Моята активна медитация

Слънцето още не се е показало, но небето просветва, а върховете на дърветата почват да си дърпат нишки от виделото му…

Не съм на работа и се захващам да чопля разни неща из градината. Последните години това е моята активна медитация :)

Получава ми се много ДЗЕН :) За напрягане на мускулите плевя и копая… за разпускане обирам доматите, зеления боб, изронвам млечните зрънца

...и вече мога да седна на чардака да изпия едно ароматно кафе… потъвам блажено в един от пуфовете, а след малко усещам, че цялата натрупана в мен умора последните дни се разтваря в тишината на слънчевия следобед, както се разтваря бучка захар в чаша с топла вода…

За вечеря сготвям може би последния зелен боб за сезона.

Ето рецептата, за всички, които я пожелаха :) Задушавам в малко мазнина една глава лук с два маркова и няколко скилидки чесън. Посолявам ги. Понякога добавям ситно нарязани чушки или целина, според настроението ми. След като зеленчуците омекнат към тях прибавям почистения и нарязан зелен боб. На слаб огън го оставям и той да омекне малко в мазнината, след което заливам с вряла вода и слагам сол на вкус. Когато яденето е почти готово в сгорещена мазнина леко запържвам една супена лъжица брашно от лимец с една чаена лъжица червен пипер и ги прибавям към зеления боб, за да го сгъстя. След още 5 минути го отстранявам от огъня и поръсвам с пресен дивисил или джоджен, според наличността. За приготвянето на тази манджичка може да се използва и замразен зелен боб.

Гункане

Преди да си легнем Косара ми казва, че й е мъчно за баща й… аз съм толкова уморена от емоциите на деня, че тази нейна унилост, точно в този момент, ми идва малко неуместно и не съумявам да проява грам състрадание към тъгата й… имам нужда някой да гушне мен, за да стопи малко от натегнатостта ми… но Косара решава да е безпощадна:

– Мамо, не разбираш ли, че имам нужда да кажа „обичам те, тате” и да го гушна… това е!

Тонът й – леко сприхав, но кокетен – успява да смаже изопнатите ми до краен предел нерви… усещам как гневът в мен сякаш се запряга, а в гърлото ми се надигат благи думи и клокочещ смях... След малко вече сме се помирили и щастливо се гункаме (прегръщаме) за лека нощ.

Есенен уют

Цветята ми в двора вече посрещат слънцето сутрин с капчици тежка роса по себе си. Есенните цветове започват бавно да се настаняват в градината, а нежното ухание на мокра пръст усукано с тънката миризма на влажна шума някак свойски се приюти в къщата през отворения прозорец на първия етаж.

В стаите на втория етаж все още се усеща ароматът на лято. Тук топлината на горещия август се е свила като мързелива котка удобно в ъглите и дори сутрешната прохлада не я впечатлява…

Днес дойде ред да изпека във фурната сини сливи с орехчета и канела... къщата замириса на уют…

Дали Кико намери своя уют във Фермата?

Да опитомиш тъгата

26 август

Косара се събуди плачейки за баща си. За първи път. Каза, че много й липсва и че се страхува една люлка във Фермата да не го удари… Попитах я какво има предвид, а тя ми разказа как в съня си видяла люлка да удря Кико… (към 26 август Фермата все още не се излъчва по телевизията, а Косара не е виждала и чувала баща си повече от месец)

През деня продължи да ме разпитва как баща й е стигнал до Фермата… пеша ли?... защото колата му е в двора… аз ли съм го закарала? защо съм го завела там?... и защо ако е в нашата държава не може да го чуем?... той тръгна ли си е от нас?... Мисля, че започва да ме подозира в някаква голяма „измама” и ме проверява с въпроси-капани… ако отговорът ми не й се стори достоверен веднага контрира с нов въпрос… Стигна до там да ме попита:

– Колко точно далеко е тати, колкото дядо Паско ли – в сърчицата ни?

Този въпрос вече сериозно ме разтревожи.

Вечерта преди да заспим, с малко повече доверие към мен и историята, която й поднасям ми споделя тихо:

– Мамо, аз знам как да помогна на тати в сбъдването на неговата мечта…

Поглеждам я въпросително, а тя се прекръства… Оставам безмълвна, а на следващия ден тя започна да пише писма до баща си. Всеки ден по едно писмо.

27 август

Денят започна все по-бавно да се измъква от ложето на нощта… и на мен сутрин ми е все по-трудно да напускам прегръдката на съня… Гледам Косара как спокойно спи до мен и ми става още по-сгушено… Лятното слънце, морският бриз и планинският въздух са оставили върху лицето й диря на волност и някаква особена щурост… Дори със затворени очи тя излъчва сила, дързост и свобода. Напоследък непокорството й ме гневи и радва в едно… С Кико много пъти сме си говорили, че ни се иска да я възпитаваме така, че да не гасим огъня й и да не я опитомяваме… харесваме свободния й дух и нейния сочен, сладък смях…

29 август

Цяла нощ валя. Събудих се от звука на стъпки някъде в къщата… Сърцето ми прескочи. В следващия миг се сетих, че това е Зара, която трайно се пренесе да спи на чардака. Снощи Косара пак плака за баща си. Каза, че се чувства тъжна, че той й липсва. Каза, че й е мъчно за времето когато цялото семейство сме били заедно:

– Тогава бях щастлива, защото се гушкахме и имах радост в сърцето…

Моето сърце се сви от тези думи, но в действителност знам, че Косара умее да приютява тъгата в себе си по един дълбок, топъл и обичлив начин... така, че да я опитоми… и реших нищо да не казвам, просто я гушнах…

Днес пак плака няколко пъти за Кико умолявайки ме да отидем да го видим… Все още измислям начини да я разсея, но усещам, че започвам да се изчерпвам и че нейната тъга ме превзема отвътре. Преди малко излиза от къщата гушнала една снимка на нас тримата. Като дойде до мен я сложи между моето и нейното лице сякаш за да се скрие зад нея, а когато я отмества виждам две големи сълзи да се стичат по бузите й… плаче без звук… опитвам се да я ободря, но тогава тя започва да реве неудържимо… сякаш дълго затлачвана река се отприщва и руква от очите й в опит да изкара болката навън и да пречисти всичко по пътя си… отказвам да търся правилните думи да я успокоя, започвам трескаво да търся в ума си с какво да я дръпна към настоящия миг огрян от топло слънце… сещам се за едно захарно петле в чантата ми, поръчано от нея миналия ден и просто й го давам… надявам се тя сама да намери своята утеха и да подари на сърцето си чаяние (надежда)…

30 август

Вечерно време започнах да чета на Косара по една глава от романа „Глина” на Виктория Бешлийска. Приятно съм изненадана от вниманието, с което тя слуша и от апетита й към думите. Задава правилните въпроси, а като свърша ми позволява да се приютя в дълбокото на очите й, за да посрещнем заедно съня… Тези моменти изтриват всички кахъри влезли в сърцето ми през деня.

Днес ме попита какво означава „молитва”. Обясних й, а тя каза, че иска да напише една молитва към Господ за баща си. После ме помоли да изпиша думата „молитва”, за да я повтори буква по буква под нейната молитва вместо „амин”. Когато поисках да науча молитвата й ми я прочете:

– Искам да ми се сбъдне скоро да видя тати на живо, дай Боже да ми се позволи.

Изненадах се да чуя последните думи. Попитах я кой е чувала да казва така, а тя ми отговори, че това е от нея. И после добави:

– Имам още една молитва. На лято искам да ми се роди малко бебе.

2 септември

На път за детската градина:

– Мамо, много рязко натисна спирачката! Изплаших се!

– Извинявай, нещо се разсеях.

– Добре, че Господ те дръпна и не паднахме от пътя.

– ?!?

– Той Господ ти помага и като изпреварваш другите коли, нали? Ти натискаш газта, но Господ те бута напред... Не успявам да се включа адекватно в разговора. Наистина съм разсеяна.

На връщане към вкъщи:

– Облаците се отвориха…

– За да позволят на Слънчо да надникне през тях още веднъж в днешния ден и да ни пожелае „спокойна вечер” – добавям плахо аз, но Косара явно има свое продължение.

– Не разбираш… облаците се махнаха от пътя на тати…

Казва ми това почти без емоция, но усещам, че думите идват от дълбокото на душата й, а по пътя си към нашия свят са обрали всичките й страхове… Усмихвам се, а през „отворените” облаци Слънцето намира пролука да влезе в мен и да приобщи душата ми към магията на този миг.

Да присъстваш означава да осъзнаваш, че си на правилното място в точния момент

Понякога ми се случва да стигна някъде за където не съм тръгвала… просто пристигам и знам, че съм там където трябва да бъда. В центъра на своето битие.

На този етап от играта ми се струва, че Кико изпитва колебания дали се намира на правилното място… онова, към което се отправи преди цели 5 месеца… а аз не мога да направя нищо, освен да се помоля за него…

Господи, смири буйния му нрав. Успокой душата му, за да може правилно да претегля хората и да бъде справедлив към техните действия. Помогни му да се пребори със слабостите си и да се ползва по най-добрия начин от силата си. Дай му просветление що да стори когато се чувства изгубен и къде да дири своето чаяние…

Снимките са направени пред храм „Успение Богородично” в Копривщица преди 7 години. Стигнахме там без да сме тръгвали към това място, просто пристигнахме… и беше вълшебно…

Среднощен гост

Тази нощ гората бе разсечена от страховит рев.

Когато преди шест години и половина се заселихме тук, за първи път чух лай на сръндак. С времето Кико ме научи да различавам звуците на дивите обитатели. Най-често в дерето под нас ни навестяват порове, сърни и сръндаци, чакали, по-рядко диви прасета и елени с кошути.

Звукът от тази нощ не приличаше на нищо, което съм чувала. Със сигурност не беше рев на елен, в който има достолепие и самоувереност. Беше вик на изплашено животно, може би дори ранено. Около 10 минути стоеше на едно място и изпълваше с болката си цялото пространство околовръст. В началото просто реших да затворя прозореца и да се опитам да заспя отново, но тогава се случи нещо, което ме изненада и уплаши. Беше съвсем близък шум от падане на предмет. В следващия момент си дадох сметка, че има някой на чардака… Сърцето ми започна на блъска в гърдите… Миг по-късно различих четири лапи по ламината и осъзнах, че това е Зара, която явно си е отворила сама вратата към чардака, събаряйки по пътя си една от саксиите… Тя усети, че съм будна и започна да драска по врата, за да я пусна вътре. Това ми се стори странно, но станах и й отворих, а тя се стрелна в къщата като куршум и не можеше място да си намери от собствената си превъзбуда. За пръв път виждах кучето така изплашено. Дадох си сметка, че не съм я чула да лае, а обикновено това прави като усети животно от другата страна на оградата. Опитах се да я успокоя. Сърцето й щеше да се пръсне. Скимтеше и се щураше из стаята като обезумяла… Животното в гората започна да се отдалечава, макар че още дълго чувахме пронизителния му рев…

Зачудих се дали да не оставя Зара да пренощува вътре, но се отказах и й отворих да излезе, което тя направи с известна неохота… Легнах си в леглото до Косара, тя спеше толкова дълбоко… Придърпах одеялото върху нея и се опитах да заспя отново, но сънят не идваше… Сърцето ми продължаваше да бие учестено… в главата ми се щураха уплашени мисли… а Зара продължаваше да драска по вратата… нейната уплаха бе онова, което истински ме обезпокои… какво животно ни навести тази нощ? Ранена кошута?! Или?! Възможно ли е това да е било мечка? Кико в началото на лятото каза, че е видял следа от неголяма лапа на мечка в дерето… Със сигурност беше голямо животно, защото на дребните Зара не им придиря…

Горски човек и окумуш жена – неочаквано добра комбинация

На кастинга за предаването „Фермата" питали Кико като градски или като селски човек се определя. Той им отговорил: горски човек съм! Аз сега се питам гражданка ли съм или селянка (провокирана от днешния епизод на предаването, снимано на 22 август)? Селският живот ми харесва, но на моменти ми тежи. Въпреки това той храни сетивата ми и дава сила на духа ми. Градът ме изморява и отегчава, но неговата динамика стимулира ума ми и носи свобода на устрема ми. Ето защо бих определила себе си като окумуш жена :) ако питате Косара тя би ви казала, че съм чевръста и спретната :)

22 август

Денят бавно се събужда. Тихо и свежо е. Неделно. На двора ме чака една спукана тръба, но днес този проблем ми се струва по-малко драматичен от вчера. С наслада изпивам последните глътки от кафето си. Утрото наистина е по-мъдро от вечерта… Давам си сметка, че ако Кико беше тук щях да съм му много ядосана, че не е намерил решение на проблема още миналия ден и това е довело до нарушаване на неделния ми комфорт… когато, обаче, всичко беше в моите ръце, почувствах, че не бива да натискам ситуацията. Дадох време и на себе си и на хората, на които разчитах да ми помогнат и нещата се подредиха. Решението е временно, но ми осигурява спокойствие за следващите два месеца.

***

Днес научих и че мога сама да измия колата си на автомивка, а допреди месец настоявах, че това няма как да стане :) Участието на Кико във Фермата ми осигури времето и условията да премина някои граници, които сама си бях поставила и да разбера, че съм окумуш жена :) както е казал мъдро народът ни – неВОЛЯта УЧИ! Стига ВОЛЯ да имаш да устояваш на несгодите ;)

Когато има кой да усмихне деня ти, несгодите са просто шум

…опитвам се да не мисля за спуканата тръба в двора… обещала съм деня на Косара…

Включвам хидрофора само при необходимост, за да минимализирам загубите на вода… въпреки това при всяко включване мокрото петно на плочника се превръща в локва за по-малко от половин час… Вечерта успявам да намеря двама мъже, които да изкопаят малък ров пред къщата и да локализират проблема… през цялото време се надявам да стигнат до пластмасови тръби, но уви оказва се, че тръбите са метални, изгнили и ръждиви… Започват да ми обясняват как трябва да се разкопае целия двор и да се сменят всички тръби… Завива ми се свят… Смотолевям нещо от сорта на това, че трябва да намеря временно решение на проблема, за да изчакам завръщането на мъжа ми, който е на гурбет…

Косара все пак успя да усмихне деня ми :)

– Когато Слънчо е зад облаците и не го виждаме, той ражда ли други малки слънца?

p.s. От две години Кико се кани да пренареди плочника и пътеката до портата. Сега разбирам защо не му е падала сгода за това начинание – Бог се е грижел да не отива зян труда му

И селската идилия се пропуква...

Сутрините вече са по-хладни. Днес се събуждам към 5:30 от небивала гюрултия, идваща откъм дерето… Въздухът е наситен с безпокойство. Сутрешната крамола сред дивите животни леко ме напряга... Миг след това пространството се изпълва с онази дълбока тишина, която предхожда раждането на всеки нов ден… и в която бродят същества от други светове… Изкукурига петел и всичко си дойде на мястото :) Мракът просветна.

***

Днес не съм на работа, но решавам да закарам Косара на детска градина и да се поглезя. Имам час за масаж и свободно време за нищоправене :) А дали!? Изненада! Едно голямо мокро петно ме посреща на плочника пред къщата… Поемам дълбоко въздух… Няма да променя плановете си за деня!

Чудех се какво ли ще ме сполети докато Кико е във Фермата, за което ще се наложи да търся майстор… Ей на – сполетя ме СПУКАНА ТРЪБА… Изключвам хидрофора и потеглям към Габрово.

„Не е важно ние да сме интересни, а да се опитаме по най-добрия начин да случим пробуждането на това свято място – Шумския манастир… и случвайки промяната да бъдем интересни (за зрителите)...“ Това споделя Кико в предаването „Фермата: време за пробуждане" на днешния ден.

***

В най-протяжния час от деня сядам на стълбите пред къщата с чаша кафе, за да реша какво да предприема за отстраняване на теча… Сега виждам, че тревата между плочите е тучна и свежа, за разлика от тази на поляната, която е изгоряла от липсата на дъжд вече повече от месец… явно проблемът е отдавна… бях чула да се включва хидрофора няколко пъти без да има отворена чешма някъде, стори ми се странно, но предпочетох да не търся причината… днес тя ме намери сама  Поемам си дълбоко въздух и отпускам мисълта си в тишината ширнала се из двора в този час… представям си, че съм на морето и отпускам тялото си по гръб във водата…усещам с кожата си жуженето на пчелите и заблудените пориви на вятъра носещ прохлада от дерето… Отивам на масаж! Тръбата ще почака.

Доволството равно ли е на щастие?

Някъде през август... някъде в България вали, но не и в гъбенската мера… Тук вече и храстите имат нужда от поливане…

Докато шетам из двора моля Косара да ми нарисува една картина с цветна градина, а тя след кратък размисъл казва:

– Не искам да рисувам, но мога да ти предложа нещо, за да бъдем доволни и двете, защото доволните хора са щастливи, нали… 😃😃😃 Ти си нарисувай картина с цветя, за да си доволна, а аз ще бъда доволна, че не ме караш да рисувам… Какво ще кажеш? Така добре ли е?

Да устоиш на липсата... с финес

С Косара сме сами вкъщи. Цяло лято се подготвям психически за този момент… знам, че тук в Гъбене тя ще усети много остро отсъствието на баща си, а липсата му със сигурност ще повдигне несгодни въпроси… и уж бях репетирала разни отговори, и се бях заредила с търпение, и се опитвах да бъда непринудена и весела… но истината е, че се спънах в собствената си уязвимост още в началото… а Косара се оказа, че даяни повече от мен на напрежение…

ДАЯ̀НЯ – Устоявам на въздействието, на натиска на нещо, обикн. неприятно; издържам, изтрайвам, понасям.

Днес превърна един от магнитите на хладилника в телефон, обади се на тати, говори с него около 10 минути и после ми каза, че той е добре.

Носталгично

Снощи до късно разглеждах стари снимки. Прочетох и няколко стари писма… Сега се чувствам неустановена… сякаш в мен влезе и приседна една неочаквана гостенка… Носталгия… Името й означава болка (алгос) по дома (ностос)… Днес, обаче, Носталгия дойде при мен с букет от споделени спомени, ухаещи на уют… и разбрах, че в този момент изпитвам болка по уюта, който Кико и Косара ми осигуряват с присъствието си…

И отидох до Карнобат да си прибера и гушна част от уюта :) а като си влязохме у дома Косара каза: мамо, най ми е щастливо в Гъбене!

Човек не е създаден да празнува сам

Празник е. Успение на Пресвета Богородица. Сама съм, а човек не е създаден да празнува сам...

Утрото е хладно, но слънчево. Преди 29 години на този ден в Осеновлашкият манастир „Седемте престола“ бе моето свето кръщене. Моето и това на мама, сестрите ми, вуйчо и неговите деца. Седем бяхме около купела! На Седемте престола! Една кръстница!

Днес съм на празнична литургия в Севлиево. Не познавам никого в храма. Последните години сякаш предпочитам да паля свещ в празни църкви... тихо е и мога да постоя сама в някой ъгъл, да попия малко от святостта на мястото, да отправя молитва към Бог в тишина и уединение… За моя изненада, обаче, жуженето днес на десетки хора в храма не ме дразни. Напротив имам чувството, че се намирам в един добре организиран кошер… усещам се като малка, но важна част от здрава общност… и разбирам със сетивата си, че не съм сама… семействата и на двете ми сестри, майка ми, а може би и Кико точно в този момент слушат същите богослужебни слова… и празникът ми вече е споделен :) аз се чувствам споделена!

Гъбенски неволи

За първи път от седмици в стаята тази сутрин е прохладно – 22`С :)

Снощи пак опитах да обера крушите във високото на дървото, но безуспешно… десетки сочни, медно-жълти и ароматни плодове останаха да светят като празнични лампички в короната на дървото… Отдолу изглеждат съвършени и така апетитни…

Ако Кико беше тук щеше да намери начин да ги свали, но за съжаление или радост (зависи от гледната точка) е на стотици километри от тук и сега крушата е като луксозен курорт предлагащ пиршество на стършели, големи тлъсти мухи и птици. Вечерно време е истински гуляй, сутрин чувам предимно птиците, които явно носят повече на пируване :)

Зара е в ролята на полицейска патрулка и току се спуска в акция да озапти някоя по-шумна компания. Довечера пак ще атакувам... Всяка свалена от мен круша ще съкрати сезона на пира поне с ден.

Следобедът на годината

Жегите продължават… Усилно време.

И ако август е следобедът на годината, очертава се убийствено горещ следобед тази година…

А моят ден се лъкатуши между тук, сега – звуците на гората сутрин, работните ангажименти в музея, непосилния следобеден мор, изтощителното поливане на градината вечер…

и там, някога – манастир, паяжина във въздуха, аромат на старо дърво…

Опитвам се да провидя живота си след месец, но признавам това сноване между август и септември вече ме изтощава…

За семейният сговор

Август. Следобедът на годината.

Чета „Всички наши тела“ на Георги Господинов.

Неговите свръхкратки истории влизат в мен като игли, за да съшият света на реалността към моя свят на самота и трепетно очакване…

Тялото ми и изпълнената със звуци тишина на гората сутрин имат недовършен разговор, който подхващат с много плам всеки ден, но изгревът го прекъсва… аз невинаги разбирам какво си казват, но ми е достатъчно да ги слушам, за да усетя пулса на събуждащия се живот…

Косара днес е по-добре. И аз съм по-добре. С Кико имаме празник – 9 години заедно!

Семейният сговор е чудна плетеница от любов, грижа, разпри, споделени блянове, вяра, пътуване, доверие, търпение, крамоли, тишина, уют, щение… Семейният сговор е като платно, което пришива хората по магичен начин към Бог и благодатта Му…

За радостта от БИТИЕТО

Косара е с температура и повръща. Аз съм на 180 км от нея и нищо не мога да направя. Тя се разплака по телефона и каза, че иска да отида да я взема… Това ме извади от равновесие. Сега имам нужда Кико да ми каже, че всичко е наред… да ме заземи както само той умее… да ме успокои… но не е до мен... не мога да го чуя по телефона...

...и решавам да усмиря тревожността си като се захвана с неотложните задачи – поливане на градината, обиране на зеления боб и доматите, стъкмяване на някаква вечеря…

...и за сетен път се убеждавам, че в моменти на изпитания най-важно ми е да мога да се сбера върху насъщността… щото чрез обгрижване на БИТИЕТО с любов и отношение, успявам да изцеря с лекота развълнуваната си до кахърност понякога душа… В такива моменти се радвам, че преди години отделих няколко месеца от живота си да се науча да присъствам в НАСТОЯЩЕТО с цялото си същество :)

„Като позволявате на нещата да бъдат такива, каквито са, пред вас се разкрива едно по-дълбоко измерение отвъд играта на противоположности - трайно присъствие, неизменно дълбоко спокойствие, радост отвъд доброто и злото. Това е радостта от Битието, Божият мир... Когато присъствате, когато вниманието ви е изцяло съсредоточено в Настоящето, БИТИЕТО може да се усети, но никога да се разбере с ума. Да си възвърнем съзнанието за БИТИЕТО и да пребиваваме в това състояние на „чувстване и съзнаване“ – това е ПРОСВЕТЛЕНИЕ!“

„Силата на настоящето“, Екхарт Толе

Tъгата почва да гнезди в мен като птица

У дома… цветно и дъхаво ми е… сутрин от гората влиза хлад… някъде в далечината се чуват петли и лай на кучета… и се чудя какви ли звуци чува Кико на ранина във Фермата?

Тази нощ отново го сънувах… странно, но едва сега, точно в този момент осъзнавам, че на него му се случва едно приключение, в което мен ме няма и ми става малко тъжно… и самотно… малко по-самотно от вчера…

…след края на работния ден и задължителното поливане на градината, си сипвам чаша вино и потъвам в един от пуфовете на чардака… и в мислите си… усещам как тъгата почва да гнезди в мен като птица… вечерно време чувствам най-остро липсата му… мисля, че през последната година и половина връзката ни навлезе в нов етап от развитието си… сега най-ценното и за двама ни сякаш е, че когато гневен огън кипне кръвта на единия, той може да подири спасение в очите на другия и там като в тих, дълбок кладенец да потопи подивелите си страсти…

p.s. Дори денят се умори от моето униние и се зави със сумрака да поспи…

Чудни неща прави раздялата

Сънувах Кико… Чух гласа му и се развълнувах като ученичка на първа среща с момче, което харесва… прималях сякаш от огъня, който влезе в мен… Чудни неща прави раздялата…

p.s. Прибирах се в Гъбене сама. Оставих Косара за една седмица при баба й и дядо й в Карнобат.

За тишината на брега на морето и в планината

Събудих се рано и излязох на терасата на апартамента, който се намира точно над морето… Тихо е. Няма вълни. Слънцето е ниско, но огнено и вече е разстлало златната си пътека до близкия бряг… Тишината тук е различна от тази в Гъбене… някак по-крехка е и неуверена в собствения си потенциал… в планината тишината е дълбока и многопластова :)

Залезът на 8 август в Поморие.

Разходка във времето

Поморие – място, което пази много наши спомени. Пристигнах снощи.

Отново е жега. Или може би по-правилно е да кажа, че в Поморие днес е жега. Какво ли е времето в село Шума?

С децата и майка привечер решаваме да си направим разходка по крайбрежната улица. Бях забравила колко много споделени емоции с Кико обитават това място… разминавам се с непознати хора, а между тях надничат познати мигове от други времена… и сякаш ме викат и прегръщат нежно… виждам как Кико ме снима на брега на морето, само двамата сме и е зима – някъде между Коледа и Нова година… небрежно, палаво и празнично ни е…

...при Яворовите скали нахлува един ветровит април отпреди седем или осем години… когато Поморие се оказа между две спирки от наше работно пътуване из североизточна България и решихме да пренощуваме тук…

...при сцената на брега на морето изплуват най-древните спомени – от едно лято преди 16 години… лек бриз поклаща ефирни, бели завеси… аз съм Лора, Кико е Яворов… мисля, че това беше последното ми качване на сцена като актриса… а с Кико все още бяхме само приятели и колеги… Интересна разходка във времето си спретнах, неочаквана за мен самата…

Неочаквано от зида в стената на крайбрежната ни поздрави и един цъфнал домат :)

На колко невероятни места някои семенца могат да открият своята подходяща почва, за да покълнат, цъфнат и вържат… Велико нещо е силата за живот! Някак естествено ми дойде аналогията за нашата любов с Кико... тя прави опити да покълне на няколко пъти през годините на нашето познанство (което сега начева своята 25 година)… но времето, обстоятелствата, понякога и местата се оказваха неподходящи… всеки от нас явно е имал свой личен път за извървяване, и уроци за научаване, и грешки за изправяне, и нужда да преживее красиви моменти с други хора… за да се срещнем преди 9 години отново и да усетим със сърцата си, че за нас вече 1+1=3 (аз, ти и ние).

Времето днес се преобрази пред очите ми... три пъти

Средата на лятото е според Слънчевия календар на древните българи… и казват настъпва трайно преобразяване в природата… Слънцето обръща гръб на лятото, за да отправи своя взор към зимата…

Изображение: Списание 8

...идва най-усилното време за стопанисване на нивите и градините… отпочва събирането на реколтата…

Преображение Господне е според Българската православна църква – един от големите летни празници, който се отбелязва в края на църковната година и се свързва с измолването на промяна и нова надежда…

Днес температурите навън не надвишават 22` С. Сякаш нещо преобърна времето, за да даде знак, че лятото преваля… а аз планирам след работа да премина превала на Балкана, за да гушна Косара за лека нощ… там някъде край морето… Гледам я на снимките, които ми праща майка и ми се струва малко тъжна…

В Хаимбоаза съм. Вали проливен студен дъжд… Няма и помен от жегите само преди ден. На юг от Балкана поривите на вятъра пък са толкова силни, че имам чувството, че ще отнесат колата, която тежи повече от два тона… Заболяват ме ръцете да завръщам волана…

Времето днес наистина се преобрази пред очите ми три пъти.

За безвремието вътре в мен

Тази сутрин ме събуди звука от тупването на голяма зряла круша под прозореца на спалнята… и в просъница се запитах: какви ли шумове в двора на манастира будят Кико…

За днес прогнозата отново е „жега“. Снощи почти до здрач поливах зеленчуците и цветята в градината. Дори зелениката ми се стори омърлушена и я черпих няколко лейки вода от герана.

***
23:00 ч. е, а навън е 32` С. Духа горещ вятър и във въздуха има някаква особена тревожност. Аз се опитвам да се хвана за безвремието вътре в мен, за да успокоя ритъма на сърцето си и да обуздая бъбривостта на ума си… не мога да заспя и решавам да се захвана със затварянето на бурканите с кисели краставички, с чистенето и попарването на зеления боб, който набрах сутринта, за да прибера във фризера за зимата… после се сещам, че трябва да изроня снопчето чубрица, което виси вече една седмица пред вратата на къщата… приключвам и с таз шетня, а часовникът ми подсказа, че е вече утре :) не е лошо малко да поспя…

p.s. Кико отново е предизвикан на дуел... Това е тренана му битка за първата седмица...