu/ из „КОСМИЧЕСКАТА СВАСТИКА НА БЪЛГАРИТЕ“)
Други използвани източници за написване на статията:
http://www.spiralata.net/
http://prarodinata.blog.bg/
http://bulgaria-is-alive.com/
http://tengrianstvo.blogspot.bg/
Бележки:
С името Танг РА (Тангра) в Българската устна колобърска традиция се илюстрира Универсалният Животворен Принцип на нашата Вселена,Централното Слънце в нея, което е Алфа звездата от съзвездие „Квачката с пиленцата” или „Плеяди”, както е известно днес в астрономията. То има следните фрактални значения:
ТАН– Небе. Но не нашето небе над планетата, а космосът - вселената.
Г- буквата Г илюстрира понятието Глаголя = говоря, изричам слово.Вибрация на мисълта.
РА– Енергия. Творческата Сила на вселената.
Източник: http://tengrianstvo.blogspot.bg/
петък, 29 април 2016 г.
Дървото – символ на вечния живот
Няма нищо, което така да свързва култури и континенти както дървото като символ на вечния живот. Един и същи символ се повтаря отново и отново в удивително разнородни традиции. Като медиатор между световете дървото участва във всички ритуали на преход, прекрачване, пътуване между тях. Зеленото дърво е знак за живот, сухото – за болест и смърт. Плодните дървчета винаги носят благословия за изобилие, здраве, многолюдна челяд. Затова в българската празнична традиция под техните клони всеки обред има магично действие – бръсненето на младоженеца, сплитането и отбулването на невестата; сватовниците носят сливови или от друго плодно дърво пръчки. Своеобразен символ на световното дърво, на вселенската връзка между световете е т.нар кумово дърво. Приготвя се от сурово чаталесто дърво – ябълка или слива и се свързва с украсата на сватбените хлябове. Магията на дърветата, според предците ни, действа и когато те са само материал за обредните вещи – сватбено знаме, сурвачка, дръвце на царя на коледарите и др.
Днес, според Православната църква, е Велики петък или Разпети петък – денят, в който Иисус претърпял безброй поругания, мъки, неимоверни страдания; денят, в който разпънали на дървен кръст невинния Агнец - "изтезаван за нашите беззакония и мъчен за нашите грехове", принесен в жертва за греховете на цялото човечество. Раздрало се небето и земята, слънцето скрило лика си, тъмнина надвиснала над Голгота…
От друга страна 29 април, от използваното днес летоброене, кореспондира с шестия ден от 5 месец на „Слънчевият календар“ на древните българи и се явява средата на дните отредени на ДЪРВОТО – стихията, която управлява процесите в природата през пролетта (през високосна година, каквато е настоящата, този ден се пада на 28 април). За предците ни всеки сезон има по 91 дни, а според същността си е подвластен на една от стихиите: зимата – на водата, пролетта – на дървото, лятото – на огъня, есента – на метала. А Земята, като център на всички елементи е разпределена по равно между сезоните и обема последните 18 дни на всеки от тях. (Снимка: Списание 8)
Преди няколко месеца публикувах статия посветена на „Слънчевия календар“ и петте СТИХИИ, като акцентът в нея беше ВОДАТА, защото тогава беше зима и природата се управляваше от стихията ВОДА. Пролетта отдавна избухна в гората, избуя по полето и трайно се настани в цветните лехи, но аз някак все не намирах подходящата провокация, за да отдам почит на стихията – ДЪРВО. Тази сутрин сихроничността сама ме побутна и ме накара да видя Дървото в един различен контекст- като символ на вечния живот и Възкресението, което в Християнската традиция се чества през пролетта, когато дърветата се възраждат след своеобразната смърт, която са преживяли през зимата.
Много култури са съхранили вярвания за Дървото на живота, за което се смята, че се намира в центъра на света и представлява ос, около която се изгражда всичко земно.
Например мировото дърво Игдрасил у северните народи или свещеното Яхче у маите на Юкатан.
Дървото на живота е и най-важният символ на мистичното учение Кабала. Буда намира просветление под Дървото на мъдростта. Коранът възхвалява важната роля на Дървото на благодатта, символ на божествени дарове и духовно просветление. Индуистката „Таитирия Брахмана” също изобразява Бог Брахма като „дърво, от което са създадени небето и земята”. Даоистите почитат прасковата като Дърво на безсмъртието, чиито преплетени клони напомнят за равновесието между ин и ян. В ритуални церемонии аборигените засаждат дърво наопаки, като корените му са обърнати към небето – символ на правилото, че от там произхожда всичко живо…
Дървото е абсолютния мост между духа горе и материята долу. Корените му се простират дълбоко в Земята, а клоните се разгръщат неспирно към Слънцето. Ако корените не са здрави, листата ще повехнат. Ако отрежете короната на дървото, корените ще изгният и ще умрат. А стволът на всяко дърво е като магистрала, докато има движение по нея има и живот. Не е случайна метафората, че животът е едно пътуване – движение навътре към себе си, движение навън към другите, завръщане към корените и стремеж към единение с всемирния дух.
Учените твърдят, че преди около 350 милиона години растенията са започнали постепенно да еволюират - адаптирали се към промените, като започнали да израстват все по-нависоко и с по-дълги стъбла, за да уловят допълнителна слънчева светлина. Появява се и дървесината, която им помогнат да станат по-устойчиви и стабилни при увеличения си ръст. Първите дървета в света били високи близо 9 метра, приличали на днешните палми и се размножавали чрез спори. Появили се около 140 млн. години преди динозаврите. Според американски учени, тези папратоподобни дървета са погълнали голяма част от въглерода в атмосферата и са създали условия за развитието на живот на Земята… и може би вече не ви се струва странно, че древните българи са припознали в ДЪРВОТО една от петте стихии, управляващи живота.
Дървото олицетворява цикличния характер на Космическата еволюция – живот, смърт и възпроизвеждане в образността на раззеленяването и окапването на листата всяка година. То е и символ на многообразието в единството със своите многобройни клони, които излизат от един корен и отново се връщат в едното – семето от плода на клоните, от което ще се роди ново дърво. В него се проявява цялото, защото корените му са в земята, а клоните му се протягат към небето и така в едно се свързват двата свята – също като в човека.
Съществува и друга аналогия: „всеки човек е едно странно дърво, с клони - ръце протегнати към бъдещето и корени - спомени далече назад“
… а обществото ни днес е като опустошена гора…
и все пак…
Отделността е илюзия!
Дълбоко в своята същност всичко е Едно!
Самотното дърво винаги ще се опитва да създаде гора, а гората ще умира с всяко повалено дърво. Някои от вас може и да не се съгласят с това, но сигурна съм, че всички вие сте отделили поне няколко часа от живота си да разсъждавате върху теорията за „големия взрив”. Това означава, че идеята за единоначалието на света, такъв какъвто го познаваме, е посята в умовете на всички ни. Право на всеки е да я отгледа според своите разбирания, нужди и търсения.
Нашето общество днес търси единство в многообразието. Опитваме се всячески да го постигнем като учим на толерантност децата си. Ако, обаче, всичко е Едно и смисълът на всяко съществуване е в следване пътя на спиралата - кога обърнахме посоката? и вместо от единността да вървим уверено към срещата с многообразието, започнахме да търсим в многообразието – единство – нещо, което винаги е било там? Защо обърнахме посоката? Загубихме ли се в многообразието? Или просто продължаваме да следваме посоката, защото смисълът е в кръговрата?
Според последните научни изследвания целият човешки геном има едва 20-30 хиляди гена. Имайки предвид, че броят на гените не е показателен за сложността на организма, защото водната бълха, например, има повече гени от човека и взимайки под внимание това, че в генетично отношение различията между нас и мишките не са особено големи, а с шимпанзетата – направо нищожни, ние, хората, помежду си сме направо еднакви! Разликата помежду ни се вмества в десета от процента. Невероятно, нали тук попадат всички човешки варианти, колкото и различни да изглеждат. Това се отнася и за такива очевидни особености като расите. „Генът на расите е просто лек „акцент” в общия човешки език”, казва доц. Георги Милошев – ръководител на Лабораторията по молекулярна генетика към БАН.
И какво се оказва, че според генетиката различията между хората са нищожно малки. От къде идва тогава това разделящо ни многообразие? Което едновременно прави живота ни пъстър и жесток… Защото векове наред, а и днес, другостта е в основата на всички войни, тя поражда нетърпимостта… Нетърпимостта към какво? Към различният ген, който е направил човека до мен различен, за да ми даде възможност да осъзная себе си като индивидуалност? Има ли нещо по-безсмислено от това да лиша от уважение друг човек само защото не е като мен? Нали ако беше като мен, абсолютно същия като мен, мен нямаше да ме има и всичко щеше да е Едно… Ама то не е ли Едно?
А ако сега допуснем, че многообразието е в короната на дървото и е резултат от желанието на всяка душа да намери своя единствен и неповторим път към Светлината сред многото други дървета в гората, то за да постигнем единство в многообразието е нужно да се завърнем към корените си… навътре във времето и пространството докато стигнем до безкрайно малката и безкрайно плътна точка, която е избухнала създавайки познатия ни свят… защото ми се струва налудничаво да забием един ствол в короната на многообразието от култури, раси, религии… и да чакаме този ствол да пусне корени…
Днес, според Православната църква, е Велики петък или Разпети петък – денят, в който Иисус претърпял безброй поругания, мъки, неимоверни страдания; денят, в който разпънали на дървен кръст невинния Агнец - "изтезаван за нашите беззакония и мъчен за нашите грехове", принесен в жертва за греховете на цялото човечество. Раздрало се небето и земята, слънцето скрило лика си, тъмнина надвиснала над Голгота…
От друга страна 29 април, от използваното днес летоброене, кореспондира с шестия ден от 5 месец на „Слънчевият календар“ на древните българи и се явява средата на дните отредени на ДЪРВОТО – стихията, която управлява процесите в природата през пролетта (през високосна година, каквато е настоящата, този ден се пада на 28 април). За предците ни всеки сезон има по 91 дни, а според същността си е подвластен на една от стихиите: зимата – на водата, пролетта – на дървото, лятото – на огъня, есента – на метала. А Земята, като център на всички елементи е разпределена по равно между сезоните и обема последните 18 дни на всеки от тях. (Снимка: Списание 8)
Преди няколко месеца публикувах статия посветена на „Слънчевия календар“ и петте СТИХИИ, като акцентът в нея беше ВОДАТА, защото тогава беше зима и природата се управляваше от стихията ВОДА. Пролетта отдавна избухна в гората, избуя по полето и трайно се настани в цветните лехи, но аз някак все не намирах подходящата провокация, за да отдам почит на стихията – ДЪРВО. Тази сутрин сихроничността сама ме побутна и ме накара да видя Дървото в един различен контекст- като символ на вечния живот и Възкресението, което в Християнската традиция се чества през пролетта, когато дърветата се възраждат след своеобразната смърт, която са преживяли през зимата.
Много култури са съхранили вярвания за Дървото на живота, за което се смята, че се намира в центъра на света и представлява ос, около която се изгражда всичко земно.
Например мировото дърво Игдрасил у северните народи или свещеното Яхче у маите на Юкатан.
Дървото на живота е и най-важният символ на мистичното учение Кабала. Буда намира просветление под Дървото на мъдростта. Коранът възхвалява важната роля на Дървото на благодатта, символ на божествени дарове и духовно просветление. Индуистката „Таитирия Брахмана” също изобразява Бог Брахма като „дърво, от което са създадени небето и земята”. Даоистите почитат прасковата като Дърво на безсмъртието, чиито преплетени клони напомнят за равновесието между ин и ян. В ритуални церемонии аборигените засаждат дърво наопаки, като корените му са обърнати към небето – символ на правилото, че от там произхожда всичко живо…
Дървото е абсолютния мост между духа горе и материята долу. Корените му се простират дълбоко в Земята, а клоните се разгръщат неспирно към Слънцето. Ако корените не са здрави, листата ще повехнат. Ако отрежете короната на дървото, корените ще изгният и ще умрат. А стволът на всяко дърво е като магистрала, докато има движение по нея има и живот. Не е случайна метафората, че животът е едно пътуване – движение навътре към себе си, движение навън към другите, завръщане към корените и стремеж към единение с всемирния дух.
Учените твърдят, че преди около 350 милиона години растенията са започнали постепенно да еволюират - адаптирали се към промените, като започнали да израстват все по-нависоко и с по-дълги стъбла, за да уловят допълнителна слънчева светлина. Появява се и дървесината, която им помогнат да станат по-устойчиви и стабилни при увеличения си ръст. Първите дървета в света били високи близо 9 метра, приличали на днешните палми и се размножавали чрез спори. Появили се около 140 млн. години преди динозаврите. Според американски учени, тези папратоподобни дървета са погълнали голяма част от въглерода в атмосферата и са създали условия за развитието на живот на Земята… и може би вече не ви се струва странно, че древните българи са припознали в ДЪРВОТО една от петте стихии, управляващи живота.
Дървото олицетворява цикличния характер на Космическата еволюция – живот, смърт и възпроизвеждане в образността на раззеленяването и окапването на листата всяка година. То е и символ на многообразието в единството със своите многобройни клони, които излизат от един корен и отново се връщат в едното – семето от плода на клоните, от което ще се роди ново дърво. В него се проявява цялото, защото корените му са в земята, а клоните му се протягат към небето и така в едно се свързват двата свята – също като в човека.
Съществува и друга аналогия: „всеки човек е едно странно дърво, с клони - ръце протегнати към бъдещето и корени - спомени далече назад“
… а обществото ни днес е като опустошена гора…
и все пак…
Отделността е илюзия!
Дълбоко в своята същност всичко е Едно!
Самотното дърво винаги ще се опитва да създаде гора, а гората ще умира с всяко повалено дърво. Някои от вас може и да не се съгласят с това, но сигурна съм, че всички вие сте отделили поне няколко часа от живота си да разсъждавате върху теорията за „големия взрив”. Това означава, че идеята за единоначалието на света, такъв какъвто го познаваме, е посята в умовете на всички ни. Право на всеки е да я отгледа според своите разбирания, нужди и търсения.
Нашето общество днес търси единство в многообразието. Опитваме се всячески да го постигнем като учим на толерантност децата си. Ако, обаче, всичко е Едно и смисълът на всяко съществуване е в следване пътя на спиралата - кога обърнахме посоката? и вместо от единността да вървим уверено към срещата с многообразието, започнахме да търсим в многообразието – единство – нещо, което винаги е било там? Защо обърнахме посоката? Загубихме ли се в многообразието? Или просто продължаваме да следваме посоката, защото смисълът е в кръговрата?
Според последните научни изследвания целият човешки геном има едва 20-30 хиляди гена. Имайки предвид, че броят на гените не е показателен за сложността на организма, защото водната бълха, например, има повече гени от човека и взимайки под внимание това, че в генетично отношение различията между нас и мишките не са особено големи, а с шимпанзетата – направо нищожни, ние, хората, помежду си сме направо еднакви! Разликата помежду ни се вмества в десета от процента. Невероятно, нали тук попадат всички човешки варианти, колкото и различни да изглеждат. Това се отнася и за такива очевидни особености като расите. „Генът на расите е просто лек „акцент” в общия човешки език”, казва доц. Георги Милошев – ръководител на Лабораторията по молекулярна генетика към БАН.
И какво се оказва, че според генетиката различията между хората са нищожно малки. От къде идва тогава това разделящо ни многообразие? Което едновременно прави живота ни пъстър и жесток… Защото векове наред, а и днес, другостта е в основата на всички войни, тя поражда нетърпимостта… Нетърпимостта към какво? Към различният ген, който е направил човека до мен различен, за да ми даде възможност да осъзная себе си като индивидуалност? Има ли нещо по-безсмислено от това да лиша от уважение друг човек само защото не е като мен? Нали ако беше като мен, абсолютно същия като мен, мен нямаше да ме има и всичко щеше да е Едно… Ама то не е ли Едно?
А ако сега допуснем, че многообразието е в короната на дървото и е резултат от желанието на всяка душа да намери своя единствен и неповторим път към Светлината сред многото други дървета в гората, то за да постигнем единство в многообразието е нужно да се завърнем към корените си… навътре във времето и пространството докато стигнем до безкрайно малката и безкрайно плътна точка, която е избухнала създавайки познатия ни свят… защото ми се струва налудничаво да забием един ствол в короната на многообразието от култури, раси, религии… и да чакаме този ствол да пусне корени…
петък, 22 април 2016 г.
ЧОВЕКЪТ между Небето и Земята
„Човекът следва земята,
земята следва небето,
небето следва ДАО,
ДАО следва естествеността.“
Из „Философията на Лао Дзъ“, Л. Димитров
Снимка: flickr.com/elBidule
В своята книга „Народният календар и неговите празници“ Георги Велев прави паралел между „Слънчевият календар“ на древните българи и китайската „Книга на промените“. Ето защо той разглежда Небето, Земята и Човекът като триада на ВЕЛИКИТЕ СИЛИ, от чието взаимодействие зависи нормалния ход на ИН и ЯН във вечната КИ – първата рожба на ДАО.
„Това, че ЧОВЕКЪТ е равноправен член на триадата на ВЕЛИКИТЕ СИЛИ, повишава извънредно много отговорността на отделния индивид пред обществото и околната среда. За всяко свое действие той е длъжен да се съобразява не само със себе си, но и с всичко и всички. Чрез своите действия човекът може да бъде в унисон с нормалния ход на световните сили (ИН и ЯН; петте стихии: ВОДА, ЗЕМЯ, ОГЪН, МЕТАЛ И ДЪРВО), което би било възможно най-доброто както за него, така и за обкръжението му, защото хармонията му с хода на световните сили е най-добрата гаранция за неговото добро здраве, хубавото време с навременни и достатъчни валежи, а оттук и тъй желаното обилно плодородие; мир, спокойствие и единство сред народа, всеобщо благополучие.“ Из „Народният календар и неговите празници“, Георги Велев.
От 1 ден на 5 месец, ден сряда от „Слънчевият календар“ на древните българи (или от 22 април на високосна година, каквато е настоящата и от 23 април във всички останали случаи, според Григорианският календар) започва делът на ЧОВЕКА. Видимият път на Слънцето на небесната сфера продължава 12 месеца, а нашите предци са разделили този цикъл на движението на Слънцето на три и така са се обособили трите дяла в техния календар, като всеки дял е обхващал по 4 месеца. Първите четири месеца от годината са били отредени на НЕБЕТО, вторите четири – на ЧОВЕКА, а последната четворка била за ЗЕМЯТА. И тази подредба не е никак случайна. Мястото на ЧОВЕКА е между НЕБЕТО и ЗЕМЯТА… Началото на календарния дял на ЧОВЕКА съвпада с началото на времето за неговата активна дейност или „настоящият празничен момент от движението на КИ се характеризира с явен превес на възходящите ян активност и ин жизненост над ин активност и ян жизненост… това, че ЧОВЕКЪТ започва времето за своята активна дейност във въпросното съотношение на силите, е едно изключително благоприятно обстоятелство за него, улесняващо предстоящата му дейност, както и отлична предпоставка за най-пълното му хармонизиране със силите на макрокосмоса.“ Смята се, че Гергьовден, който някога се е отбелязвал на 23 април, според Юлианския календар, е новия аналог на празника от „Слънчевия календар“ на древните българи ознаменуващ началото на календарния дял на ЧОВЕКА. Неслучайно той е и най-големият пролетен празник в цялата българска етническа територия. Като образ Св. Георги е конник, което в очите на нашия народ дълго време е било аналог на понятието ЧОВЕК. От друга страна Св. Георги е воин, който побеждава злото, т.е. ЧОВЕК отстояващ доброто в света. Самото име Георги има гръцки произход, образувано е от думите „гео“ - земя и „ерго“-работя. Така се получава и значението на името - „земеделец“. Името Георги, от друга страна, става популярно в Европа през XIV в., когато кръстоносци донасят от Палестина историята за мъченичеството на Св. Георги, която е украсена с легендата как той се бори с дявола в образа на змей. За българите всички тези образи се преплитат някак естествено с времето, за да оформят образа на човека и воин, и земеделец. Ето защо Гергьовската обредност е сложна по характер. Тя сякаш засяга всички страни от живота на българина – неговите грижи за земята и нейното плодородие, за изобилието на благата, за богат и щастлив живот. Най-характерни за Гергьовден са скотовъдните обреди, но широка разгърнати са и обичаите свързани със земеделието и тези обещаващи здраве и благополучие в семейството. Празникът, който отбелязва началото на календарният дял на ЧОВЕКА, от друга страна, е пролетен, както вече споменах, и поради тази причина е подчинен на стихията ДЪРВО (Според „Слънчевия календар“ на древните българи всеки сезон се свързва с една от следните 4 стихии: Зима – вода, Пролет – дърво, Лято – огън, Есен – метал, а петата стихия Земя обема последните 18 дни на всеки сезон. Повече по темата може да прочетеш тук). Това е и причината, според мен, поради която се смята, че за доброто отглеждане и развъждане на стадата и увеличаване на млякото на Гергьовден се окачват клонки зеленина по кошарите и другите стопански постройки, правят се венци и се поставят на съдовете за мляко, а Гергьовската трапеза обикновено е била общоселска и се е правила „на зелено“. Важна част от празника на Гергьовден са и обредните хлябове, които се разделят в три големи групи – едни за празничната трапеза, други за обичаите в кошарата и трети за раздаване за здраве. Смятам, че именно хлябът и неговото наричане при замесването му са давали възможност на нашите предци да синхронизират своя ритъм с този на природата и да се опитат да бъдат в хармония със себе си, другите и света.
Част от Гергьовската обредност е и обичаят хората да се люлеят на люлки и да се теглят на кантар.
„Да спазва СРЕДАТА, т.е. винаги да е „на кантар“ – това е задължителното изискване за хармонията на ЧОВЕКА както с могъщите ин и ян, така и с останалите две Велики сили от триадата. Тази хармония гарантира не само доброто му здраве, но и личното му благоденствие и успех във всяко начинание! Люлеенето на люлки в този ден пак е адекватен символичен израз на същото – мястото на ЧОВЕКА в триадата на Великите сили. Човекът се намира в средата на триадата, което значи, че той постоянно разгъва своята дейност, постоянно се люлее между двете Велики сили – НЕБЕТО и ЗЕМЯТА. Както и да погледнем , човекът в люлката действително се движи винаги между небето и земята, с което символично той пак „заема“ своето естествено място, според теорията на „Книгата на промените“, и то сега – в деня на своя празник.“ Из „Народният календар и неговите празници“, Георги Велев.
снимка: http://www.gabrovo.bg/
земята следва небето,
небето следва ДАО,
ДАО следва естествеността.“
Из „Философията на Лао Дзъ“, Л. Димитров
Снимка: flickr.com/elBidule
В своята книга „Народният календар и неговите празници“ Георги Велев прави паралел между „Слънчевият календар“ на древните българи и китайската „Книга на промените“. Ето защо той разглежда Небето, Земята и Човекът като триада на ВЕЛИКИТЕ СИЛИ, от чието взаимодействие зависи нормалния ход на ИН и ЯН във вечната КИ – първата рожба на ДАО.
„Това, че ЧОВЕКЪТ е равноправен член на триадата на ВЕЛИКИТЕ СИЛИ, повишава извънредно много отговорността на отделния индивид пред обществото и околната среда. За всяко свое действие той е длъжен да се съобразява не само със себе си, но и с всичко и всички. Чрез своите действия човекът може да бъде в унисон с нормалния ход на световните сили (ИН и ЯН; петте стихии: ВОДА, ЗЕМЯ, ОГЪН, МЕТАЛ И ДЪРВО), което би било възможно най-доброто както за него, така и за обкръжението му, защото хармонията му с хода на световните сили е най-добрата гаранция за неговото добро здраве, хубавото време с навременни и достатъчни валежи, а оттук и тъй желаното обилно плодородие; мир, спокойствие и единство сред народа, всеобщо благополучие.“ Из „Народният календар и неговите празници“, Георги Велев.
От 1 ден на 5 месец, ден сряда от „Слънчевият календар“ на древните българи (или от 22 април на високосна година, каквато е настоящата и от 23 април във всички останали случаи, според Григорианският календар) започва делът на ЧОВЕКА. Видимият път на Слънцето на небесната сфера продължава 12 месеца, а нашите предци са разделили този цикъл на движението на Слънцето на три и така са се обособили трите дяла в техния календар, като всеки дял е обхващал по 4 месеца. Първите четири месеца от годината са били отредени на НЕБЕТО, вторите четири – на ЧОВЕКА, а последната четворка била за ЗЕМЯТА. И тази подредба не е никак случайна. Мястото на ЧОВЕКА е между НЕБЕТО и ЗЕМЯТА… Началото на календарния дял на ЧОВЕКА съвпада с началото на времето за неговата активна дейност или „настоящият празничен момент от движението на КИ се характеризира с явен превес на възходящите ян активност и ин жизненост над ин активност и ян жизненост… това, че ЧОВЕКЪТ започва времето за своята активна дейност във въпросното съотношение на силите, е едно изключително благоприятно обстоятелство за него, улесняващо предстоящата му дейност, както и отлична предпоставка за най-пълното му хармонизиране със силите на макрокосмоса.“ Смята се, че Гергьовден, който някога се е отбелязвал на 23 април, според Юлианския календар, е новия аналог на празника от „Слънчевия календар“ на древните българи ознаменуващ началото на календарния дял на ЧОВЕКА. Неслучайно той е и най-големият пролетен празник в цялата българска етническа територия. Като образ Св. Георги е конник, което в очите на нашия народ дълго време е било аналог на понятието ЧОВЕК. От друга страна Св. Георги е воин, който побеждава злото, т.е. ЧОВЕК отстояващ доброто в света. Самото име Георги има гръцки произход, образувано е от думите „гео“ - земя и „ерго“-работя. Така се получава и значението на името - „земеделец“. Името Георги, от друга страна, става популярно в Европа през XIV в., когато кръстоносци донасят от Палестина историята за мъченичеството на Св. Георги, която е украсена с легендата как той се бори с дявола в образа на змей. За българите всички тези образи се преплитат някак естествено с времето, за да оформят образа на човека и воин, и земеделец. Ето защо Гергьовската обредност е сложна по характер. Тя сякаш засяга всички страни от живота на българина – неговите грижи за земята и нейното плодородие, за изобилието на благата, за богат и щастлив живот. Най-характерни за Гергьовден са скотовъдните обреди, но широка разгърнати са и обичаите свързани със земеделието и тези обещаващи здраве и благополучие в семейството. Празникът, който отбелязва началото на календарният дял на ЧОВЕКА, от друга страна, е пролетен, както вече споменах, и поради тази причина е подчинен на стихията ДЪРВО (Според „Слънчевия календар“ на древните българи всеки сезон се свързва с една от следните 4 стихии: Зима – вода, Пролет – дърво, Лято – огън, Есен – метал, а петата стихия Земя обема последните 18 дни на всеки сезон. Повече по темата може да прочетеш тук). Това е и причината, според мен, поради която се смята, че за доброто отглеждане и развъждане на стадата и увеличаване на млякото на Гергьовден се окачват клонки зеленина по кошарите и другите стопански постройки, правят се венци и се поставят на съдовете за мляко, а Гергьовската трапеза обикновено е била общоселска и се е правила „на зелено“. Важна част от празника на Гергьовден са и обредните хлябове, които се разделят в три големи групи – едни за празничната трапеза, други за обичаите в кошарата и трети за раздаване за здраве. Смятам, че именно хлябът и неговото наричане при замесването му са давали възможност на нашите предци да синхронизират своя ритъм с този на природата и да се опитат да бъдат в хармония със себе си, другите и света.
Част от Гергьовската обредност е и обичаят хората да се люлеят на люлки и да се теглят на кантар.
„Да спазва СРЕДАТА, т.е. винаги да е „на кантар“ – това е задължителното изискване за хармонията на ЧОВЕКА както с могъщите ин и ян, така и с останалите две Велики сили от триадата. Тази хармония гарантира не само доброто му здраве, но и личното му благоденствие и успех във всяко начинание! Люлеенето на люлки в този ден пак е адекватен символичен израз на същото – мястото на ЧОВЕКА в триадата на Великите сили. Човекът се намира в средата на триадата, което значи, че той постоянно разгъва своята дейност, постоянно се люлее между двете Велики сили – НЕБЕТО и ЗЕМЯТА. Както и да погледнем , човекът в люлката действително се движи винаги между небето и земята, с което символично той пак „заема“ своето естествено място, според теорията на „Книгата на промените“, и то сега – в деня на своя празник.“ Из „Народният календар и неговите празници“, Георги Велев.
снимка: http://www.gabrovo.bg/
сряда, 6 април 2016 г.
"Напуснахме големия град..."
или МОЯТ РАЗКАЗ в urbex.bg и въпросите, които той провокира
През последните две седмици получих много съобщения със горе-долу следното съдържание: „Всичко е много хубаво… решението ви да напуснете големия град… с него и матрицата… но как се изхранвате? Как си плащате тока, водата? Ако ни споделите как се справяте и ние бихме се върнали на село… защото причините, които ни спират да напуснем големия град и да заживеем близо до природата са свързани основно с намирането на доходоносно препитание…“
Ако трябва да си призная през изминалата година е имало моменти, в които съм се усъмнявала в правилността на взетото от нас решение… най-вече заради финансови проблеми, да. Имали сме и все още имаме трудни дни, но в тези дни винаги се сещам колко безсмислен беше започнал да ми изглежда живота в София - да, там имах интересна работа, финансова независимост, възможности да пътувам, но нямах почти никакво свободно време и най-лошото е - не изпитвах наслада от живота си... от вкуса на живота си! Вярвам, че бъдещето принадлежи на тези, които вярват в красотата на мечтите си и следват пътя на сърцето си, за да се срещнат с мечтите си това е. Благодарна съм на семейството и на приятелите ни, че ни подкрепят в нашия избор, дори да не го разбират...
На всеки РЕШИЛ да промени живота си и да напусне големия град бих казала: просто го направи! Ако ЖЕЛАЕТЕ тази промяна, но несигурността ви кара да се колебаете, значи не сте готови за скока и по-добре потърсете друго приключение, което да поДправи живота ви. В начинание като нашето няма готови решения за справяне с трудностите, няма написани рецепти за успех, няма правилни съвети… Всичко зависи от вас. По всяка вероятност когато се РЕШИТЕ и ИЗБЕРЕТЕ да напуснете големия град и сигурната си работа и да ги замените с живот близо до природата, в главата ви ще има планове как да подредите живота си на новото място, как да му придадете известна стабилност и това е най-естественото нещо, защото говори за благоразумие… но истината е, че тези планове няма да са ви от голяма полза… и ние имахме планове, но за една година ни се наложи да ги прекроим поне 5-6 пъти… да ги изоставим напълно… да направим нови… В крайна сметка единственото сигурно нещо в този свят е промяната. Затова моят съвет би бил: не търсете сигурност в избора си да промените ежедневието си, просто случете промяната и се насладете на несигурността и изненадите, които ви очакват по пътя… предизвикайте себе си и обстоятелствата и се срещнете със силата си. Разбира се, както написах малко по-горе – няма правилни съвети – така, че е добре да се усъмните и в моя ;)
Когато искаш да прескочиш пропаст не го правиш на малки крачки, а със скок... вече от другата страна на пропастта имаш избор да останеш там ако ти харесва или да се върнеш - пак със скок, ако решиш, че нямаш път от другата страна... на нас ни харесва тук където сме и затова всеки ден правим своите малки крачки от тази страна на пропастта понякога отнема години да се решиш да скочиш, но ако го направиш това означава, че си избрал живота, а не смисъла на живота! И за да ме разберете правилно – не казвам, че човек се чувства в хармония със себе си, живота си и света само близо до природата, но ако не се чувствате добре там където сте значи ви е нужна промяна… не се страхувайте от промяната! не спирайте да експериментирате с постигането на баланс между своите нужди и своите мечти и един ден ще усетите вкуса на живота, такъв какъвто го помните…
През последната година се запознах с много хора направили нашия избор и всеки по своему е организирал живота си… Всеки по различни причини е напуснал големия град, но общото между всички е, че в някакъв момент са престанали да отдават значение на ОЦЕЛЯВАНЕТО си за сметка на жаждата си за ЖИВОТ. За себе си знам, че изборът ми беше вдъхновен от едно мое по-висше аз, а това подхранва силата ми. И не си мислете, че в мен е нямало съмнения, и тревожност, и страх дори… ще се справим ли?... Важното е в момента на скока да сте абсолютно убедени, че имате нужда от този скок, иначе има голяма опасност да паднете в пропастта… Не правете този скок и от чисто любопитство: какво има от другата страна на пропастта? Защото после може да не съберете смелост да скочите обратно, а това означава, че ще се наложи да оцелявате на място, което не е вашето място… Не смятам, че човечеството ще си гарантира едно „по-сигурно“ бъдеще, ако всички хора заживеят на село или близо до природата, но съм убедена, че ако всеки прави своя осъзнат избор за добруването на всички всеки ден и е в хармония с този си избор, това ще подпомогне балансирането на съзидателните и разрушителните сили в света.
Не бих посъветвала никого да отиде да живее в планината като отшелник или на село като бунтар само и само да опразним големите градове. Изборът трябва да бъде осъзнат, защото само тогава той носи свобода! Във всички други случаи създава зависимости.
И една последна щипка-провокация… ако по-важни от самото намерение за промяна са плановете ви за утрешния ден и те се провалят, какво ще ви помогне да се изправите? Да, плановете са нужни, те дават известна увереност по време на скока, но по-важно е дълбокото, вътрешно убеждение, че животът – истинският живот е от другата страна на пропастта… ако не сте убедени в това – не правете този скок, а се опитайте да се посадите там където сте в момента и просто се погрижете за семето във вас да покълне и да даде плод… Това е най-съкровеният начин да отдадете почит на ЖИВОТА!
През последните две седмици получих много съобщения със горе-долу следното съдържание: „Всичко е много хубаво… решението ви да напуснете големия град… с него и матрицата… но как се изхранвате? Как си плащате тока, водата? Ако ни споделите как се справяте и ние бихме се върнали на село… защото причините, които ни спират да напуснем големия град и да заживеем близо до природата са свързани основно с намирането на доходоносно препитание…“
Ако трябва да си призная през изминалата година е имало моменти, в които съм се усъмнявала в правилността на взетото от нас решение… най-вече заради финансови проблеми, да. Имали сме и все още имаме трудни дни, но в тези дни винаги се сещам колко безсмислен беше започнал да ми изглежда живота в София - да, там имах интересна работа, финансова независимост, възможности да пътувам, но нямах почти никакво свободно време и най-лошото е - не изпитвах наслада от живота си... от вкуса на живота си! Вярвам, че бъдещето принадлежи на тези, които вярват в красотата на мечтите си и следват пътя на сърцето си, за да се срещнат с мечтите си това е. Благодарна съм на семейството и на приятелите ни, че ни подкрепят в нашия избор, дори да не го разбират...
На всеки РЕШИЛ да промени живота си и да напусне големия град бих казала: просто го направи! Ако ЖЕЛАЕТЕ тази промяна, но несигурността ви кара да се колебаете, значи не сте готови за скока и по-добре потърсете друго приключение, което да поДправи живота ви. В начинание като нашето няма готови решения за справяне с трудностите, няма написани рецепти за успех, няма правилни съвети… Всичко зависи от вас. По всяка вероятност когато се РЕШИТЕ и ИЗБЕРЕТЕ да напуснете големия град и сигурната си работа и да ги замените с живот близо до природата, в главата ви ще има планове как да подредите живота си на новото място, как да му придадете известна стабилност и това е най-естественото нещо, защото говори за благоразумие… но истината е, че тези планове няма да са ви от голяма полза… и ние имахме планове, но за една година ни се наложи да ги прекроим поне 5-6 пъти… да ги изоставим напълно… да направим нови… В крайна сметка единственото сигурно нещо в този свят е промяната. Затова моят съвет би бил: не търсете сигурност в избора си да промените ежедневието си, просто случете промяната и се насладете на несигурността и изненадите, които ви очакват по пътя… предизвикайте себе си и обстоятелствата и се срещнете със силата си. Разбира се, както написах малко по-горе – няма правилни съвети – така, че е добре да се усъмните и в моя ;)
Когато искаш да прескочиш пропаст не го правиш на малки крачки, а със скок... вече от другата страна на пропастта имаш избор да останеш там ако ти харесва или да се върнеш - пак със скок, ако решиш, че нямаш път от другата страна... на нас ни харесва тук където сме и затова всеки ден правим своите малки крачки от тази страна на пропастта понякога отнема години да се решиш да скочиш, но ако го направиш това означава, че си избрал живота, а не смисъла на живота! И за да ме разберете правилно – не казвам, че човек се чувства в хармония със себе си, живота си и света само близо до природата, но ако не се чувствате добре там където сте значи ви е нужна промяна… не се страхувайте от промяната! не спирайте да експериментирате с постигането на баланс между своите нужди и своите мечти и един ден ще усетите вкуса на живота, такъв какъвто го помните…
През последната година се запознах с много хора направили нашия избор и всеки по своему е организирал живота си… Всеки по различни причини е напуснал големия град, но общото между всички е, че в някакъв момент са престанали да отдават значение на ОЦЕЛЯВАНЕТО си за сметка на жаждата си за ЖИВОТ. За себе си знам, че изборът ми беше вдъхновен от едно мое по-висше аз, а това подхранва силата ми. И не си мислете, че в мен е нямало съмнения, и тревожност, и страх дори… ще се справим ли?... Важното е в момента на скока да сте абсолютно убедени, че имате нужда от този скок, иначе има голяма опасност да паднете в пропастта… Не правете този скок и от чисто любопитство: какво има от другата страна на пропастта? Защото после може да не съберете смелост да скочите обратно, а това означава, че ще се наложи да оцелявате на място, което не е вашето място… Не смятам, че човечеството ще си гарантира едно „по-сигурно“ бъдеще, ако всички хора заживеят на село или близо до природата, но съм убедена, че ако всеки прави своя осъзнат избор за добруването на всички всеки ден и е в хармония с този си избор, това ще подпомогне балансирането на съзидателните и разрушителните сили в света.
Не бих посъветвала никого да отиде да живее в планината като отшелник или на село като бунтар само и само да опразним големите градове. Изборът трябва да бъде осъзнат, защото само тогава той носи свобода! Във всички други случаи създава зависимости.
И една последна щипка-провокация… ако по-важни от самото намерение за промяна са плановете ви за утрешния ден и те се провалят, какво ще ви помогне да се изправите? Да, плановете са нужни, те дават известна увереност по време на скока, но по-важно е дълбокото, вътрешно убеждение, че животът – истинският живот е от другата страна на пропастта… ако не сте убедени в това – не правете този скок, а се опитайте да се посадите там където сте в момента и просто се погрижете за семето във вас да покълне и да даде плод… Това е най-съкровеният начин да отдадете почит на ЖИВОТА!
петък, 1 април 2016 г.
ДОМЪТ или чувството „у дома“
„Всеки човек, особено жената, трябва да има дом и да се чувства там у дома си. Без това чувство човек се разболява и не може да притежава никаква вътрешна хармония.“ Така започва една статия на Татяна Дзуцева. Аз не бих използвала словосъчетанието „всеки човек“, защото не обичам абсолютните обобщения, нo за себе си знам, че цял живот съм вървяла към своя ДОМ.
Още когато бях дете любимата ми игра беше „на къщички“ :) непрекъснато изнудвах сестра ми и още няколко „лични“ приятелки да играем на тази игра, а правилата бяха прости: всяка от нас, с помощта на интериора на детската стая – пердета, столове, бюра – и всичкия наличен инвентар от момичешки джунждурии, трябваше да създаде свой дом :) после започвахме да си ходим „на гости“…
Преди точно една година пристъпих вратата на своя къщичка, която днес наричам мой ДОМ, като истинска стопанка… и начена моето общение с моя дом… както съм споменавала и в други свои статии, той се намира на 5 километра от родната къща на баща ми, която е построена от моя пра-дадо… и която беше моя ДОМ допреди една година… Странно, но нито един от апартаментите, в които съм живяла с родителите си не бих нарекла „мой дом“. Твърде много пространства обитавах като дете, често сменяхме жилищата, в които живеехме и единственото място където се чувствах „у дома“ беше къщата на баба и дядо… на село…
Днес живея „на село“. В близост до гората и корените си…
Днес се чувствам „У ДОМА“. Много хора обитават собствено жилище или живеят „под наем“ или споделят жилището на своите родители, но в крайна сметка не се чувстват у дома си. Животът на такива хора преминава в режим на очакване. Моят живот дълги години беше „очакване“… допреди година и половина… когато реших, че ако искам да възстановя връзката си с Битието и ако искам тя да е пълнокръвна, е нужно да открия „своя ДОМ“. Своето ТУК! С което да изградя своето СЕГА.
У дома е мястото където човек винаги може да си отдъхне, да се отпусне, да събере сили, да вземе важни решения, да случи уюта си… живота си…
ДОМЪТ е мястото, където да отгледаш децата си…
„Домът говори много за нас – за желанията и отношенията ни, за това къде е насочена нашата енергия и какво се случва вътре в самите нас… Често пъти ние търсим развитие и личностно израстване извън прага на дома си. А какво оставяме за него – безредие, мръсотия, лоша храна, приготвена между другото, скандали, разправии, ходене несресани и занемарени. Всъщност много хора превръщат дома си в приют… Какво е домът за вас? Или вие живеете само когато сте на работа?... Когато не можем да организираме ежедневния си живот и бит, ние бягаме от дома и тръгваме да пътешестваме, търсим навън почивка и щастие…“Татяна Дзуцева
Години наред работата за мен се беше превърнала в утеха, в пристан, в спасение… После дойде разочарованието… с някои от колегите ми явно имахме съвсем различни разбирания за морал и ценностна система, различни убеждения, които определиха различията в избраните от нас посоки… и в този труден за мен момент дойде прозрението, че е настъпил момента да преразгледам приоритетите си, да ги пренаредя и да случа своя път към ДОМА… Защото осъзнах, че ако „у дома“ не изпитвам щастие, не бих могла да го намеря никъде другаде… Да, аз съм от онези жени, които ако нямат свой дом се разпадат… и имам нужда да ровя в земята, да засявам семена и да се грижа за посевите, за да се чувствам в хармония със себе си и света… да създам домашен уют и да го споделя с приятели за мен е като кауза… като откровение… Казват, че човек изпитва желание да съгради свой дом, когато „порасне“ и че „вечните деца“ нямат домове, но аз не съм съвсем съгласна с това…
Подреждането на ДОМА може да започне много преди срещата с него, дори преди срещата с вашия партньор и в същото време общуването с един дом може да се изчерпи много бързо след купуването на даден имот, защото чувството „у дома“ не се ражда с придобиването на жилище, то е ПЪТУВАНЕ… пътуване до другия, пътуване към вас, пътуване из пространството в търсене на мястото, където да се посеете… и ако през цялото това пътуване съумеете да се радвате на живота и да се наслаждавате на пътя, значи детето във вас не е пораснало, а само е осъзнало, че има един единствен начин да благодариш за узрелите плодове и той е като посадиш семките им в земята… Преди точно една година аз бях и плода, и семката и ръката, която я пося…
p.s. У дома съм.
Още когато бях дете любимата ми игра беше „на къщички“ :) непрекъснато изнудвах сестра ми и още няколко „лични“ приятелки да играем на тази игра, а правилата бяха прости: всяка от нас, с помощта на интериора на детската стая – пердета, столове, бюра – и всичкия наличен инвентар от момичешки джунждурии, трябваше да създаде свой дом :) после започвахме да си ходим „на гости“…
Преди точно една година пристъпих вратата на своя къщичка, която днес наричам мой ДОМ, като истинска стопанка… и начена моето общение с моя дом… както съм споменавала и в други свои статии, той се намира на 5 километра от родната къща на баща ми, която е построена от моя пра-дадо… и която беше моя ДОМ допреди една година… Странно, но нито един от апартаментите, в които съм живяла с родителите си не бих нарекла „мой дом“. Твърде много пространства обитавах като дете, често сменяхме жилищата, в които живеехме и единственото място където се чувствах „у дома“ беше къщата на баба и дядо… на село…
Днес живея „на село“. В близост до гората и корените си…
Днес се чувствам „У ДОМА“. Много хора обитават собствено жилище или живеят „под наем“ или споделят жилището на своите родители, но в крайна сметка не се чувстват у дома си. Животът на такива хора преминава в режим на очакване. Моят живот дълги години беше „очакване“… допреди година и половина… когато реших, че ако искам да възстановя връзката си с Битието и ако искам тя да е пълнокръвна, е нужно да открия „своя ДОМ“. Своето ТУК! С което да изградя своето СЕГА.
У дома е мястото където човек винаги може да си отдъхне, да се отпусне, да събере сили, да вземе важни решения, да случи уюта си… живота си…
ДОМЪТ е мястото, където да отгледаш децата си…
„Домът говори много за нас – за желанията и отношенията ни, за това къде е насочена нашата енергия и какво се случва вътре в самите нас… Често пъти ние търсим развитие и личностно израстване извън прага на дома си. А какво оставяме за него – безредие, мръсотия, лоша храна, приготвена между другото, скандали, разправии, ходене несресани и занемарени. Всъщност много хора превръщат дома си в приют… Какво е домът за вас? Или вие живеете само когато сте на работа?... Когато не можем да организираме ежедневния си живот и бит, ние бягаме от дома и тръгваме да пътешестваме, търсим навън почивка и щастие…“Татяна Дзуцева
Години наред работата за мен се беше превърнала в утеха, в пристан, в спасение… После дойде разочарованието… с някои от колегите ми явно имахме съвсем различни разбирания за морал и ценностна система, различни убеждения, които определиха различията в избраните от нас посоки… и в този труден за мен момент дойде прозрението, че е настъпил момента да преразгледам приоритетите си, да ги пренаредя и да случа своя път към ДОМА… Защото осъзнах, че ако „у дома“ не изпитвам щастие, не бих могла да го намеря никъде другаде… Да, аз съм от онези жени, които ако нямат свой дом се разпадат… и имам нужда да ровя в земята, да засявам семена и да се грижа за посевите, за да се чувствам в хармония със себе си и света… да създам домашен уют и да го споделя с приятели за мен е като кауза… като откровение… Казват, че човек изпитва желание да съгради свой дом, когато „порасне“ и че „вечните деца“ нямат домове, но аз не съм съвсем съгласна с това…
Подреждането на ДОМА може да започне много преди срещата с него, дори преди срещата с вашия партньор и в същото време общуването с един дом може да се изчерпи много бързо след купуването на даден имот, защото чувството „у дома“ не се ражда с придобиването на жилище, то е ПЪТУВАНЕ… пътуване до другия, пътуване към вас, пътуване из пространството в търсене на мястото, където да се посеете… и ако през цялото това пътуване съумеете да се радвате на живота и да се наслаждавате на пътя, значи детето във вас не е пораснало, а само е осъзнало, че има един единствен начин да благодариш за узрелите плодове и той е като посадиш семките им в земята… Преди точно една година аз бях и плода, и семката и ръката, която я пося…
p.s. У дома съм.
сряда, 9 март 2016 г.
За ЖИВОТА зад житейската ситуация
по Екхарт Толе
„…за мен настоящият момент е много нещастен… Крепи ме единствено надеждата и възможността за някакво подобрение в бъдеще…
Надеждата ви крепи, но надеждата приковава вниманието ви към бъдещето и този траен фокус е причината за отричането на Настоящето и съответно за нещастието ви. Би било по-правилно да наречете „житейска ситуация“ това, което наричате свой „живот“.
…вярно е, че сегашната ми ситуация е резултат от неща, които са се случили в миналото, но все пак тя си остава настоящата ми ситуация и съм нещастен именно защото съм прикован към нея…
Забравете за малко за СИТУАЦИЯТА и обърнете внимание на ЖИВОТА си!“
Утро. Чуруликане на птици. Дъжд. Ведрост. Свежест. Удивление.
…и откривам ЖИВОТА си зад житейската ситуация!

Животът е сега.
Житейската ситуация съществува във времето. Тя е творение на ума.
Животът ми е тук и е реалност. Той е това, което Е.
Приемам го. Присъствам. В него.
Присъствам в Настоящето. Животът ми СЕ СЛУЧВА в Настоящето.
Знам, че никога не мога да достигна такъв момент, в който да бъда напълно свободна от проблемите си, защото съм в него сега. Осъзнавам го.

Няма спасение във времето. Не мога да бъде свободна в бъдещето. Ако не съм свободна днес.
Присъствието е ключа към Свободата! Тук и сега СЪМ. Тук и сега ЖИВЕЯ свободата си.
Чувствам. Вятъра в косите си и капките дъжд по лицето си.
Вдишвам пролетните аромати.
Усещам напоената земя под краката си. Вземам я в шепите си. Тя е ЖИВОТ. За цветята. За посевите. За плодовете на дърветата. И за дърветата.
Тук съм където СЪМ. У дома. При корена си.
Оглеждам се.
Не, просто гледам. Не тълкувам. Не анализирам. Не съдя.
Виждам светлината, формите, цветовете, текстурите.
Осъзнавам безмълвното присъствие на всяко нещо.
Осъзнавам пространството, което му позволява да бъде.
Слушам звуците. Слушам тишината зад звуците.
Докосвам наедрелия корем на Зара. . .
малките вътре мърдат. . .
усещам сърчицето на някое от бебетата. . .
усещам го как бие. . .
в ритъма на ЖИВОТА
. . .и приемам неговото Битие. . .
Приемам Битието на всяко цвете в градината ми и на всяка пчела. . . и на осата. . .
Сега наблюдавам ритъма на дишането си, чувствам как въздуха влиза и излиза. . . свеж е. . .
Чувствам жизнената енергия в тялото си. Осъзнавам Силата на духа си. Приемам съществуването на всичко, на всички неща извън мен и на всяка мисъл и всяка емоция в мен…
Потапям се дълбоко в Настоящето.
Животът Е. Аз СЪМ.
„…за мен настоящият момент е много нещастен… Крепи ме единствено надеждата и възможността за някакво подобрение в бъдеще…
Надеждата ви крепи, но надеждата приковава вниманието ви към бъдещето и този траен фокус е причината за отричането на Настоящето и съответно за нещастието ви. Би било по-правилно да наречете „житейска ситуация“ това, което наричате свой „живот“.
…вярно е, че сегашната ми ситуация е резултат от неща, които са се случили в миналото, но все пак тя си остава настоящата ми ситуация и съм нещастен именно защото съм прикован към нея…
Забравете за малко за СИТУАЦИЯТА и обърнете внимание на ЖИВОТА си!“
Утро. Чуруликане на птици. Дъжд. Ведрост. Свежест. Удивление.
…и откривам ЖИВОТА си зад житейската ситуация!
Животът е сега.
Житейската ситуация съществува във времето. Тя е творение на ума.
Животът ми е тук и е реалност. Той е това, което Е.
Приемам го. Присъствам. В него.
Присъствам в Настоящето. Животът ми СЕ СЛУЧВА в Настоящето.
Знам, че никога не мога да достигна такъв момент, в който да бъда напълно свободна от проблемите си, защото съм в него сега. Осъзнавам го.
Няма спасение във времето. Не мога да бъде свободна в бъдещето. Ако не съм свободна днес.
Присъствието е ключа към Свободата! Тук и сега СЪМ. Тук и сега ЖИВЕЯ свободата си.
Чувствам. Вятъра в косите си и капките дъжд по лицето си.
Вдишвам пролетните аромати.
Усещам напоената земя под краката си. Вземам я в шепите си. Тя е ЖИВОТ. За цветята. За посевите. За плодовете на дърветата. И за дърветата.
Тук съм където СЪМ. У дома. При корена си.
Оглеждам се.
Не, просто гледам. Не тълкувам. Не анализирам. Не съдя.
Виждам светлината, формите, цветовете, текстурите.
Осъзнавам безмълвното присъствие на всяко нещо.
Осъзнавам пространството, което му позволява да бъде.
Слушам звуците. Слушам тишината зад звуците.
Докосвам наедрелия корем на Зара. . .
малките вътре мърдат. . .
усещам сърчицето на някое от бебетата. . .
усещам го как бие. . .
в ритъма на ЖИВОТА
. . .и приемам неговото Битие. . .
Приемам Битието на всяко цвете в градината ми и на всяка пчела. . . и на осата. . .
Сега наблюдавам ритъма на дишането си, чувствам как въздуха влиза и излиза. . . свеж е. . .
Чувствам жизнената енергия в тялото си. Осъзнавам Силата на духа си. Приемам съществуването на всичко, на всички неща извън мен и на всяка мисъл и всяка емоция в мен…
Потапям се дълбоко в Настоящето.
Животът Е. Аз СЪМ.
неделя, 6 март 2016 г.
Приказка за любовта между Земята и Водата
Преди много, много години, още преди да се появят хората… Земята и Водата се влюбили… искали да са заедно и да се обичат без граници… Земята била твърда, стабилна, излъчвала покой и хармония. Умеела да се радва на живота и на света, съзерцавайки го и преживявайки го през себе си. Светът се променял, но тя сякаш оставала винаги една и съща, винаги „тежала на мястото си“. Водата пък била в непрекъснато движение и се радвала на всичко, до което се допре, но не обичала да спира на едно място и да си почива, не обичала да бъде в покой. Губела баланса си с всяка промяна на света, често замръзвала и се изпарявала, но никога не губела себе си.
Земята и Водата разбирали, че са много различни, но любовта им била толкова силна и непризнаваща граници, че те решили на всяка цена да намерят начин да са заедно… и с единението си да засвидетелстват любовта си…
В началото опитали Земята да се разтваря във Водата, за да са заедно. Та нали в природата на Водата е да поема всичко в себе си - въздуха, живота, движението. Опитали и били много щастливи… за кратко… после Земята започвала да се чувства зле. Непрекъснатото движение я побърквало, тревожело я и тя изгубила своята хармония. Не издържала и започвала да се превръща в кал. Реките от кал не били по вкуса и на Водата, те не й позволявали да съществува като себе си и да е щастлива. Любовта им се превърнала в изпитание и те били принудени да се откажат от този вариант на всепроникване… Тогава Водата се решила да се синхронизира с ритъма на Земята и се изляла в нея, спряла там, успокоила се, утаила се и те отново били заедно… радвали се на щастието и любовта си… за кратко…. с времето Водата се започнала да се чувства зле. Тя губела себе си... в покой… Нейната същност била движението… спокойствието я убивало бавно. Започнала да се заблатява… да отделя неприятна миризма… която пък тровела доброто настроение на Земята… и този път споделеността им не се получила…
Двете, обаче, много се обичали, въпреки несъвместимите си същности и в продължение на милиони години продължили да търсят начин да са заедно без да се поглъщат една друга. Земята - сигурна в себе си и много стабилна, а водата - винаги динамична и никога в покой. Разбрали, че никоя от двете не трябва да се променя. Всяка имала своята уникалност и красота. Видели, че заедно се допълват… разбрали, че заедно могат да творят светове, да съграждат чудни пейзажи, да се наслаждават на любовта си бидейки себе си…
Според Слънчевия календар на древните българи от 13 ден на 3 месец от годината (или от 6 март според съвременния календар) започват зимните дни на Земята, които продължават до настъпването на пролетта. Повече по темата можеш да прочетеш тук. Във високосна година 13-я ден от 3 месец се пада на 5 март, логично :) поради добавения ден в края на февруари. Нашите предци също са добавяли по един ден на всеки 4 години, но са правели това по време на лятното слънцестоене. Първият ден от зимните дни отредени на Земята бил отбелязван със сваляне на мартениците от ръцете и тяхното полагане под камък… така дедите ни символично са давали сила на земята, като са полагали в нея Водата и Огъня, които да я подхранят и да умножат нейното плодородие.
Чрез Слънчевия календар древните българи не са измервали времето, а по-скоро са подреждали ежедневието си. Ето защо той е бил техният портал към измерението на безвремието, което дава друг вид знание за Битието… и силата на Настоящето… но това е друга тема :) за друга статия ;)
Земята и Водата разбирали, че са много различни, но любовта им била толкова силна и непризнаваща граници, че те решили на всяка цена да намерят начин да са заедно… и с единението си да засвидетелстват любовта си…
В началото опитали Земята да се разтваря във Водата, за да са заедно. Та нали в природата на Водата е да поема всичко в себе си - въздуха, живота, движението. Опитали и били много щастливи… за кратко… после Земята започвала да се чувства зле. Непрекъснатото движение я побърквало, тревожело я и тя изгубила своята хармония. Не издържала и започвала да се превръща в кал. Реките от кал не били по вкуса и на Водата, те не й позволявали да съществува като себе си и да е щастлива. Любовта им се превърнала в изпитание и те били принудени да се откажат от този вариант на всепроникване… Тогава Водата се решила да се синхронизира с ритъма на Земята и се изляла в нея, спряла там, успокоила се, утаила се и те отново били заедно… радвали се на щастието и любовта си… за кратко…. с времето Водата се започнала да се чувства зле. Тя губела себе си... в покой… Нейната същност била движението… спокойствието я убивало бавно. Започнала да се заблатява… да отделя неприятна миризма… която пък тровела доброто настроение на Земята… и този път споделеността им не се получила…
Двете, обаче, много се обичали, въпреки несъвместимите си същности и в продължение на милиони години продължили да търсят начин да са заедно без да се поглъщат една друга. Земята - сигурна в себе си и много стабилна, а водата - винаги динамична и никога в покой. Разбрали, че никоя от двете не трябва да се променя. Всяка имала своята уникалност и красота. Видели, че заедно се допълват… разбрали, че заедно могат да творят светове, да съграждат чудни пейзажи, да се наслаждават на любовта си бидейки себе си…
Според Слънчевия календар на древните българи от 13 ден на 3 месец от годината (или от 6 март според съвременния календар) започват зимните дни на Земята, които продължават до настъпването на пролетта. Повече по темата можеш да прочетеш тук. Във високосна година 13-я ден от 3 месец се пада на 5 март, логично :) поради добавения ден в края на февруари. Нашите предци също са добавяли по един ден на всеки 4 години, но са правели това по време на лятното слънцестоене. Първият ден от зимните дни отредени на Земята бил отбелязван със сваляне на мартениците от ръцете и тяхното полагане под камък… така дедите ни символично са давали сила на земята, като са полагали в нея Водата и Огъня, които да я подхранят и да умножат нейното плодородие.
Чрез Слънчевия календар древните българи не са измервали времето, а по-скоро са подреждали ежедневието си. Ето защо той е бил техният портал към измерението на безвремието, което дава друг вид знание за Битието… и силата на Настоящето… но това е друга тема :) за друга статия ;)
Абонамент за:
Публикации (Atom)















