Късчета памет, спасени от бульона на забраватa

Отдавна се каня да разкажа за пътищата, които предците ми изминават, за да я има срещата между мама и татко. Вече повече от 30 години събирам късчета памет и грижливо ги пазя от разтваряне в бульона на забравата, за да мога един ден да подредя с тях невидимата част на моето дърво – корените… В историите на родовете на моите баби и дядовци има втъкани събития от българската и световната история. Събития, които променят неочаквано битието на предците ми.

Балканската война (1912–1913 г.) е венец на десетилетните усилия на българската държава да отхвърли веригите на Берлинския договор от 1878 г. Значителни територии, населени с българи, остават извън пределите на родината и обединението им с Княжество България (от 1908 г. Царство България) и Македония се превръща в основна задача от дневния ред както на политическите партии, така и на цялото общество. Източник: www.archives.bg

Един от моите пра-дядовци идва в България от Гръцка Македония през Америка. Друг емигрира във Франция, за да се върне в България през Швейцария. Една от пра-бабите ми пък започва живота си в Париж, за да се озове в България отново през Швейцария. Семейството на друга пра-баба бяга от Лозенград (днешна Турция) в пределите на България, за да се спаси от смъртна заплаха. Родът на друг пра-дядо слиза от Балкана, за да основе едно от най-големите села днес в района на Габрово…

Пандемията от COVID-19 и сравняването й по размери с тази от испанския грип през 1918 година, ме накара да извадя на бял свят една от историите, които се разказват в рода ми. Твърди се, че вирусът в началото на 20 век убива 50 милиона души. Една от жертвите на този грип е дядото на моята баба Жаклин. По-важното в случая, обаче, е че тази смърт променя изцяло житието на майката на баба. Мисля, че това е истинската драма, скрита във всяка пандемия – обратите, които предизвиква в живота на хората.

Но ако за поколението, което преживява изпитанието смъртта е трагедия, с която то е принудено да се справи, често пъти дори с цената на емоционални и понякога неразумни избори, за поколенията след това тази промяна в посоката на пътя може да се окаже причина за голямо щастие :) Затова е казано – и това ще мине! Смирение е нужно и вяра! И всичко ще бъде наред…

През 1918 година в Париж от испански грип умира един от моите пра-дядовци – Жак и това преобръща живота на пра-баба ми Мария, която се оказва принудена да се прибере при семейството си в Женева. Там нейната дъщеря – моята пра-баба Луиза след години ще срещне пра-дядо ми Кънчо, който пък през 1923 г. е принуден да избяга от България, защото осъмва с издадена смъртна присъда за близки връзки с участници в септемврийските бунтове. Всъщност той отива първо във Франция, от скука завършва там медицина, а после решава да специализира гинекология в Женева и така пътят му се пресича с този на баба Луиза – по това време вече медицинска сестра, която като дете се спасява от испанския грип в Париж… И сега внимавайте – по време на Втората световна война дядо ми решава "да скрие" семейството си в България, защото му се струва, че Швейцария е твърде близо до Германия… И така моята баба Жаклин, се озовава в България, без да разбира езика на баща си… Семейството се установява първо в София, след това в Ямбол, където баба среща дядо Тодор и на бял свят се появява моята майка Раймонда :) тя случайно след години ще се озове в Габрово на студентска бригада, която е трябвало да продължи месец, а след това майка ми е била приета да замине да учи в Ленинград, но среща баща ми Паско…

Животът на един от неговите дядовци пък е свързан с Титаник.

През нощта на 14 срещу 15 април 1912 година лайнера Титаник се сблъсква с айсберг и потъва за по-малко от три часа, след като се разцепва на две части. Загиват повече от 1500 пасажери.

Никой мой роднина за щастие не е потънал с Титаник, но знаете ли защо – защото пра-дадото на баща ми е закъснял с няколко дни и го е изпуснал :) Бил е на 14-15 години когато решава да емигрира в Америка. Много мъже от родното му село Шестеово (днес Сидирохори, Гърция) намират спасение, именно в Америка, от непрестанния терор на гръцките власти над българското население в региона след 1908 година. Ето защо той решава да ги последва. Дядо ми Петър не се отказва от пътуването след като изпуска Титаник и успява да стъпи на американска земя с друг кораб, не успява да сбъдне, обаче, американската мечта… може би защото е имал дълбоки корени и земята го е повикала… година след като пристига в Съединените щати се разболява тежко и тамошен лекар му казва, че за да оживее трябва да се прибере там където е роден, да диша буков въздух и да яде много грозде – местен сорт. Между живота и смъртта дядо ми решава да предприеме тежкото презокеанско пътуване. После винаги е казвал, че е жив благодарение на две италианки, които са се грижели за него на кораба… Прибира се в Шестеово, успява да привлече вниманието на едно от най-заможните и красиви момичета в околността и се жени за него, въпреки волята на родителите й, а няколко месеца по-късно му се налага да я остави бременна и да премине гръцко-българската граница, за да спаси отново живота си, защото се оказва, че всички българи от мъжки пол в района на Шестеово са заплашени със смърт от гръцките власти през 1917 година… И така дядо ми се озовава в Ловеч, където по всяка вероятност е бил и когато дядо ми Жак е починал в Париж от „испански грип“… после се заселва в Горна Росица и чак тогава – 4 години след като се е родил сина му, успява да прибере при себе си моята пра-баба Екатерина и да види рожбата си… много години по-късно, когато си купихме къща в Гъбене научих, че една от съседките ни – баба Виолета, ми е рода :) оказа се, че нейният баща е втори братовчед на моя пра-дядо Петър, с когото заедно са минали първо българо-гръдската граница, а после и Балкана… неведоми са пътищата Божии…

Следва продължение…

Отпочване...

Природата си подреди къщата. Като добра стопанка покри земята с дебел бял килим и стопли посевите. Зави дърветата, за да укроти соковете им и да поспят още малко. Нахока нетърпеливите кокичета и лалета па ги накара да мируват под пухкавата завивка от сняг…

Днес всичко е бяло, тихо и добре стъкмено...
Казват, че когато домът ви е чист и подреден, нямате друг избор освен да се захванете с разтребване на вътрешния си свят, та да внесете в него мир и съгласие.

Според древните българи и техния Слънчев календар сега се намираме в онзи период от годината посветен на Небето. Или сега човек има възможност да отдели време и сили за своето духовно общение с невидимото… с Бог… Време е за разчистване и подреждане на нашето психическо пространство, на къщито вътре в нас…

Работата има нужда от отпочване, че да бъде свършена :)

Това възнамерявам да направя таз година - да подхвана грижите по дома и градината отрано, да организирам правилно емоциите си, да положа нужните усилия да не се налага да правя излишни усилия, да се науча да действам без да насилвам себе си и без да принуждавам другите да престъпват себе си… Възнамерявам година на благополучие, съгласие и развитие!

Възнамерявам здрава година,
добре стъкмено огнище
и повече радост
в душа ми!

Възнамерявам ЖивоТворство!

За празничната обредност на Еднажден

На 20 декември според Християнската източноправославна църква е Игнажден или деня, в който се почита паметта на свети Игнатий Богоносец. Според народната традиция от Игнажден започват коледните празници, а денят в различните краища на България има и различни названия – Идинажден, Инажден, Еднажден, Идинак, Поляз и др. Според Слънчевия календар на древните българи в деня на зимното слънцестоене е Нулевия ден или момента на невидимия край на старата година и неуловимото начало на новата - еднаж път в годината е бил тоз ден, и наричали са го още „Идинак“, защото е стоял самотен, отделен от останалите дни в годината, без седмичен ден и календарна дата. Всъщност Нулевият ден не се е броял за ден, а само за празник, непосредствено, след който е започвала Новата година с отдаване на почит към Слънцето – Младия бог, а празникът се е наричал Сурва.

От първия ден на първия месец на годината, според календарната система на древните българи, светлата част от денонощието логично започва да нараства, или началото на годината е съвпадало с началото на годишния цикъл на движението на Слънцето. По време на зимното слънцестоене (на латински „Sol stat“) за около 3 дни Слънцето наистина сякаш спира своя ход, изгрява все в една точка, а цялата Природата затаява дъх в очакване на трансформацията или в очакване на раждането на Новото Слънце. Според днешния календар – григорианския – става дума за дните от 21 до 23 декември, според Слънчевия календар на предците ни това са последния ден от старата година (или 30 ден от 12 месец), който винаги се е падал в събота, Нулевия ден, който не присъства в календара като ден и точно затова е празник на невидимото – Бог, абсолюта, великият предел, великата празнота - и първия ден от новата година, който винаги е бил в неделя.

Снимка: Списание 8

Днес казваме, че от деня на зимното слънцестоене започва астрономическата зима. Миналата година тя започна на 22 декември, тази година за територията на България тя настъпи на 21 декември, а понякога зимното слънцестоене се е падало и на 23 декември. Така е било и в древността, затова предците ни избират деня по средата да бъде Нулевия ден и според него подреждат календарната си система и създават своя уникален Слънчев календар.


А целият този дълъг увод ми беше нужен, за да ви споделя, че според древните българи днес е Нулевия ден. Днес е празник. И ако се чудите каква е била празничната обредност на днешния ден ще ви доверя, че преди няколко дни имах странно просветление в тази връзка…

Преди да ви го доверя, обаче, ще се върна за малко на Игнажден и неговата празничната обредност. Най-характерен за Игнажден е общобългарският обичай ПОЛЯЗВАНЕ, в който е заложена идеята за магията на първия ден и доброто наричане на началото, което обещава благополучие през цялата година. Празничната обредност е свързана с посещението в дома на първия за този ден човек, наречен полезник или полязник. Народът ни отдава голямо значение на първата среща в началото на годината и вярва, че от нея зависи какъв ще бъде животът в къщата и семейството през цялата година. „Ако полезът на първия гостенин е добър, добра ще бъде и годината, т.е. плодовита и плодородна.“ Винаги ми се е струвало странно това, че част от празничната обредност на Игнажден е свързана с едно имагинерно начало.

Какво започва на 20 декември?!

От друга страна на този ден се извършват и обреди насочени към стимулиране на приплода от домашните животни, раждането и умножаването на челядта… от този ден започва и най-често подготовката за обичая коледуване… Ей това твърдение не ми даваше мира! Имаме три големи народни празника по това време на годината – Игнажден, Коледа и Сурва и аз миналата година доста се главоблъсках да ги подредя логично… но не ми излизаше от ума това, че в традицията на народа ни е останало вярването, че от Игнажден започват коледните празници…

И тук идва другият голям въпрос: Какъв празник е Коледа? Какво са празнували предците ни в този ден? Що за обичай е коледуването?

Днес казват коледарите за здраве обикалят по къщите. Ама друго прочетох аз скоро и то по ми прилегна… Коледа от думата „кол“ идва, а „кол“ на коледарската гега казват, че тя е подострена в единия край и може в земята да се забива… затуй коледарите обикалят из селото, за да оплождат Земята, живот да й дават…
„Коледарят е мъжка сила и с кола си боде и опложда земята. Да зачене и на пролет да даде плод. Едно време коледарската дружина беше само от момци, дето почват да са ергени и им идва мъжката сила. Само тоя дето ги води е женен. И трябва да има поне една рожба, да е доказал силата си.“ Из „Стопанката на Господ“, Розмари Де Мео (всички цитати по-долу са все от там)
Казват, че мъж, който не е бил коледар не може да се ожени. „Щото баш с коледуването момчето се превръща в мъж.“ След Еднажден денят започва да нараства, а с него и силата на Слънцето – мъжката сила. Така, че тази празнична обредност е съвсем като отражение на жизнените процесите в природата…

И още малко ми се иска да напиша за коледуването преди да ви издумам прозрението си :)

„…И накрая като я рече Манол мандата (а манда е наричане, благословия), всички викваме „Да бъде!“ И тогаз бодваме земята с коловете. Бай Манол викаше, че така засяваме семето в земята, щото сме вече мъже. Затуй и ходехме по къщите. За да започне на хората да им ражда земята. И челяд да им се роди… Краваите пък са на жената женското. И за да стане оплодяването, стопанката трябва да наниже кравай на кола на коледаря. Ей туй е то цялата магия. И тогаз хваща.“

„А на такваз магия само тъй можеш й взе силата – като й усучеш истината, като я преиначиш…“ и речеш „за здраве“ обикалят коледарите…
Докато четях написаното от Розмари едно семенце в мен започна да набъбва… от влагата на правите думи… и прозрението скоро покълна: на Еднажден коледари са полязвали къщите…



Според доц. Александър Илиев, доктор на изкуствознанието, след покръстването на българите княз Борис успява да съхрани и "миропомаже" цели 36 празника, които са били свързани с бита и календара на древните българи. „Те станали християнски и такива се считат у нас и до днес. Византия е била принудена да приеме това условие. Така народният календар на българите продължил да живее паралелно с неточното християнско летоброене.“

…Но някак във времето докато народът се е нагаждал към новите празници, опитвайки се да си запази старите обреди, на коледуването по започнало да му приляга да се случва след края на постите, когато хората празнували вече Рождество Христово, когато на трапезата им можело да има месо и те можели да заколят животно… и хората започнали да наричат този ден Коледа… а за коледуването се подготвяли от Игнажден… така някак естествено бил направен мост между двата дена, а от единия празник – два станали и обредността между двата нови празника се поделила…

„Слънчевият календар“ и петте СТИХИИ (метал)

Дърветата вече са голи… но за разлика от други години, тази есен разсъбличането им беше по-скоро като бавен стрийптиз, отколкото като вулгарно оголване… може би затова сега не ми изглеждат неприлично голи, а някак примамващо разсъблечени…

Според Слънчевия календар на древните българи, днес е първия ден от 12тия месец на годината. Или от днес начева последния месец на есента – сезонът, чийто елемент е МЕТАЛА. Още когато, преди години, попаднах на статия, в която се описваха петте елемента / стихии, характерни за източните мистични традиции, в мен се породи един основен въпрос: що за стихия е металът?
Думата СТИХИЯ е с гръцки корен и означава: първоначало, елемент. Ето защо под "елемент" в този контекст днес не се разбира физическа характеристика, а определен принцип или символно значение. В повечето философски учения и мистични школи от древността работата със „елементите“ заема централно място. Конкретните начини за това, обаче, често се различават значително един от друг. Има разлика и в идентифицирането на първоелементите в западната и в източната традиции, но всеки един от тях притежава определени качества и характеристики, които отразяват начина, по който, според различните народи, е изграден светът.

В зората на Йонийската школа в Древна Гърция философската мисъл е повлияна от египетската наука и се опитва да определи първичното начало или стихията, присъстваща в цялостното разнообразие на света. Талес предполага, че това е водата, Анаксимен – въздухът, Хераклит – огънят, а Анаксимандър – апейронът (безкрайния хаос, съдържащ всички стихии).

Философите от Елейската школа се стремят да достигнат до действителността отвъд очевидното. Според Емпедокъл светът се основава на връзката между четирите първични стихии – вода, въздух, огън и земя, които са неизменни. Според него различието на формите на материята се обуславя от различните количествени съотношения между тези стихии, като при процесите на съединяване и разлагане вземат участие две начала – любов и вражда, имащи абстрактен характер. За разлика от него, Платон допуска, че четирите стихии могат да се превръщат една в друга.

Аристотел въвежда и пета стихия с духовна природа – същност или етер, която прониква в нещата. Той счита етера за съвършен, вечен, нетленен и абсолютно отличим от четирите несъвършени земни стихии.

В основата на източната традиция се приема, че е теорията за Петте стихии, която се заражда в Китай преди около 5 хиляди години. Приема се, че взаимодействието между Ин и Ян води до появата на пет стихии, които са в основата на всичко материално и на природните явления. За китайците стихиите са: вода, дърво, огън, земя и метал.

Водата кореспондира с всичко, което овлажнява, охлажда и тече надолу. Тя символизира обикновено чувствителност, интуитивност, възприемчивост.
Огънят е символ на всичко, което е горещо, а също и на нетърпеливост, жизненост, разрушителност.
Дървото се свързва с всичко, което расте и се развива свободно. То излъчва дружелюбност, непринуденост, логичност.
Земята се приема като майка на всички неща, в нея се засява, тя е основата за растеж. Тя символизира реализъм, практичност, разумност, афинитет към материалните неща.
Металът има способността да бъде претопяван и затова символизира изчистване. Символно той се свързва и с активност, независимост, бляскавост и уникалност.

Редът на изграждането им е Металът дава живот на Водата, Водата дава живот на Дървото, Дървото дава живот на Огъня, Огънят дава живот на Земята, Земята дава живот на Метала, Металът дава живот на Водата, и т.н. циклично.
Редът на разрушението им е Огънят оформя Метала, Водата надвива Огъня, Земята задържа Водата, Дървото ограничава Земята, Металът разделя Дървото, и т.н. в цикъл.

А сега да се върна към моя си въпрос: що за стихия е металът?

От позицията на философската си мисъл днес мога да кажа, че най-логично ми се струва твърдението, че МЕТАЛЪТ символизира изчистване и затова е стихията на есента. Тази негова характеристика най-добре се свързва и със състоянието на природата през есента – листата на дърветата окапват, голяма част от животните сменят козината си по това време на годината, а енергията на растежа – най-спонтанният импулс в природата сякаш замира… за да се случат едни други процеси в живата природа и да се подготви почвата за една различна активност… тази на Духа и неговия стремеж към Небето… или тази на Слънцето и неговата трансформацията… защото само след месец цялата природа ще притихне, за да посрещне раждането на Новото Слънце...

Докато пишех тази статия и един друг въпрос се породи в мен: защо в Слънчевия календар на древните българи годишните сезони са подчинени на петте стихии, които са в основата на светоусещането на един народ, чиято култура е толкова далеч от нас? И всъщност като се порових малко из разни книги, разбрах, че преди години в един от градовете на Шумер е намерена каменна плоча, на която редом с типичните за онова време изображения на фигури стои една отлично изработена хексаграма – от онези, чиято самобитност се приписва уж на „Книгата на промените“… Да, ама шумерската плоча е с около 1000 години по-стара… От кога датира Слънчевия календар на древните българи се пита в задачката? :) Ето на каква информация попаднах: Начало на българското летоброене е 5504 г. пр. Хр.

(следва продължение)

И замириса на есен…

Днес е първия ден от десетия месец на годината според Слънчевия календар на древните българи. От днес започва есента и начеват дните отредени на метала. Днес денят и нощта изравняват силите си. Равноденствуват :) От днес е съвсем в реда на нещата слънцето да грее по-слабо, а нощните температури да са по-ниски… короните на дърветата да сменят премените си, соковете им да започнат да се движат по-бавно, а земята да замирише на влага… Тази година времето сякаш се „обърна“ само за няколко часа в навечерието именно на днешния ден. Есента нахлу като неканена, но очаквана гостенка в деня ми… Засега се държим предпазливо една към друга, липсва ни навика да споделяме заедно едно пространство… неспокойно ми е, несвойско ми е…
Обичам есента. Обичам ароматите й. Обичам емоциите, който ми създава…

...но странно вместо да прегърна днешния ден и да му се отдам изцяло, като позволя на цветовете му да изпълнят с радост сетивата ми, аз просто скитах из деня с парещото желание да си позволя да му се отдам, мислех си как искам да го направя, но някак бях твърде предпазлива… а причината за тази моя тревожност е, че не успях да се сбогувам с лятото…

Преди две години на този ден взех решението да напусна София и да посадя живота си наново в Гъбене… и си подстригах косата, и я боядисах в шоколадово кафяво, и тръгнах из града да се сбогувам с лятото и с живота си в София… Денят тогава беше много динамичен. Небето над столицата също беше динамично, сякаш в унисон с моето душевно състояние… а есента настъпи без преход… сутринта беше все още лято, вечерта вече беше есен… сезоните, тогава, преди две години, се смениха като шофьорите в градския транспорт – по средата на курса :)

Днес ми се стори, че по-скоро лятото и есента изиграха един танц заедно, някъде по обяд, преди да си предадат символите на властта…

Помня и друго отпреди две години… разочарованието, което беше свило гнездо в душата ми…

...и „този път не прихванах“… може би не беше време за зачеване…

...може би не бях готова за чудото… но аз избрах тогава да отдам почит към Чудото на Живота… вече почти година „не бях тук“… Не успявах да се потопя в настоящето и да се насладя на неговите богати аромати и на неговата сочност, защото бях престанала да харесвам живота си. Разбрах, че е дошло време да си тръгна от привидно подредения си свят, за да се върна към изпълненото с живот настояще. Време беше да отвоювам царството си, което тогава беше съсипано от рутината. Време беше да разруша и съградя отново своя ден. Със силата на волята си. С търпение и отдаденост.

Така и се случи…
Казват, че Господ ни позволява да виждаме в бъдещето, когато иска нещо да бъде променено. Преди две години в първия ден от есента аз сякаш видях като на кино живота си през последната една година… бях престанала да общувам истински с хората около мен – роднини, приятели и колеги… дадох си сметка, че когато човек не харесва своя свят, той не кани там обичните си хора и не го споделя с тях… и пожелах това да се промени! Възнамерих през следващите 6 месеца да се науча да сътворявам деня си по свойта си мяра, да създавам пространство за истински срещи и да отглеждам време за плодотворни разговори. Възнамерих да променя живота си, сменяйки посоката на пътя си. Всичко това, обаче, в крайна сметка е резултата от една среща – между мен и моят настоящ дом…

Преди малко повече от две години тази къща ме плени още с първите стъпки, които направих в двора й. Уютът й завладя сърцето ми, а малките й несъвършенства възбудиха въображението ми. Разбрах, че съм уморена от дългото търсене на смисъла. Разбрах, че се намирах в епохата на намирането. Бях в началото на едно ново пътуване… което ухаеше на приключение…

Наслаждавах се на есените аромати, а мисълта ми се рееше някъде по гънките на пътят, който предстоеше…

Успявам да разговарям с душата си само когато с нея сме на път. А най-добре я разбирам в момента на заминаването. В момента на тръгването въздухът винаги е изпълнен с истински възможности и не мисля какво оставям зад гърба си, а какво ще срещна зад първия завой… В крайна сметка да живееш означава да експериментираш, а не да разсъждаваш върху смисъла на живота. Той обикновено започва когато напуснем зоната си на комфорт… а първото от поредицата напускания е това на майчината утроба…
Пътуването винаги започва с прекрачване на някаква граница…

…сънувах отново къщата в Гъбене. Винаги е различна и винаги е мой дом. Пристан. И пътуване едновременно… Животът е влак, а не гара. Но спирките бележат маршрута. И превръщат пътуването в Път…

Днес Бог мина през душата ми. А Слънцето премина през точката на есенното равноденствие. Днес е първия есенен ден. Навлизаме в сезона на мъдростта и изобилието. Преди две години на същата дата пак празнувах началото на есента… но няма две еднакви пътувания по един Път.

„Да поДправиш вкуса на Живота“ стана на 1 година!

Една година бродене из гората на моите емоции. Една година плаване по реката на неукротимите ми мисли. Една година ровене в плодородната почва на паметта… за най-точните, и най-подходящите и най-въздействащите думи… Една година – преосмисляне на Пътя!
За да се събудя тази сутрин с въпроса: Кое е по-трудно? Да откриеш своя път? Или да избереш верния път? Или на извървиш със смирение пътя, който съдбата ти е отредила?
Една приятелка ми даде може би най-мъдрия отговор: Да извървиш Пътя със смирение и вяра, че това е твоя път и е верния път! Благодаря ти, Петя.
През последната една година аз търсех и откриват всеки ден и след всеки завой своя път. А на всеки кръстопът ми се налагаше да правя избор, доверявайки се най-вече на интуицията си, за вярната посока. През последната една година всяко изпитание по пътя ми приемах със смирение и благодарност за възможността, която ми се дава да научавам уроците си докато се наслаждавам на картините по пътя.
Днес знам, че най-големия дар, който получих през тази една година е вълнението, което ме спохожда при всяко споделено пътуване с вас. Този блог е моя автомобил, с който пътувам през най-потайните пътеки на Живота. Вие сте моите спътници и аз ви благодаря за доверието и за компанията!
Днес знам и още нещо – всеки от нас разполага с продукт за продан… или за споделяне… продукт, който съдържа в себе си най-добрата информация за нас самите и за онова, което умеем да правим… продукт, който изразява нас самите… аз избрах да опаковам моя „продукт“ в думи и да го украся с букет свежи подправки… просто така ми се стори, че ще му придам определена индивидуалност, а и в крайна сметка винаги е по-добре да предлагаш активно и привлекателно това, което имаш и можеш да дадеш… нали :)

„Да поДправим вкуса на Живота“ е едно пътуване в дебрите на моята емоционална интелигентност. Тук развивам способността си да разбирам и приемам емоциите и чувствата си, както и скритите механизми, които ме карат да реагирам по един или друг начин. Казват, че е важно човек да може да въведе ред в себе си и около себе си. Този блог ми помогна именно в поставянето на важното пред маловажното, неговото списване ме научи да бъда търпелива в исканията си и да давам предимство на значимите пред дребните неща… И мисля, че вече не съм просто къртица, която рови в себе си и прави купчини от думи, а една година по-късно съм къртица с емпатия :) която умее да превърне купчината думи в благотворно общуване и съпреживяване на общ градеж :)
Хорхе Букай казва: „Никой не стига много далече без любовта на другите. Никой не стига никъде, когато забрави онези, които обича.“
Истинското удоволствие е в споделянето на Пътя с приятели, а не в преследването на моментната наслада и консумирането на твърде пикантни емоции. Надпреварата с изобилието от възможности е опасна, защото често в желанието си да не пропуснем нещо, всъщност пропускаме себе си, пропускаме другите, пропускаме Живота си.
А Животът – това е изследването на нови територии в хоризонталата и смисълът му за всички е в израстването по вертикалата. Аз ще продължа и занапред да споделям с вас пътуването си във всички посоки ;)

Еньовден или Яньовден

Тази година в нощта на 20 срещу 21 юни бяхме свидетели на събитие, което не сe е случвало от 1967 година – пълнолуние едновременно с лятното слънцестоене.
В първите часове на 21 юни Слънцето достигна най-високата си точка в Северното полукълбо, отбелязвайки началото на северното лято и най-ниската точка в Южното полукълбо, където даде старта на южната зима.
12 часа преди това Луната достигна пълна фаза и същата нощ се търкулна кръгла на небето. За последен път двете астрономически събития са съвпаднали преди 49 години на 22 юни 1967 година. Следващия път това ще се повтори след 46 години – на 21 юни 2062 година.

Според някои изследователи на „Слънчевия календар“ на древните българи през високосна година денят на лятното слънцестоене е всъщност летния Еднажден или втория за годината Нулев ден. И той е точно 6 месеца след първия. Еквивалент на този ден в празничния календар на българите днес е Еньовден… Или не? Защото всички знаем, че Еньовден се отбелязва на 24 юни!? Кога всъщност е Еньовден? Какъв празник е Еньовден?

Според етнолозите Еньовден или Яньовден е празник на билките, слънцето и водата. Затова преди изгрев слънце на 24 юни по традиция много хора излизат из полята да берат билки, защото според народното поверие силата им тогава е най-голяма. А тя е най-голяма именно в този ден, защото това е денят на лятното слънцестоене, пак според народното поверие.

Снимка: Росина Пенчева
Да, ама не! Защото лятното слънцестоене, в действителност, според хода на Слънцето е на 21 юни. Откъде идва това объркване и какъв празник всъщност се празнува на 24 юни? Ето този въпрос си задавах аз още като дете. Днес мисля, че знам отговора…

Еньовден е един от големите празници според „Слънчевия календар“ на древните българи. Той се е отбелязвал в 1 ден от 7 месец на годината, съвпадал е с лятното слънцестоене и е ознаменувал началото на лятото. На всеки 4 години празникът е бил по-специален, защото тогава се е отбелязвал по време на втория за годината Нулев ден… може би… Безспорен, обаче, е факта, че Еньовден е стар, езически празник в чест на слънцето и неговата сила!

От друга страна на 24 юни християните почитат Рождество на Свети Йоан Кръстител.
„И народът български, уж приел християнството, всъщност от край време празнува стария празник Ени вместо Свети Йоан, именува си го Еньовен, бере си билките, не се замисля много кога е слънцестоенето, но пък си пази сърцато обичая.“ Из фейсбук пост на Розмари Де Мео.

А ето какво пише в „Етнография на България“, том III, стр. 128: „Общобългарска е представата, че срещу Яньовден различните треви и билки добиват най-голяма лечебна сила, която губят след него. Вярва се, че от този ден, слънцето, тревата и птиците „инясуват“, т.е слънцето престава да грее силно, тревата да расте, а птиците да пеят.“

„Инясува“… чувала съм баба да използва тази думаи едновременно тя ми звучеше познато и далечно…

разбирах какво ми казва, но не можех да го изкажа с думи… Тези дни в „Народния календар и неговите празници“ на Георги Велев открих едно простичко обяснение на този вехт български глагол… „инясува“ означава дословно „превръща се в ин“, което отнесено към времето на празника Яньовден, си е самата истина. След своя апогей положителната сила ян започва да намалява своята активност за сметка на възходящата си жизненост и възходящата активност на отрицателната ин, успоредно със спада на нейната жизненост.“

Снимка: Център "Калей"

В 1 ден на 7 месец се отбелязва и средата на дела на Човека според „Слънчевия календар“ на древните българи.