За жегата и нюансите в любовта

Жегата вече е малко по-приемлива. Предходните дни дори естественият климатик вкъщи започна да се задъхва и трудно успяваше да поддържа температурата под 25` С… което май не се е случвало досега.

Дойде ред за обиране на първия зелен боб, който в моя случай е лилав :) През лятото той е на трапезата ни почти през ден в различни комбинации. Тази година Кико ще пропусне да се наслади на невероятния ми и много вкусен зелен боб в сезона му… но планирам да сложа няколко кутии във фризера, за да го нагостя като се повърне у дома :) защото МОЯТ зелен боб е много по-добър от НЕГОВИЯ зелен боб!

p.s. Понеже нюансите в любовта са въпрос на разстояние... когато любимият човек е на една ръка от теб се случва и да не се докосвате, а когато е на половин Балкан от теб ти се иска да е на трапезата до теб…

защото една хубава манджичка никога не е истински вкусна ако не е споделена… като любовта :)

Зареяна в миналото

Последните години разчитам за много неща на Кико. Той е земния елемент в нашата връзка, грижи се за битуването на семейството… докато аз се рея из небитието в търсене на някаква изключителна сила, която да внесе небесен ред в бита ни, облагородявайки го… Дори Косара веднъж ми каза, че съм изглеждала „зареяна“ :) Истината е, че разни „битовизми“ от сорта на това колата да се мине на преглед, винаги са ми се стрували досадни и несъществени… Но ето, че днес ми се налага да мина колата на преглед… защото в противен случай утре вече ще подлежа на глоба и може да се окажа пленник на представата си за „независима от битовизмите жена“ :)

И все пак Кундера твърди, че „не необходимостта, а тъкмо случайността е пълна с вълшебства“ (из „Непосилната лекота на битието“)… Звучи примамливо, ама май не ми се рискува… в този случай :) Преди девет години, обаче, точно на днешната дата позволих на случайността да ме отведе там където съм днес…

…бях част от екип реализиращ младежки лагер с Еко академия. Базата беше разположена на място където нямаше стабилен обхват на телефоните. По това време с Кико се чувахме два, три пъти в годината, видях, че ме е търсил, това ме изненада, но реших да му върна обаждане когато сляза в града на покупки. И го направих, а той ми сподели някакъв свой странен сън – двамата сме заедно, на самотен остров, вървим хванати за ръце… на моменти той дори ме оставя да го водя… после добави, че обикновено не се доверява на жена да го води, но в този случай решил да последва емоцията от съня си и да ми се обади… не знаех какво да отговоря… и той зададе простичкия въпрос, на който имах отговор: Имаш ли с кого да отидеш на море? Казах не. Нямах никакви планове за август… и се уговорихме да отидем заедно на море след 10 дни… В онзи момент когато се уговаряхме за това наше съвместно „бягство“, дори не се замислих за битовата страна на това „заедно на море“. Мисля, че чак след няколко дни осъзнах, че трябва да реша в една стая ли ще бъдем или в две… отделни легла ли трябва да има в стаята или можем да спи на спалня… Избягвах да си задавам въпроса: какво очаквам от това „море“. .. Просто се оставих на течението и реших да се наслаждавам на плаването и вълшебствата по пътя…

„Без дори да съзнава, човек и в мигове на най-черна безнадеждност композира своя живот по законите на красотата“. (из „Непосилната лекота на битието“, Милан Кундера)

Вече ми липса...

Кико вече ми липса. Не, това не е поза… просто преди малко докато стоях под рамката на вратата между света на моя сън и този на кипящата от звуци гора, си спомних колко е приятно когато през лятото той се събуди преди мен и отвори вратата към чардака, за да покани Прохладата у дома… Най-свежото време от деня, точно преди дискът на Слънцето да се появи на хоризонта…

Тази година урожаят на корнишоните съвпадна със семейната ни почивка на море през юли и пропуснах възможността да заредя „артелната“ с кисели краставички.

Но ето, че през следващите дни се очертава да съм сама и защото няма да има кой да „унищожава“ малките зелени крокодилчета, решавам да ги събирам, за да затворя в края на седмицата няколко буркана кисели краставички. Кико и Косара ги обожават. Двамата успешно се справят сами със съдържанието на един средно голям буркан… и ми замирисва на зима и огън в камината…

За вечеря си спретвам булгур със зеленчуци :) Кико щеше да хареса таз моя манджичка. Допреди няколко години той подхождаше с леко недоверие към моите импровизации в кухнята, но истината е, че щипката магия, която слагам в гозбите си го промени и от заклет месар той вече много често е във възторг (за ужас на баща си и някои приятели) от моите вегетариански „бъркочи“. А какво ли е менюто на фермерите днес?

На раздумка с Жегата и Тишината

Навън е над 40`С. Днес може би е най-топлия ден за това лято. Правя сладко от круши с канела. В къщата е приятно хладно и тихо… необичайно тихо за неделя…

Странно се чувствам… в хармония със себе си и в хармония с ритъма на ПриРодата… сама съм, Косара е на море с майка, не съм на работа… разполагам с „цялото време на света“, което разбира се може да се побере в този ден :) „цялото време на света“ само за мен… и моето сладкото от круши :) все пак е средата на лятото – най-усилното време за стопанките, които искат да оползотворят всеки зрял плод в градините си… та като една от тях няма как да не почета моите сочни и вкусни круши… следвам ритъма на ПриРодата :)

Свършвам с почистването на крушите, слагам ги да се пекат във фурната и си правя следобедно кафе. Решавам да му се насладя на чардака. Тук тишината е различна. Не е плътна като в къщата, а сякаш е перфорирана и през дупките й се провира и жуженето на пчелите, и мързеливото преминаване на вятъра през клоните на дърветата, и няколко припряно изпуснати птичи фрази… Самотно и развълнувано ми е едновременно. Насочвам вниманието си към уморената раздумка между Жегата и Тишината… Една кокошка снася яйце някъде надолу по улицата и неочаквано променя посоката на разговора… Няколко мухи също решават да се включат и става говорилня… А на повече от 200 километра от тук Кико начева своето фермерско приключение… Сила! Вяра! Кураж!

Когато преди 4 месеца му попълних анкетата към заявката за кандидатстване в предаването (с негова помощ, разбира се), не вярвах, че ще го изберат. Направих го, за да не ми мърмори половин година след това, че аз съм виновна, че е изпуснал срока… Когато му се обадиха за първия кастинг, сърцето ми заби лудо и разбрах, че съм предизвикала съдбата…

Вчера, като го изпращах, му казах, че имам план за следващите три месеца и да не е посмял да се върне по-рано :) а той ми отговори, че ще се опита да сбъдне плана ми :)

p.s. В бурканите наедно със сладкото от круши затварям и по лъч лятно слънце… топлината му ще се омеси с аромата на крушите и зимъска ще ми спомнят за уюта на днешния ден… Докато редя думите, то станало ракиено време, та ето кой дойде на гости да ми посвири :)

Изборът – да не отлагаш своя смисъл!

Здрава, мирна и честита нова година! Нека 2021 бъде ПРОСВЕТЛЕНИЕ! и БЛАГОСЛОВИЯ за вярващите в доброто! и ОСЪЗНАВАНЕ на истински важните неща в ЖИВОТА като МИР, ЛЮБОВ, ЕДИНеНИЕ! Нека 2021 БЪДЕ една малка крачка към голямата промяна в отношението на хората към природата и нейните ресурси, защото точно това отношение, според мен, обуславя и начина ни на общуване в семейството, в общността, между отделните народи и култури!

Нека не се стремим към „нормалността“ преди пандемията от COVID-19, нека създадем нашата НОВА нормалност – един свят на взаимопомощ, разбирателство, съпричастност, приемане на другостта и различната гледна точка! Нека 2021 бъде поле за ОБЕДИНЕНИЕ на събудените и ВЪЗМОЖНОСТ за изваждане от строя на всички фалшиви стойности! И не забравяйте, че понякога е нужно... да затвориш очи, за да видиш... да замълчиш, за да кажеш... да избягаш, за да се върнеш... да се загубиш, за да се намериш... да паднеш, за да станеш... да спреш да мислиш, за да осъзнаеш... да спреш да търсиш, за да откриеш... да спреш, за да се огледаш... да СПРЕШ, за да ПРОДЪЛЖИШ...

Вчера, в почти цяла България, имаше много силен вятър и ми се иска да вярвам, че този необичайно топъл вятър, в последния ден на тази необичайна 2020 е издухал в небитието страха на хората.

Изминалата година наистина беше трудна, нейните предизвикателства заставиха хората да правят избори, за които не бяха готови. И това внесе в душите на мнозина много смут и безпокойство. Имаше и хора, които отказаха да направят своя избор… от страх може би… а това изпразни погледите им. Всъщност най-лошото на тази година бяха именно тези празни погледи над маските… Нека 2021 бъде година на смели избори и вдъхновени начинания, които да отведат всеки от нас до най-добрата версия на себе си, а човечеството – до неговото така дългоочаквано обновление :) Казват, че вдъхновеният човек е способен на велики дела. Бъдете вдъхновени! И помнете – не намеренията, не думите, не емоциите, а само делата имат силата да променят света!

Обход на мерата без маски

Вчера направихме една традиционна семейна разходка по пътя към Батошевския манастир. Мисля, че първата такава коледна разходка направихме с Кико през 2013 година.

Тогава все още живеехме в София и бяхме „избягали“ за празниците от лудницата на големия град. Имаше сняг и слънце в онзи ден и двамата с Кико се влюбихме в невероятните гледки, които ни се разкриваха след всеки следващ завой на пътя… Изоставени къщи на по 200 години, високи хребети, полянки с пасящи овце, пушещи коминчета скътани зад дърветата… Това беше НАШИЯ СВЯТ – непретенциозен, някак обикновено подреден, но уютен и дъхав, спокоен и тих…

След като се преместихме да живеем в Гъбене започнахме да навестяваме мястото през различните сезони, понякога споделяхме разходките и с наши гости… показвахме им НАШАТА МЕРА…

За съжаление вчера установихме, че една от старите къщи вече е развалина, а на друга покривът е сериозно повреден от паднало дърво… хубавото е, че по полянките все още могат да се видят овце, а това е знак, че животът не е напуснал това място…

Вчера срещнахме и две жени, които пасяха „трудните“ си овце. Те си хортуваха облегнали се на две стари сливи, на разстояние два метра една от друга. И ние, и те бяхме без маски – дадох си сметка за това чак тази сутрин – в онзи момент този факт не занимаваше нито тях, нито нас. Разменихме няколко изречения, Косара се опита да нахрани овцете, а аз разбрах, че НАШИЯТ СВЯТ си е същия като през 2013 година с една разлика – сега го обитаваме трима :)

Гледайки новините тази сутрин се почувствах като богоизбрана, защото на повечето от моите близки хора и приятели сега им се налага да живеят в един „недружелюбен и различен“ свят, ограничаващ свободата им (не че на мен не ми се налага да отскачам до този свят поне два пъти в седмицата), а аз е достатъчно да се кача само малко по-високо в планината, за да се окажа в света преди пандемията от COVID-19 и там да видя в очите на две жени спокойствие, а не страх. Имаше толкова много обикновена красота в нашата среща, че породи в мен необикновено блаженство, а най-жизнеутвърждаващото беше да разбера от думите на тези жени, че не пандемията е в центъра на битието им, а грижата за техните „трудни“ овце. Споделиха ни, че вече им се налага да ги „обикалят“ по няколко пъти и денем и нощем, за да не изпуснат „появата на новия живот“… „Колко вълнуващо!“ – би заключила Косара!

Зимното слънцестоене – мигът преди раждането на Новото слънце

Според Слънчевия календар на древните българи в деня на зимното слънцестоене е Нулевия ден, разположен между края на старата година и началото на новата. ЕднажДен – еднаж път в годината е бил този ден и наричали го още „Идинак“, защото стоял самотен, отделен от останалите дни, без календарна дата и седмичен ден, сякаш извън времето и пространството. Всъщност Нулевият ден не се е броял за ден, а само за празник. Той бележи момента преди началото, когато Слънцето сякаш спира своя ход, а цялата Природата затаява дъх в очакване на трансформацията или в очакване на раждането на Новото Слънце.

Като астрономическо явление зимното слънцестоене (на латински „Sol stat“) настъпва най-често на 21 или на 22 декември. Но реално за около 3 дни Слънцето в този период от годината наистина сякаш спира своя ход, защото изгрява все в една точка. Много изследователи на Слънчевия календар приемат, че Нулевият ден кореспондира с датата 22 декември според летоброенето по Григорианския календар. Аз съм по-склонна да смятам, че Нулевият ден е бил на днешната дата – 21 декември, непосредствено след 20 декември Игнажден. Тук е важно да се отбележи, че в различните краища на България празникът има различни названия – Идинажден, Инажден, Еднажден, Идинак, Поляз и др.

В народната памет е останало поверието, че „Слънцето завършва своя път към зимата на Игнажден и се „обръща“ към пролетта“. Игнажден е наричан още „Старата българска Нова година“. Днес ние отбелязваме Нова година на 31 декември, т.е. празнуваме навечерието на новото начало, а на 1 януари чрез обичая „сурваки“ наричаме с добри благопожелания новата година. Така е било и в миналото. Имало е редица обредни действия, които са се правели в последния ден от годината според Слънчевия календар на древните българи – 30-ия ден от 12 месец и с тях се е подготвяло раждането на Новото слънце. Тези действия са продължавали и на следващия ден – Нулевия. След приемането на християнството традициите, понятията и празниците на народа ни се смесват. Старата вяра се преплита с християнската религия. В продължение на стотици години българите си напасват празниците и обредите към новото летоброене и новата религия. И понеже в тях не е съществувал Нулев ден по всяка вероятност се е наложило обредните действия, които са се извършвали в този специален ден да се приобщят към някой от съседните нему. Така с времето последният ден от годината предците ни припознават като Еднажден, Идинак, Поляз… и започват да извършват на него всички обредни действия, които са се правели в Нулевия ден. Един от най-типичните обичаи на този ден е така наречения „полазник“ или „полезник“, в който е заложена идеята за магията на началото – мигът преди раждането на Новото слънце, мигът преди всичко да поеме отново по колелото на възраждащите се живот и светлина…

Названието идва от корена на „полза“ и означава човек, който носи полза и щастие на дома. Така от госта, който пръв прекрачи прага на дома в този ден зависи благополучието на цялото домочадие. Народът ни казва още, че от Игнажден започват Коледните празници. А какъв празник е Коледа? Днес празнуваме Коледа след Рождество Христово, но ако се замислим за смисъла на обичая коледуване, който е в центъра на празничната обредност на Коледа, ще разберем, че по-право е да се смята, че той е бил изпълняван преди „раждането на Млада Бога“. Смята се, че ако коледарите не изпълнят своите обредни действия в определеното от традицията време, годината и земята остават ялови и безплодни.

Защото нищо не може да се роди без да бъде заченато, защото безплодно е това, което не е оплодено. Това идва да ни подскаже, че коледуването се е извършвало в Нулевия ден. И може би много често полазници в домовете на хората са били именно коледарите… Народът ни казва, че с коледарите в домовете на хората влизат плодородието и благосъстоянието. Коледарският благослов е обредния дар, от който зависи благополучието на всяко едно семейство и на целия народ като цяло. Ако не минат коледари „ялова ще е годината“, всичко ще върви не както трябва. Затова всяко семейство се подготвя да ги посрещне, като най-чакани гости. Всъщност със своя магически обред коледарската дружина „опложда“ символично Земята, за да има берекет, и да са здрави посевите, и да се множи добитъка. Има различни хипотези за това откъде идва названието на празника „Коледа“, но в народната памет е останала следата, че от думата „кол“ идва, а „кол“ пък на коледарската гега се казва, защото тя е подострена в единия край и може в земята да се забива… Ще попитате къде е мястото на Бъдни вечер в Слънчевия календар на древните българи. Ако се доверим на традицията, която казва, че коледуването е най-важния момент, изпълняван след полунощ на Бъдни вечер, то тогава следва, че Бъдни вечер е била вечерта преди Нулевия ден, но в действителност това е била и вечерта пред раждането на Новото слънце, защото Нулевият ден не се е броял за ден, а само за празник на невидимото…