Обход на мерата без маски

Вчера направихме една традиционна семейна разходка по пътя към Батошевския манастир. Мисля, че първата такава коледна разходка направихме с Кико през 2013 година.

Тогава все още живеехме в София и бяхме „избягали“ за празниците от лудницата на големия град. Имаше сняг и слънце в онзи ден и двамата с Кико се влюбихме в невероятните гледки, които ни се разкриваха след всеки следващ завой на пътя… Изоставени къщи на по 200 години, високи хребети, полянки с пасящи овце, пушещи коминчета скътани зад дърветата… Това беше НАШИЯ СВЯТ – непретенциозен, някак обикновено подреден, но уютен и дъхав, спокоен и тих…

След като се преместихме да живеем в Гъбене започнахме да навестяваме мястото през различните сезони, понякога споделяхме разходките и с наши гости… показвахме им НАШАТА МЕРА…

За съжаление вчера установихме, че една от старите къщи вече е развалина, а на друга покривът е сериозно повреден от паднало дърво… хубавото е, че по полянките все още могат да се видят овце, а това е знак, че животът не е напуснал това място…

Вчера срещнахме и две жени, които пасяха „трудните“ си овце. Те си хортуваха облегнали се на две стари сливи, на разстояние два метра една от друга. И ние, и те бяхме без маски – дадох си сметка за това чак тази сутрин – в онзи момент този факт не занимаваше нито тях, нито нас. Разменихме няколко изречения, Косара се опита да нахрани овцете, а аз разбрах, че НАШИЯТ СВЯТ си е същия като през 2013 година с една разлика – сега го обитаваме трима :)

Гледайки новините тази сутрин се почувствах като богоизбрана, защото на повечето от моите близки хора и приятели сега им се налага да живеят в един „недружелюбен и различен“ свят, ограничаващ свободата им (не че на мен не ми се налага да отскачам до този свят поне два пъти в седмицата), а аз е достатъчно да се кача само малко по-високо в планината, за да се окажа в света преди пандемията от COVID-19 и там да видя в очите на две жени спокойствие, а не страх. Имаше толкова много обикновена красота в нашата среща, че породи в мен необикновено блаженство, а най-жизнеутвърждаващото беше да разбера от думите на тези жени, че не пандемията е в центъра на битието им, а грижата за техните „трудни“ овце. Споделиха ни, че вече им се налага да ги „обикалят“ по няколко пъти и денем и нощем, за да не изпуснат „появата на новия живот“… „Колко вълнуващо!“ – би заключила Косара!

Зимното слънцестоене – мигът преди раждането на Новото слънце

Според Слънчевия календар на древните българи в деня на зимното слънцестоене е Нулевия ден, разположен между края на старата година и началото на новата. ЕднажДен – еднаж път в годината е бил този ден и наричали го още „Идинак“, защото стоял самотен, отделен от останалите дни, без календарна дата и седмичен ден, сякаш извън времето и пространството. Всъщност Нулевият ден не се е броял за ден, а само за празник. Той бележи момента преди началото, когато Слънцето сякаш спира своя ход, а цялата Природата затаява дъх в очакване на трансформацията или в очакване на раждането на Новото Слънце.

Като астрономическо явление зимното слънцестоене (на латински „Sol stat“) настъпва най-често на 21 или на 22 декември. Но реално за около 3 дни Слънцето в този период от годината наистина сякаш спира своя ход, защото изгрява все в една точка. Много изследователи на Слънчевия календар приемат, че Нулевият ден кореспондира с датата 22 декември според летоброенето по Григорианския календар. Аз съм по-склонна да смятам, че Нулевият ден е бил на днешната дата – 21 декември, непосредствено след 20 декември Игнажден. Тук е важно да се отбележи, че в различните краища на България празникът има различни названия – Идинажден, Инажден, Еднажден, Идинак, Поляз и др.

В народната памет е останало поверието, че „Слънцето завършва своя път към зимата на Игнажден и се „обръща“ към пролетта“. Игнажден е наричан още „Старата българска Нова година“. Днес ние отбелязваме Нова година на 31 декември, т.е. празнуваме навечерието на новото начало, а на 1 януари чрез обичая „сурваки“ наричаме с добри благопожелания новата година. Така е било и в миналото. Имало е редица обредни действия, които са се правели в последния ден от годината според Слънчевия календар на древните българи – 30-ия ден от 12 месец и с тях се е подготвяло раждането на Новото слънце. Тези действия са продължавали и на следващия ден – Нулевия. След приемането на християнството традициите, понятията и празниците на народа ни се смесват. Старата вяра се преплита с християнската религия. В продължение на стотици години българите си напасват празниците и обредите към новото летоброене и новата религия. И понеже в тях не е съществувал Нулев ден по всяка вероятност се е наложило обредните действия, които са се извършвали в този специален ден да се приобщят към някой от съседните нему. Така с времето последният ден от годината предците ни припознават като Еднажден, Идинак, Поляз… и започват да извършват на него всички обредни действия, които са се правели в Нулевия ден. Един от най-типичните обичаи на този ден е така наречения „полазник“ или „полезник“, в който е заложена идеята за магията на началото – мигът преди раждането на Новото слънце, мигът преди всичко да поеме отново по колелото на възраждащите се живот и светлина…

Названието идва от корена на „полза“ и означава човек, който носи полза и щастие на дома. Така от госта, който пръв прекрачи прага на дома в този ден зависи благополучието на цялото домочадие. Народът ни казва още, че от Игнажден започват Коледните празници. А какъв празник е Коледа? Днес празнуваме Коледа след Рождество Христово, но ако се замислим за смисъла на обичая коледуване, който е в центъра на празничната обредност на Коледа, ще разберем, че по-право е да се смята, че той е бил изпълняван преди „раждането на Млада Бога“. Смята се, че ако коледарите не изпълнят своите обредни действия в определеното от традицията време, годината и земята остават ялови и безплодни.

Защото нищо не може да се роди без да бъде заченато, защото безплодно е това, което не е оплодено. Това идва да ни подскаже, че коледуването се е извършвало в Нулевия ден. И може би много често полазници в домовете на хората са били именно коледарите… Народът ни казва, че с коледарите в домовете на хората влизат плодородието и благосъстоянието. Коледарският благослов е обредния дар, от който зависи благополучието на всяко едно семейство и на целия народ като цяло. Ако не минат коледари „ялова ще е годината“, всичко ще върви не както трябва. Затова всяко семейство се подготвя да ги посрещне, като най-чакани гости. Всъщност със своя магически обред коледарската дружина „опложда“ символично Земята, за да има берекет, и да са здрави посевите, и да се множи добитъка. Има различни хипотези за това откъде идва названието на празника „Коледа“, но в народната памет е останала следата, че от думата „кол“ идва, а „кол“ пък на коледарската гега се казва, защото тя е подострена в единия край и може в земята да се забива… Ще попитате къде е мястото на Бъдни вечер в Слънчевия календар на древните българи. Ако се доверим на традицията, която казва, че коледуването е най-важния момент, изпълняван след полунощ на Бъдни вечер, то тогава следва, че Бъдни вечер е била вечерта преди Нулевия ден, но в действителност това е била и вечерта пред раждането на Новото слънце, защото Нулевият ден не се е броял за ден, а само за празник на невидимото…

Късчета памет, спасени от бульона на забраватa

Отдавна се каня да разкажа за пътищата, които предците ми изминават, за да я има срещата между мама и татко. Вече повече от 30 години събирам късчета памет и грижливо ги пазя от разтваряне в бульона на забравата, за да мога един ден да подредя с тях невидимата част на моето дърво – корените… В историите на родовете на моите баби и дядовци има втъкани събития от българската и световната история. Събития, които променят неочаквано битието на предците ми.

Балканската война (1912–1913 г.) е венец на десетилетните усилия на българската държава да отхвърли веригите на Берлинския договор от 1878 г. Значителни територии, населени с българи, остават извън пределите на родината и обединението им с Княжество България (от 1908 г. Царство България) и Македония се превръща в основна задача от дневния ред както на политическите партии, така и на цялото общество. Източник: www.archives.bg

Един от моите пра-дядовци идва в България от Гръцка Македония през Америка. Друг емигрира във Франция, за да се върне в България през Швейцария. Една от пра-бабите ми пък започва живота си в Париж, за да се озове в България отново през Швейцария. Семейството на друга пра-баба бяга от Лозенград (днешна Турция) в пределите на България, за да се спаси от смъртна заплаха. Родът на друг пра-дядо слиза от Балкана, за да основе едно от най-големите села днес в района на Габрово…

Пандемията от COVID-19 и сравняването й по размери с тази от испанския грип през 1918 година, ме накара да извадя на бял свят една от историите, които се разказват в рода ми. Твърди се, че вирусът в началото на 20 век убива 50 милиона души. Една от жертвите на този грип е дядото на моята баба Жаклин. По-важното в случая, обаче, е че тази смърт променя изцяло житието на майката на баба. Мисля, че това е истинската драма, скрита във всяка пандемия – обратите, които предизвиква в живота на хората.

Но ако за поколението, което преживява изпитанието смъртта е трагедия, с която то е принудено да се справи, често пъти дори с цената на емоционални и понякога неразумни избори, за поколенията след това тази промяна в посоката на пътя може да се окаже причина за голямо щастие :) Затова е казано – и това ще мине! Смирение е нужно и вяра! И всичко ще бъде наред…

През 1918 година в Париж от испански грип умира един от моите пра-дядовци – Жак и това преобръща живота на пра-баба ми Мария, която се оказва принудена да се прибере при семейството си в Женева. Там нейната дъщеря – моята пра-баба Луиза след години ще срещне пра-дядо ми Кънчо, който пък през 1923 г. е принуден да избяга от България, защото осъмва с издадена смъртна присъда за близки връзки с участници в септемврийските бунтове. Всъщност той отива първо във Франция, от скука завършва там медицина, а после решава да специализира гинекология в Женева и така пътят му се пресича с този на баба Луиза – по това време вече медицинска сестра, която като дете се спасява от испанския грип в Париж… И сега внимавайте – по време на Втората световна война дядо ми решава "да скрие" семейството си в България, защото му се струва, че Швейцария е твърде близо до Германия… И така моята баба Жаклин, се озовава в България, без да разбира езика на баща си… Семейството се установява първо в София, след това в Ямбол, където баба среща дядо Тодор и на бял свят се появява моята майка Раймонда :) тя случайно след години ще се озове в Габрово на студентска бригада, която е трябвало да продължи месец, а след това майка ми е била приета да замине да учи в Ленинград, но среща баща ми Паско…

Животът на един от неговите дядовци пък е свързан с Титаник.

През нощта на 14 срещу 15 април 1912 година лайнера Титаник се сблъсква с айсберг и потъва за по-малко от три часа, след като се разцепва на две части. Загиват повече от 1500 пасажери.

Никой мой роднина за щастие не е потънал с Титаник, но знаете ли защо – защото пра-дадото на баща ми е закъснял с няколко дни и го е изпуснал :) Бил е на 14-15 години когато решава да емигрира в Америка. Много мъже от родното му село Шестеово (днес Сидирохори, Гърция) намират спасение, именно в Америка, от непрестанния терор на гръцките власти над българското население в региона след 1908 година. Ето защо той решава да ги последва. Дядо ми Петър не се отказва от пътуването след като изпуска Титаник и успява да стъпи на американска земя с друг кораб, не успява да сбъдне, обаче, американската мечта… може би защото е имал дълбоки корени и земята го е повикала… година след като пристига в Съединените щати се разболява тежко и тамошен лекар му казва, че за да оживее трябва да се прибере там където е роден, да диша буков въздух и да яде много грозде – местен сорт. Между живота и смъртта дядо ми решава да предприеме тежкото презокеанско пътуване. После винаги е казвал, че е жив благодарение на две италианки, които са се грижели за него на кораба… Прибира се в Шестеово, успява да привлече вниманието на едно от най-заможните и красиви момичета в околността и се жени за него, въпреки волята на родителите й, а няколко месеца по-късно му се налага да я остави бременна и да премине гръцко-българската граница, за да спаси отново живота си, защото се оказва, че всички българи от мъжки пол в района на Шестеово са заплашени със смърт от гръцките власти през 1917 година… И така дядо ми се озовава в Ловеч, където по всяка вероятност е бил и когато дядо ми Жак е починал в Париж от „испански грип“… после се заселва в Горна Росица и чак тогава – 4 години след като се е родил сина му, успява да прибере при себе си моята пра-баба Екатерина и да види рожбата си… много години по-късно, когато си купихме къща в Гъбене научих, че една от съседките ни – баба Виолета, ми е рода :) оказа се, че нейният баща е втори братовчед на моя пра-дядо Петър, с когото заедно са минали първо българо-гръдската граница, а после и Балкана… неведоми са пътищата Божии…

Следва продължение…